ПЕТСТИШИЯ („ПЯТИСТИШИЯ”)
Сайгьо (1118-1190 г.)
Поэты Японии
Перевод: Красимир Георгиев
Сайгьо
ПЕТСТИШИЯ
о о о
През това пролетно утро
ледът започна да се топи
в капана си между скалите.
Водата пробива мъха
и пипнешком търси пътя си…
о о о
Ех, ако в нашия свят
облаците не скриваха луната
а вишните не ронеха венцелисчетата си,
тогава щях да живея
без тези вечни тревоги…
о о о
В едно далечно място
на склона на планината Огура
кленовете окапаха!
През оголените клони
гледам луната…
о о о
В планинското селце,
обгърнато от бръшлян,
около колибите
листата свеждат главите си…
Есента приближава!
о о о
Пролетният вятър
разпръсна вишневите цветчета
в съня ми.
Събудих се, но сърцето ми
все още е тревожно…
о о о
Там, на морския бряг,
където димят солниците,
далнините тъмнеят,
сякаш са се вкопчили в битка
пушекът и мъглата…
о о о
^^^ Зимна песен
Крайбрежните тръстики
до пристанище Нанива
побеляха от скреж.
Леден вятър облива залива
призори!
о о о
^^^ Написах това стихотворение в храм Соринджи и го озаглавих „Полски треви през зимата“…
Видях лятна поляна.
Там имаше безброй цветя
с най-различни цветове.
Сега те, обладани от студа,
имат един-единствен цвят.
о о о
^^^ Цъфнала слива край разрушена колиба
И се стопли душата ми
пред това порутено място.
Видях цъфналата слива.
Разбрах сърцето на човека,
който е живял в този дом.
о о о
^^^ Славеите и дъждът
Славеите по клоните плачат,
намокрени от пролетния дъжд.
Падат капчици
в бамбуковия храсталак.
Може би са сълзи?
о о о
Дъното на реката се оцвети
в наситено зелено.
Сякаш вълна се стича,
когато пърхат под вятъра
крайбрежните върби.
о о о
Загребах шепа вода.
Виждам в планинския извор
блестящия кръг на луната,
но напразно протягам ръце
към неуловимото огледало.
о о о
Глас на славей
се процежда през мъглата.
И отново тишина.
Не се виждат хора.
Пролет в планинско село.
о о о
Вървя към далечината,
накъде и аз не знам.
После разбрах:
измамил ме е облак,
преструващ се на цъфнала вишна…
о о о
О, пролет в земите на Цу
на брега на Нанива,
наистина ли те сънувах?
Сред сухата тръстика
шуми прелитащият вятър…
о о о
В цъфтящата блатна вода,
покрита с торфен мъх,
където луната не се отразява…
„Искам да живея там!“ –
крещи жабата.
о о о
В планината Йошино
вишневите цветчета
с бурния бял облак ли
летят над върха?
Не мога да разбера…
о о о
Сега дори и аз,
презиращ земните чувства,
се обричам на тъгата.
Бекас прелетя над блатото…
Мрачна есенна вечер.
о о о
Разделихме се,
но образа й никъде и никога
няма да забравя.
Тя ми бе оставила луната –
пазителка на спомените.
о о о
Тревите сред полята,
повяхнали под слънцето,
въздишат облекчено:
облаци обещават дъжд
и прохлада…
о о о
Тревожно очакване!
Къде, на кое възвишение
от околните планини
ще цъфне първият
вишнев цвят?
о о о
Тревожно видях,
че на старата череша
дори цветчетата са тъжни!
Кажи ми, още колко пролети
са ти останали да срещнеш?
о о о
Ще запомни сърцето ти!
Там, до оградата,
ухае сливово дръвче.
Минаващият пътник
замръзва омагьосан.
о о о
Като видях луната, душата ми трепна
и бедното ми сърце
бе готово да повярва,
че есента от миналите години
ще се върне при мен отново!
о о о
Мараня над полето,
сред което събирам млади билки.
И печал!
Сякаш младостта ми се крие
зад завесата на далнините.
о о о
Гледам цветята.
Не, не ги обвинявам,
те не са виновни!
Но дълбоко в сърцето ми
дебне тревожна болка.
о о о
Разделяме се!
Излишно е да се обвиняваме.
Та нали имаше време,
когато ти не ме познаваше
и когато аз не те познавах…
о о о
Славеите ме оставиха
сам в долината
да пазя старите гнезда,
а те продължават
да пеят на съседните хълмове.
о о о
Далеч от всички
в дефилето между скалите
сам, съвсем сам,
невидим за хората,
да се отдам на тъжните си мисли…
о о о
Помня ли колко години
се сбогувах с цъфтежа ти,
планинска черешо?
Накрая сърцето ми
се умори от пролетите…
о о о
Кой е непознатият, който
край изсъхналото поле
събира теменужки?
С каква ли тъга
е помрачено сърцето му?
о о о
И тогава вишневите съцветия
поделиха своите цветове
с гласовете на славеите.
Как нежно звънтят сега
сред пролетната зора!
о о о
Сред скиталчеството си заспивам,
възглавница ми е тревата,
покрита със скреж.
С нетърпение очаквам
утринната луна!
о о о
Ако през тази пролет,
прехвърляйки грубата ограда,
някой дойде при мен
и вдиша сливовия аромат,
ще ми стане приятел!
---------------
Японският поет Сайгьо (Сайгьо Хоши е литературен псевдоним, рожденото му име е Сато Хорикиьо) е роден през 1118 г. в столицата Хейан (днешно Киото) в самурайско семейство. Той е един от най-популярните автори на поезия в жанра танка на границата на историческите периоди Хейан и Камакура. Сайгьо живее в бурни за страната времена на борба между клановете на самураите и на дварцовата аристокрация, което води до формализиране на императорската власт и установяване на военните диктатури на шогуните. Аристократ по произход, той получава добро образование, на младини служи в императорската гвардия и е охранител на ексимператор Тоба, но през 1140 г. става монах, живее усамотен сред планините Коя и Есино и странства в северните райони на Япония. Въпреки че е бил будистки монах, той е привързан към тежненията на света и красотите на природата, поезията му е разговорна, но мрачна и меланхолична. Дори и през годините на отшелничество участва активно в литературния живот на страната. Стиховете му са събрани в авторската стихосбирка „Санкасю“ („Планинска хижа“), участва в антологиите „Шин Кокин вакасю“, „Шика вакашу“, 94 негови стихотворения са поместени в антологията „Синкокинвакасю“. Още приживе е бил обкръжен от славата на голям поет, най-добрите японски поети са се възхищавали на творчеството му, дори висшите феодали са го приемали с почит. Умира през 1190 г. в храм Хирокава в провинция Кавати, днешна префектура Осака.
* Портретът на Сайгьо Хоши е нарисуван от художника Кикути Йосаи.