Басня от Генка Богданова
Козичка пъргава, игрива,
видя над драката бодлива
обсипани с листенца ситни,
да трепкат клонки апетитни.
И си помисли, че с един подскок
над храстите до клон висок
ще се докопа непременно
до лакомството тъй безценно.
И подскочи тя. Но за беда,
сама си причини вреда.
Убоде се. Шип като игла
заби се на Козата в крака.
Врещи от болката Козата,
та дано я чуят в гората
и на помощ, да се притекат
приятелите й, да я спасят.
Но в този дол, усоен, глух,
бил Кум Вълчан с най-остър слух.
Той от жалния й плач се "трогнал"
и по своя начин й помогнал.
Измъкнал шипа от крачето
и го захвърлил във дерето.
А благодарната козичка
в почуда клатела брадичка:
"Я, гледай, този кръвопиец,
страшилище, козоубиец,
във филантроп се преродил,
днес се оказа приятел мил?!"
И тъкмо тя поклон да стори,
дочула го да си мърмори:
- Е, без този остър шип, голям,
аз спокойно мога да я ям.
Че в крака й ако го оставя
със сигурност ще се задавя.
Мисля ,че не трябва коментар.
Вълкът не става за другар.
А прекаленото усърдие
е често вълче милосърдие.