Автор: Генка Богданова
Сива дрипа е небето
и светът под него – сив…
Тягостно е на сърцето,
чудиш се, защо си жив?
Есен като паяк сплита
„паяжина“ от мъгла,
мрежа от тъга заплита
скука…, или дума зла
чувствата ти наранява
и оставя те без сън –
във душата притъмнява,
даже пролет да е вън.
Слънце ласкаво огрее,
грейне небосклонът чист,
Птица в клоните запее
над поточе с глас сребрист,
пак сърцето ти докосват
поглед мил и красота
и надеждите възкръсват,
и се радваш на света.
И душата окрилена,
с нови, слънчеви мечти,
се възражда вдъхновена,
бърза пак да полети.