И никой не разбра, как си отиде лятото. Изчезна сякаш без да се сбогува…
А може би сега е в златната корона на нежната бреза? Там сгушило се е, за да не тъгува. Или в парата от чая, наситена с тревите ароматни? Нима това не е „трохичка“ лято? И тези зрели дюли? Кехлибарът на асмата? Дори си мисля, че може да е в недрата на земята. Да топли корените, за да оцелеят през зимата студена и жестока. А също, че догаря днес в последните цветя. В хризантемите. Така от тях ни обещава, да се върне догодина. А до тогава, да го търсим в елексира гъст събиран от пчелите, във ядката на ореха любима. Да си спомняме за него докато се наслаждаваме на сока от зрели плодове. И на бурканите със зимнината, скътани във някое мазе. На печената тиква, на кестени горещи, на сухата смокиня …
А да… част от него навън изгнива, но то е за да натори земята и след години пак „трохички“ лято през зимата да има.