Поэты Японии Дзякурeн
Фудзивара-но Саданага Дзякурeн-хоси (1139-1202г.)
„ПЕТСТИШИЯ“ („ПЯТИСТИШИЯ”)
Ох ох ох
Мое тело потоком
Слез унесет в Намиду.
Пробуждение!
Брызги от мечты
Утонули в волнах.
* в японском языке слово «намида» означает «слеза».
Ох ох ох
А птичка отлетела
В тоске по гнезду.
И так они родились,
С падающими
Лепестками сакуры,
Последние
Лучи заката.
Ох ох ох
Ах, сакура расцвела!
Но кто-то грустен,
Значит перед весною
Ветер закрутил
Кучу листочков…
* Сакура — собирательное название 11 видов цветущих деревьев, похожих на вишни.
Ох ох ох
После тянущейся мглы
Над деревьями
Снова с рассветом луна...
Расстаются с дождиком
Полночные облака.
Ох ох ох
Сумерки преследуют
Весну, но где ее порт,
Никто не знает.
Лодка задыхается
В тумане реки Уджи…
Ох ох ох
Верно, тоска по тебе –
Не роса на рукаве,
Ниспадающая вниз.
Только подует
Осенний ветер,
Нахлынут мысли…
Ох ох ох
В древней легенде
Растут неразлучными
Две сосны в Такасаго.
Ждет их в конце дороги
Осенняя луна…
* Относится к расколотой сосне из святилища в районе Такасаго. Легенда о Такасаго лежит в основе японских представлений о духовной любви и является предметом многих театральных представлений. Легенда рассказывает о дочери рыбака Мацуэ, живущей на берегу моря. Ее дом защищает огромная сосна. Юноша Тейо жил на далеком берегу, где увидел летящую вдаль цаплю. Он бросился в море и поплыл за цаплей, но затонул в волнах и потерял сознание. Волны отнесли его тело к берегу дома Мацуэ, где она нашла и спасла его. Они полюбили друг друга, поженились и жили долго и счастливо. Спустя много лет, когда жизнь покинула их, они остались под защитой раздвоенной сосны. Это дерево до сих пор является символом любви, говорят, что в лунные ночи мы можем увидеть улыбающихся Мацуэ и Тейо, собирающих там опавшую хвою.
Ох ох ох
Какая тоска
От грусти и печали!
Таинственные,
Задумчивые,
Над кипарисовой
Рощей падают
Осенние сумерки …
Ох ох ох
Снова над полем
Призывно кричат гуси,
Печально и тягостно.
Луна в небесах
Ожидает рассвета…
Ох ох ох
В моем рукаве
Запрятался светлячок.
Так любовь в моем
Неразделенном сердце
Живет безответно.
Ох ох ох
И все же луна смотрит.
Сквозь густые ветви свет
Почти не проникает.
Осенний ветер в Сумиёси
Летает между сосен.
Ох ох ох
Осенний ветер
Залетел в поле,
Играет с травой.
Где-то между гор
Призывно зовёт олень…
Ох ох ох
Волны старости
Поцарапали лицо.
Печальное зрелище!
Конец не неприступный,
Как и вершина
Над Мацуямой.
Ох ох ох
Сердце не понимает
Как жить, когда ты
Слабый человек.
Но, презирая
Бренный мир, я не
Расстался с жизнью!
Ох ох ох
В заливе Вака
Отражается
Высокий берег
С сосновыми ветвями…
Лодка плывет над
Верхушками деревьев.
Ох ох ох
Мое сердце печально
И огорчено,
Утомлено разлукой
И страдает от
Ожидания.
С робкой надеждой
Смотрю как догорает
В небесах закат...
Ох ох ох
Цикл рождений и смертей
Возвращает в океан
Новых страданий,
Где прячутся темные
Ниточки судьбы.
Ох ох ох
Хоть я и ушел в монахи,
Печаль осталась.
Я буду в этом мире,
Пока душа не рассталась
Со смертным телом.
---------------
Японский поэт Фудзивара-но Саданага, известный как Гьякурен, родился в 1139 году. Его учителем был известный поэт и теоретик поэзии Фудзивара Тосинари. Аристократ клана Фудзивара, он служил во дворце императора Такакура, где составил несколько сборников стихов, а император Готоба назначил его составителем антологии Синкокинвакасю. много путешествовал, жил в районе Сага к западу от столицы Хэйан, нынешнего Киото. В 1172 году он стал буддийским монахом и взял имя Гьякурен-хоши. Подготовил домашнюю антологию «Дзякурен-хоси-сю», его стихи вака вошли во все поэтические антологии того времени, такие как «Сендзайвакасю», «Хякунин иссю» и другие. Его стиль утончен и изыскан. Он умер в 1202 году.
Поэты Японии Дзякурeн Петстишия
Фудзивара-но Саданага Дзякурeн-хоси (1139-1202 г.)
„ПЕТСТИШИЯ“ („ПЯТИСТИШИЯ”)
Перевод: Красимир Георгиев
о о о
И тялото ми с потока сълзи
ще понесе река Намида.
Пробуждане!
Само пръски от мечти
заглъхват във вълните.
* На японски език думата „намида“ означава „сълза“.
о о о
Птичката отлетя
с копнежа си от гнездото
и така се родиха
с падащите листенца на вишневия цвят
последните лъчи на залеза.
о о о
Ах, сакурата разцъфна!
Ако някой е тъжен и мрачен,
значи през пролетта
вятърът е завихрил
купчинката листенца…
* Сакура е събирателно название на 11 вида цъфтящи дървета, приличащи на вишната.
о о о
И след тегнещия мрак
над дърветата отново
ще изгрее луната…
Ще се разделят с дъжда
среднощните облаци.
о о о
Здрачът обсебва пролетта,
но къде е пристанището й,
никой не знае.
Лодката се задъхва в мъглата
на река Уджи…
о о о
Нали копнежът към теб
не е роса по ръкава,
ронеща се от подгъва?
Щом задуха есенният вятър,
мислите ще нахлуят…
о о о
В древната си връзка
растат неразделно
двата бора в Такасаго.
В края на пътя ги чака
есенната луна…
* Има се предвид един раздвоен бор от светилище в местността Такасаго. Легендата за Такасаго е в основата на японските представи за духовна любов и е сюжет на много театрални представления. Преданието разказва за рибарската дъщеря Мацуе, живееща на морския бряг. Домът й е защитен от огромен бор. Младежът Тейо живеел на далечен бряг, където видял летяща към далечината чапла. Той се хвърлил в морето и заплувал след чаплата, но потънал сред вълните и загубил съзнание. Вълните пренесли тялото му до брега с дома на Мацуе, където тя го открила и спасила. Двамата се влюбили, оженили се и заживели щастливо. След много години, когато животът им ги напуснал, те останали под покровителството на раздвоения бор. Това дърво и до днес е символ на любовта, говори се, че през лунните нощи там можем да видим усмихнатите Мацуе и Тейо, които събират опадалите борови иглички.
о о о
Ах, какво униние
от оскъдния цвят на тъгата!
Загадъчен и навъсен
над кипарисовата горичка
пада есенният здрач…
о о о
Отново над нивята
призивно крякат гъски,
натежали от печал.
В небето луната
очаква разсъмването…
о о о
Сред гънките на ръкава ми
се крие светулка.
Така и любовта
в несподеленото ми сърце
живее безответно.
о о о
И все пак луната прозира,
през гъстите вейки на клоните
светликът едва се процежда.
Прелита от бор на бор
есенният вятър в Сумийоши.
о о о
Нахлува в полето
есенният вятър
и разрошва тревите.
Някъде откъм планините
се обажда елен…
о о о
Протъркулиха се вълните на старостта,
набраздили лицето.
Тъжна гледка!
Краят не е непристъпен
като върха над Мацуяма.
о о о
Сърцето ми не разбираше
как да живея, като съм такъв
незначителен човек.
Но презирайки смъртния свят,
не се разделих с живота!
о о о
С боровите си клони
в залива Вака се отразява
високият бряг…
Рибарска лодка плува
над върховете на дърветата.
о о о
Печално и огорчено,
сърцето ми, уморено от раздялата,
претръпна от очакване.
С плаха надежда гледам
как догаря в небето залезът…
о о о
Сред цикъла на раждане и умиране
се връщаш в морето
на новите страдания,
където се крият в сърцето ни
тъмните мрежи на съдбата.
о о о
Въпреки че отидох при монасите,
тъгата си остава
моя съдба в този свят,
докато душата не се раздели
със смъртното ми тяло.
---------------
Японският поет Фудзивара-но Саданага, известен като Дзякурен, е роден през 1139 г. Негов учител е известният поет и теоретик на поезията Фудзивара Тосинари. Аристократ от клана Фудзивара, той служи в двореца на император Такакура, където съставя няколко поетични сбирки, а император Готоба го назначава за съставител на антологията „Синкокинвакасю“. Много пътешества, живее в местността Сага на запад от столицата Хейан, днешно Киото. През 1172 г. става будистки монах и приема името Дзякурен-хоси. Подготвя домашната антология „Дзякурэн-хоси-сю“, негови стихове в жанра вака са включени във всички поетични антологии на времето като „Сендзайвакасю“, „Хякунин иссю“ и др. Стилът му е изискан и изящен. Умира през 1202г.