Здравей, приятелю, защо мълчиш,
кажи къде те стяга пак чепика?
Пари ли, чест ли някому дължиш,
към пропаст черна ли те някой тика?
Нали си уж подобие на Бога,
нали духът му свят у теб гори,
нали повелята му пазиш строга –
да любиш, да мечтаеш и твориш?
Къде изчезна пламъкът в очите,
усмивката на белите звезди,
копнежа да превземеш висините,
в живота щастие да се роди?
О, да, разбирам! Уморен си ти
от людски теготи, житейски рани.
В очите ти зората не блести,
годините – за изповед са сбрани.
Каквото е било – не ще се върне,
но сътвореното ще ражда плод!
И то безкрайния простор ще зърне,
ще ти покаже търсения брод!...
Е, хайде! Усмихни се и запей -
мечтите ти са още тъй красиви!
За вечната любов твори, живей –
да бъдат дните ти докрай щастливи!