Снег звал поговорить, манил меня куда-то.
И выплыла гора навстречу, будто глетчер.
Дыханье обожгло, шаги услышал рядом
и подошедший пёс пролаял: "Добрый вечер".
Спросил его: „Ты с кем?“ Вопрос его обидел.
Цепь оборвал давно, сам по себе гуляет.
Соседи мы, решил узнать, когда увидел –
живой ли, ведь иной в мороз околевает.
Всколоченная шерсть. По всей спине под нею
следы заживших ран. От топора? От пули? ..
А он скулит и рад, мой шарфик тянет с шеи –
слыхал, что я поэт, ему не напишу ли?
Нередко следом в след ступал за мной неслышно.
Я почему один? Так и пропасть недолго..
Не надо хлеба. Пусть стихи о нём напишут:
о псе, порвавшем цепь, бегущем по дороге.
За это он взамен защиту обещает,
на случай если волк оскал в ночи покажет.
Конечно, друг!..
Куда сбежал, где вышиваешь
в четыре тонких лапы узорные пейзажи?
...
вольный пер. Людмилы Станевой
--------------------------------------------------
оригинал:
Куче
Снегът ме викна вън, за да ми каже нещо.
Изплува планината като леден глетчер.
Усетих тихи стъпки и дишане горещо.
И кучето насреща излая "Добър вечер".
Попитах го, с кого е...А то ми се обиди –
със никого, отдавна е скъсало синджира.
Съседи сме и просто иска да ме види –
дали съм жив, човек във студ такъв умира.
Погалих го. Почувствах зарасналите рани
по тънкото му тяло – от изстрел или брадва...
А то скимти и скача, на моя шал се радва –
поет съм бил, разбрало от бившите стопани.
И често в мойте стъпки стъпвало е скришом.
Защо съм сам? Човек от самота умира.
Не иска хляб. А иска за него да напиша,
за кучето, което е скъсало синджира!
А то ми обещава, че ще ми помага,
ако се случи някой вълк да ме захапе...
Разбира се, приятелю!..
Но ти къде избяга?
Къде снега бродираш с тънките си лапи?