Беше пролет в душата ми.
Газех локвите и се смях с минзухарите
Носех цветни жилетки
и ботуши от гума.
Летях и пеех с цветовете на вишните.
Един ден ти спря пред мен и попита:
„Искаш ли Лято за мен да бъдеш?
И плътта да гори?
Да трептиш, като струна?
Да галиш, като бриз морски
и топлиш, като слънцето?“
За миг се почуствах нужна.
После откопча две копчета на деколтето ми.
Помириса жадно косата ми руса.
Стана ми горещо, от което…
Сякаш нагазих в жаравата нестинарска.
Плъзна ръка и ме обходи съвсем невъздържано.
Стъписах се.
Съвсем наивно и глупаво се почувствах обичана.
И стана в душата ми лятно,
толкова лято, колкото си мечтаех.
Танцувах, смеех се звънко.
Тичах боса по горещия пясък.
Пях с птиците, с морето се сливах.
И дишах. Дишах дълбоко не спирах.
Когато се обърнах – беше тихо.
Стана ми даже мъничко страшно.
Самотно, студено и тъмно.
Нямаше те. Било е за кратко…
Или никога не се е случвало.
Останах лято, изгарящо в собствени пламъци.
Строило пясъчни замъци.
Едно самотно момиче,
което понякога плаче.
Увива се в плетено шалче.
Плаче? Или може би вали?
Дали не ме превърна в есен?
С мъничко слънце и чести дъждове и мъгли?
колажът е авторски - Ирен Тодорова