„ПОРЕДНИЯТ КОРАБ” („ОЧЕРЕДНОЙ КОРАБЛЬ”)
София Тодорова Милева (р. 1991 г.)
Болгарские поэты
Перевод: Денис Олегов
София Милева
ПОРЕДНИЯТ КОРАБ
Ако можеха тези вълни да измият тъгата…
По вода, ако можех да ходя, веднага бих тръгнала.
Ето, скри се поредният кораб, покри го водата.
Зад гърба ми се моли жена: „Само Бог да го върне…“
Ще оставя сълзите си тук, пред света ще съм силна.
А морето да пие от мен, да изпие горчилката.
Все по-черно ми става, когато в небето разсъмва…
и след всяка сълза се усещам все повече никоя.
А морето крещи и се блъска във моята кожа.
То дали ме разбира, когато наум му говоря?
Във душата ми – ужас, в сърцето – лъжите и ножът…
Все по-топъл е адът и нямам надежда за Горе…
Ако можеха тези вълни, но нищо не могат…
Само шепа сълзи са. Напразна надежда за утре.
Като хората – в тебе се блъскат и тръгват без „сбогом“.
Събират те сякаш отвън, но разбиват отвътре.
Оставям сълзите си тук, солени и бели,
в дъга да се вдигнат, когато дъждът ги запали.
Не търсих любов, но пък колко такава намерих…
а после морето се скри под синьото яке.
Потъна големият кораб, потъна в мъглата.
Крещи ми се как ме боли и Бог да ме чуе.
Сърцето изстива, във рак ми превръща душата.
Морето дойде да убие последните влюбени.
София Милева
ОЧЕРЕДНОЙ КОРАБЛЬ (перевод с болгарского языка на русский язык: Денис Олегов)
Если эти волны могли бы умыть всю эту печаль...
Если я по воде могла бы ходить, отправилась бы тотчас.
Вот покрылся водой, очередной укрылся корабль.
За мною женщина молится: „Боже, верни, в этот раз“.
Буду сильной перед миром, здесь оставлю свои слезы.
А море пьет от меня, все горькое оно выпивает.
Когда в небе рассвет, все чернее становится.
После каждой слезы все больше никем я себя ощущаю.
А море кричит и толкается в мою кожу.
Оно меня понимает, когда в уме ему говорю?
В душе моей – ужас, в сердце – обманы и ножи...
А ад все теплее и нету надежды в Раю.
Если эти волны могли бы, но ничего и не могут...
Только ладонь из слез. На завтра надежда пустая.
Как и люди – толкнутся и уходят без „С Богом“.
Тебя собирают извне, а внутри и сломают.
Оставляю здесь свои слезы из соли, жемчужные
чтобы радугой стали, когда дождь их сжигает.
Не искала любви, но сколько такой обнаружила,
а под синею курткой море потом пропадает.
Утонул там огромный корабль, утонул он в тумане.
Кричать я хочу, чтобы Бог слышал, как больно!
Сердце остыло и душу мою в рак превращает.
Море приходит убить последних влюбленных.