Поэзия
Сочинять что в гондоле под шаром лететь–
в старомодной печали на небо смотреть,
где куда тебе увальню, писки меча
по эфиру предвечному спутники мчат:
где, как писано прежними, ангел летал,
блещет-рыщет потребу бездушный металл.
Сочинительства ради забудь о деньгах,
не надейся на славу с цветами в ногах,
на мещанское счастье, семейный уют–
им осанну мещане не в рифму поют,
на застольные дружбы, общественный вес–
у поэзии свой, неземной интерес.
От винта! Воспаряй за священной строкой–
прочь любовь и себя, целый мир упокой–
сквозь пургу и жару, ливень, бурю и тьму
к свету горнему– с сердцем, рули по уму:
на поэзию курс, в занебесье, туда,
где не властно земное, ни даже бгода.
Только шар начинает снижаться мечи
за борт пыльные книги– тома-кирпичи,
непрочитаны будь– триста лет век не твой:
что замыслил своё, то попробуй испой,
и паденье в гондоле сочти за отраду;
приземлился и ладно, поэзия рядом,
слева– правой прочувствуй– наивно и гордо
сердце нервно цокочет пустые рекорды
болью, гневом, любовью и лаской плеща
этой жизни –мещанской твоей –меж мещан,
эта адская мина, живая машина,
грёз несбыточных матка– твоих же– фашина.
Ты им оземь, не думая- даром небесным,
дабы набело серость, по осени весны,
и паря да играя, но- честно, сурово
претворяешь естественным духом и словом
это горькое, подлое бремя земное
в нечто ближе и выше- родное, иное.
перевод с болгарского Терджимана Кырымлы
Поезията
Тя за мен е летене, но летене с балон.
Старомодно, печално, с усмивка и стон
ти се вдигаш, поете, в небето, което
е с космически кораби вече заето
и е жадно - приема сигнал след сигнал
от блестящия, светъл безстрастен метал.
Пренебрегнал си пътя с паричните знаци
и ехтежа пристрастен, наречен овации,
топъл дом с неизбежните нежни удобства,
много бързо за тебе превърнати в робства,
вещи, ласкателства, вещи приятелства
и поклони пред днешни измамни сиятелства.
И летиш. И това е, което ти трябва
по-насъщно от обич, по-свято от хляба.
Ведър дъжд те пронизва, щедър сняг те вали,
светлина те разпъва, тъмнина те боли,
вятър в разни посоки жестоко те мята,
ала ти си над всичко, дори над земята.
А когато балонът започне да пада,
това също, помни, е небесна награда,
ти започваш да хвърляш, от ужас обзет,
от летящото чудо предмет след предмет:
най-напред пясъкът, който се рони
между пръстите твои под звездните клони,
после всичко, което пътникът взема,
за да няма, простете, грижи с корема,
после - алчен часовник, обуща и дрехи,
тези толкова смешни, ненужни доспехи,
после - всички успехи-утехи, с които
ти бе там, на земята, човече честито…
Най-накрая посягаш отляво, където
в теб наивно и гордо тиктака сърцето,
пълно с болка и гняв, пълно с песен и тътен,
който прави живота ти мрачен и смътен -
това чисто сърце, тази адска машина,
на мечти и илюзии празни родина!
Като в някаква българска, страшна балада,
това също, помни, е небесна награда,
ти го хвърляш - и чакаш то да избухне,
този свят, зле измислен, под тебе да рухне,
за да можеш сурово и честно, отново
да го измислиш - със своето слово.
Марко Марков