Автор: Генка Богданова
Тана, нашата съседка,
нарича себе си „естетка“.
„Пошлото и неприлично,
грозно или непривично“,
наша Тана не обича.
Критикува и отрича
всички моди грозновати,
манекени чудновати –
кълчещи се в смешни стъпки,
в странни дрешки с грозни кръпки,
мъже с токчета и букли,
дами кльощави, но фукли -
на вид от глад умиращи,
„висша мода“ рекламиращи.
Тана, нашата естетка,
мрази и жени кокетки.
Ненавижда и мъжете
с женски маниер, превзети.
Критикува без умора
всички преуспели хора,
търси им кусури тайни,
прегрешения незнайни,
грешки, грехове огромни,
скрити зад фасади скромни.
И колежката Велика
в миша дупка тя натика.
Визията й разнищи
и направи я на нищо:
- Роклята ти била вносна,
но е дрипа нескопосна!
Гримът ти е просто смешен,
маникюрът – в цвят погрешен.
Как ли ходиш, Боже мили,
с тези токчета – кокили
на краката си дебели -
бурета, диреци цели?...
И снаха си, прави – струва,
укорява, критикува:
- Моята снахичка Недка,
уж живее със естетка,
но на ред не се научи.
Некадърница се случи!
Не харесва нищо мое,
следва правилата свои.
Никак, никак не ме слуша!
Вече дойде ми до гуша
да я наставлявам, уча,
на тертип да я науча,
а тя, кравата му тъпа,
сантиметър не отстъпва.
Смени всичките пердета
и замъкна във мазето
китеникът ми от мама,
кувертюрата голяма
от моминския чеиз.
Изхвърли старият сервиз
от керамика солидна.
Даже вазата ми свидна
на боклука тя изхвърли
и със мене все се дърли,
че съм била старомодна,
затова била свободна
във тази къща занапред
тя да наложи своя ред.
Какво нахалство, мили Боже,
пикла вчерашна да може
на свекърва да отвръща,
да се разпорежда вкъщи
и редът да нарушава!
Известна й е мойта слава,
че призната съм „естетка“,
че не съм й проста тетка -
всички в село поучавам…
Туй ли, Боже, заслужавам?