ВИОЛЕТА СТАНИСЛАВОВА. БОЛГАРИЯ
Виолета Каранфилова Станиславова е родена в София. Пише стихове, разкази,публицистика. Издала е 4 книги: “Убежища” (поезия, двуезична – български и английски), “Бездни” (поезия, двуезична – български и английски), “Ти” (любовна лирика) и “Денонощник” (философско-поетични фрагменти). Автор на пиесата “Жените на Ван Гог”. Има многобройни публикации в литературния печат. Подготвя книга с разкази. В момента е редактор във в. “Словото днес”. Член е на Съюза на българските писатели и Съюза на българските журналисти.
ПЪТ
I
Не помня откога сама на път съм тръгнала.
Не помня.
Навярно много дни и нощи са отминали.
Не помня.
Навярно изранена съм вървяла.
И това не помня.
Навярно някого съм наранила.
И това не помня.
А може би безброй комети са се доближавали до мен?
Не помня.
* * *
Само слънцето да свети помня,
застинало високо над пустинята в душата ми.
II
Вървях.
Надолу гледах – в камъните и пръстта,
като дете, което търси камъчета чудни.
Но за мен не бяха камъните камъни.
Приятели ми бяха.
Приятели, които упорито търсех.
Но не ги намирах. Тръгвах натъжена.
Натъжено и детето тръгваше след мен.
Извор търсех – не намирах.
Стомната си да напълня – не можах.
Жаждата си да наситя – не успях.
III
А изворът бълбукаше във мен.
Не знаех.
Чисти и прекрасни се разливаха водите му във мен.
Не знаех.
Сърцето ми от жажда се напукваше.
Аз, в съня си,
над сънувани води се свеждах. За да пия.
Изчезваха внезапно във мълчанието.
Изправях чело. И въздишах.
Към светлината, грейнала над някой връх, поглеждах.
И тръгвах пак.
Защото да се спра не мога.
Вселената кръжеше в мен.
IV
Огромна бе земята на душата ми.
Но беше пуста.
И никой никога не идваше да засади поне едно дърво.
С плодовете му глада си да наситя.
И никой никога не идваше върху тревата
и мъха да седне.
Славеите да послуша. На пеперудите
и на цветята да се радва.
Валяха дъждовете в мен. Сезоните валяха.
Събираха се във сърцето ми.
То със сълзи се препълваше.
Нарастваше и ставаше голямо.
На кого ли да го дам?
Светът наоколо се свиваше. Ставаше студено.
Треперех като капката, която всеки миг
ще се откъсне и ще полети –
с безкрая да се слее.
V
Защо така мъчително живея?
Къде сгреших?
Каква е моята вина?
Прокъса се торбата ми.
Тежеше в нея вярата ми наранена.
Изтичаше кръвта й.
Нямаше с какво да я превържа,
за да оживее.
Вървях... Вървях...
Без да поглеждам настрани.
Не търсех вече никой.
Не исках вече нищо. Защото
не очаквах по пътя ми една ръка да пръсне светлина.
Безкористно да се простре над мен.
В безспирен ритъм падаше снегът.
Засипваше ме цяла...
А ледът сковаваше душата.
* * *
ВРЕМЯ
(вольный перевод П.Голубкова)
I
Не помню, сколько уж «сама».
Не помню.
Дней и ночей прошло уж тьма.
Не помню.
Может, обидел кто меня.
Не помню.
А, может быть, кого-то я.
Не помню.
Была ль в компании комет?
Не помню.
Помню лишь солнца тусклый свет,
Пустыню в сердце помню.
II
Я шла.
Смотрела вниз - на камешки цветные,
Ища, как дети ищут камешки чудные.
Но камни для меня не камни были.
Мои друзья то, что меня забыли.
Друзья, которых долго я искала.
Не нахожу их. И печально стало.
Печально, словно от прощанья с детством.
С весной - мне не оставившей наследства.
Я ею насладиться не сумела.
И жажду утолить, - я не успела.
III
То ль клокотал фонтан во мне.
Не знаю.
То ль чистота, краса в волне.
Не знаю.
Сердце моё хотело пить.
Спала я,
Мечтала над водой парить,
Пылая.
Вдруг сон исчез мой в тишине.
Очнулась я. Вздохнула.
На свет, сияющий в окне, взглянула.
И снова бьет фонтан в мозгу
Волною пенной.
Остановить я не могу
В себе Вселенной.
IV
Огромная земля душа моя.
Но она пуста.
Ни деревца не посадила я.
Не ем с него плодА.
Никто не мнет в душе траву,
Мох, чтобы сном почить,
Порадоваться соловью,
Нектар цветов испить.
В душе моей сезон дождей.
В сердце от слез вода.
Вся переполнена я ей.
Вливать уж некуда.
Кому я воду ту отдам?
Мир мал. В нем холода.
Дрожащей каплей, навсегда
Взлетать ей к небесам.
V
За что жизнь горечью поила?
В чем я грешна?
Сума мне плечи отдавила.
А в чем вина?
В суме груз веры оскверненья.
Кровью полна.
Нет возрожденья, возвращенья
С сумы той дна…
Я шла... По сторонам не глядя.
И не желая ничего.
Ни Рая не ища, ни Ада.
Ни озаренья своего.
Небо бесстрастно разразилось
Ритмично сыплющим снежком,
Засыпавшим всю целиком...
И в лед душа уж превратилась.
===========================================================
==============================
Виолета Станиславова о ВЕЛИЧКЕ ПЕТРОВОЙ - "ДУША, ОСВЯЩЁННАЯ ЛЮБОВЬЮ"
ДУХ, ОСВЕТЕН ОТ ОБИЧТА
Виолета Станиславова
Едва ли може някой някога да разкаже стихотворение и да успее да улови мислите и емоциите, посланията и същността на написаното. Каквото и да каже – ще бъде недостатъчно. Каквото и да почувства – няма да е цялостно, особено ако потъне в емоционалността и самоанализите на Величка Петрова.
Още в началото на поетичната сбирка “Свечеряване на добротата” поетесата влиза в директен контакт с читателя, разкривайки смело душата си, вълненията си, качества от характера си, без да се интересува или страхува кой какво ще каже. Тази прямота, напоритост и искреност, тази вълнуваща изповедност, предразполага към доверие, до известна степен събужда любопитството на читателя и го кара с всяко следващо стихотворение да изгражда образа на една обаятелна и чувствителна личност, която от край до край присъства в цялостната атмосфера на книгата, дори и в цикъла за Пеньо Пенев. Или, може би, най-вече там? Заявката, че е честен и искрен човек, успял да запази през годините душевността си на дете, човек който е далеч от всякаква показност и лицемерие, ни води до мисълта, че не е нужно да си под прожекторите, за да спасяваш отчаяните и обезверените, и да очакваш всички да ти ръкопляскат. Ако си истински, благороден човек можеш да правиш това скромно и нетенденциозно – с усмивка и прегръдка, със сърдечна подкрепа и обич, с положителни послания и светло присъствие, както това прави поетесата.
Чужди са ми думите – бръсначи.
Не боравя с думи – остриета.
Най-обичам бъбренето в здрача
с топлата прегръдка на сърцето.
“Позиция”.
Не ми се иска да разграничавам лиричната героиня от авторката, защото в книгата тя ни убеждава, и ние й вярваме, че двете са едно и също нещо на едно и също цяло – изградената личност на Величка Петрова. Когато чета стиховете й разбирам, че тя сякаш изпълнява двойна роля. Веднъж я виждам като участничка в събитията и въпреки това сякаш духът й стои отстрани и наблюдава случващото се. Такива са стихотворенията “Лудият”, “Гледачката”. Друг път времената се разместват, героинята полита в бездната на миналото, след като се поразходи там и в размислите си достигне до свои прозрения за битието и човешките съдби, разговаря и отдава почит на любими хора (“Завръщане”, “Роден край”, “На мегдана”, “Майка”), отново се връща в действителността. И най-важното е, че всичко, което й се случва, преминава или вече е преминало, през сърцето и душата й. Няма стихотворение, което да не е преживяно и преболяно. Затова стиховете й са така силни, истински и завладяващи.
Темите, които споделя в стихосбирката не са битови щампи, скучни и елементарно съчинени, а съдбоносни и вечни – любов, детство, Родина, родители, приятелство, преклонение пред духовни учители, природата, красотата... И колкото по-разнообразни са те, толкова по-различни чувства я вълнуват. Палитрата й е богата – от тъгата и меланхолията, до светлата радост от живота. Дори такава дребна подробност, - когато погледът й се спира върху глухарчето или кокичето, - могат да я зарадват, да я заредят с енергия и да направят денят й по-поносим... В нюансите от чувства обаче читателят никога няма да долови апатия и равнодушие, завист и злоба, липса на интерес към живота и човека, към морала и етиката, проникнали така дълбоко в съзнанието на голяма част от хората в съвременното общество.
В стихове като “Позиция”, “Свечеряване на добротата”, “Надежда”, Величка Петрова ни разкрива и социалната си позиция. Почти в цялата стихосбирка, къде по-осезателно, къде по-приглушено, се чува тревожният й глас. Читателят разбира, че тя е избрала и застанала твърдо на страната на бедните, страдащите, ограбените, беззащитните, подтиснатите и унизени хора. Героинята не може да премълчава и подминава с безразличие законите в държавата, които смазват бездушно, подмолно и упорито обикновения човек. Самата тя е потърпевша и с всички сили се бори с “мрачната природа на нещата”, с неволите и болките, които я връхлитат и се стремят да я унищожат. Но по какъв начин се бори? С усмивка, с оптимизъм, с вяра. Вяра в Бога, в Родината и родната стряха. Лиричната героиня намира смисъл, сили, опора и във Вапцаров - “Вапцарповата вяра/ за света е мяра.”, (“Вапцаровата вяра”), в кумира си Пеньо Пенев – “В житейството водач,/ търсач на смисъл,/ прозрял вселената отвъд.” (“Учителю”). Много страен е цикълът й за Пеньо Пенев. Странен, защото не е клиширан, познат и традиционен. Поетесата мисли, чувства, разсъждава сякаш с мислите и сетивата на Пеньо Пенев. Сякаш поетът е влязъл в нея и тя препредава неговите вълнения. Такива са стиховете “Към любимата”, “Сбогуване”, “И когато”, “Начало”. Но това не е всичко. Вили Ро застава и от другата страна - човек, който разговаря с поета. Вижда го жив, споделя му живота си, как изглежда съвременния Димитровград (“Димитровград”, “Града на мечтите”, “Парк “Пеньо Пенев”), разказва му за съвременните хора, които живеят в града, какво се случва с тях (“Узряване”). Посланието й към читателите е, че Пеньо Пенев не е потънал в забравата, все още има хора, които го помнят, обичат, вярват в него, учат се от него...
Въпреки тежкия живот, много от стиховете на поетесата завършват с оптимизъм, което е показателно за силата на характера и духа й.
И не танцувам танца лицемерен
и не играя женския Тартюф.
С любов спасявам мътния безверен...
С бегрижността на топлия уют.
(“Уют”)
Но пътят към сърцето е компас
с посоката – любов на Бог у нас.
“Компас”
Душата ми
от мрака се топи,
но слънцето към светлина я води.
(“Ритъм”)
Дори за дълго да се свечерява,
вгорчената, ранена доброта
сърцето ми смирено предарява
нектара от вкуса на обичта.
(“Свечеряване на добротата”)
Това е изходът и спасението за всички ни - на злото да отвръщаме с добро. Само така добротата ще оцелее.
Когато чета и препрочитам стихове, освен да търся смисъл и послания, обичам да издирвам и интересни образи, а в стихосбирката на Величка Петрова има много. Ето някои от тях: “Отпивам от просторното небе”. “Смръщените облаци прегръщам”. “През мрежата простряна пред лицето ми”. “Долу вятърът вилней озъбил клони”. “Нощта съблече мократа си риза. Лицето си напудри със звезди”... Авторката създава и свои думи – ЛЪЧОГЛЕДО, ТРОПОТЕЩА, ОХЛЕПАНО, ДОБРОТОН, ГРИВОПАРЕЦ ...
Вече съм сиурна и то благодарение на внушенията в стихосбирката “Свечеряване на добротата”, че в действителния живот Величка Петрова е носителка на всички личностни качества, които е описала в стихосбирката си. Сигурна съм също, че има много приятели и хора, които я обичат, защото няма човешко същество на земята, което да откаже обич, ласка, усмивка, добра и поощрителна дума, приятелска подкрепа, които поетесата така щедро и от сърце раздава на хората около себе си... Дори и на мен, непознатата. Благодаря Вили Ро.
ПРИГЛАШАЕМ ПОЭТОВ ПРИНЯТЬ УЧАСТИЕ
В КОНКУРСЕ. ЗНАНИЕ БОЛГАРСКОГО ЯЗЫКА
НЕ ЯВЛЯЕТСЯ ОБЯЗАТЕЛЬНЫМ УСЛОВИЕМ.
VIII МЕЖДУНАРОДНЫЙ КОНКУРС ПОЭТИЧЕСКИХ ПЕРЕВОДОВ
"БОЛГАРСКИЙ ЯЗЫК: МЕСТО И ЗНАЧЕНИЕ
В КУЛЬТУРНОМ ПРОСТРАНСТВЕ ЕВРОПЫ"
http://www.stihi.ru/2013/03/29/6707
ПРИСОЕДИНИТЬСЯ К КОНКУРСУ МОЖНО НА ЛЮБОМ ЭТАПЕ!
УСЛОВИЯ КОНКУРСА:
1.Любовь к Болгарии.
(она есть у каждого русского...
Мы освобождали эту православную страну от пятивекового
османского ига, мы проливали свою кровь на святой
болгарской земле. Мы пишем на кириллице, названной так в
честь братьев Кирилла и Мефодия, создателей азбуки...24 мая
мы празднуем День Памяти Кирилла и Мефодия, в Москве стоит
изумительный памятник святым братьям...Две православные
страны, Россия и Болгария, страны-сёстры...)
2.Понимание болгарского языка.
(не обязательное условие)
Если Вы не владеете болгарским языком,
то на моей страничке найдите МОИ переводы
нескольких болгарских авторов. На страничках номинантов конкурса Вы можете найти переводы с болгарского, которые дадут Вам представление о творчестве современных болгарских поэтов. Почитайте, ощутите красоту братского славянского языка.
Прислушайтесь к своему внутреннему голосу,
постарайтесь просто настроить себя благожелательно...
В храмах Вы слышите молитвы на церковнославянском языке,
и понимаете...Так и с болгарским языком произойдёт,
Вы научитесь его понимать душой и сердцем.
3.Желание подарить русскому читателю
стихи болгарских поэтов,
подчеркнув при этом свою
яркую индивидуальность.
4.Желание открыть для себя Болгарию
с новой стороны, познакомиться с творчеством
современных болгарских поэтов, полистать
многовековую историю балканской державы.
Вы можете
воспользоваться
помощником переводчика:
http://translate.google.com/#
http://mrtranslate.ru/translate/bulgarian-russian.html
http://slovo.rila.ru/index.php?do_this=transr
Большой выбор словарей предлагается на сайте Бюро переводов Рила.
Адрес сайта: http://perevod.rila.ru
А список словарей на странице: http://perevod.rila.ru/dict.php
ВНИМАНИЮ НОВИЧКОВ:
ЕСЛИ ВНАЧАЛЕ БУДЕТ ОЧЕНЬ ТРУДНО ДЕЛАТЬ СВОИ ПОЭТИЧЕСКИЕ ПЕРЕВОДЫ БЕЗ ДОСЛОВНОГО ПЕРЕВОДА, СДЕЛАННОГО ПРОФЕССИОНАЛАМИ, ВАМ РАЗРЕШАЕТСЯ ТРИ ПЕРВЫХ ПЕРЕВОДА ДЕЛАТЬ С ПОМОЩЬЮ ПОДСТРОЧНЫХ ПЕРЕВОДОВ, ДАННЫХ В УСЛОВИЯХ
I, II и III МЕЖДУНАРОДНЫХ КОНКУРСОВ:
http://www.stihi.ru/2010/05/20/179
http://www.stihi.ru/2010/10/12/1711
http://www.stihi.ru/2010/12/01/8781