V МЕЖДУНАРОДНЫЙ КОНКУРС ПОЭТИЧЕСКИХ ПЕРЕВОДОВ
"БОЛГАРСКИЙ ЯЗЫК: МЕСТО И ЗНАЧЕНИЕ
В КУЛЬТУРНОМ ПРОСТРАНСТВЕ ЕВРОПЫ"
ЭТОТ КОНКУРС ПОСВЯЩЁН ПАМЯТИ БОЛГАРСКОГО ПОЭТА
ПЕНЬО ПЕНЕВА.
http://www.stihi.ru/2011/12/09/5186
Конкурс состоится весной 2012г.
ПЕНЬО ПЕНЕВ. БОЛГАРИЯ.
1930 - 1959 гг.
Биографични бележки
Човек се ражда, за да даде другиму любов.
Оня, който никому, дори и на куче, не е дал поне капка любов,
той напразно е дошъл на този свят.
По-добре ще бъде, ако майка му вместо него е родила камък.
Такъв човек не познава мъката и щастието, няма да остане в сърцата на хората,
те няма да го запомнят с добро.
Такъв човек - по дяволите!
Пеньо Пенев е роден на 7 май 1930 година в балканското селце Добромирка, Севлиевско, в многочленното семейство на Дора и Пеньо Пеневи. Преживява обременено детство в не особено щастлива семейна среда, за което свидетелстват някои непубликувани писма на поета от 1954 година.Това детство вероятно е сред причините за постоянната меланхолия, опитите за самоубийство,лечението в психиатрията, а може би затова и в последните мигове преди смъртта си той пише до своя приятел Митко Иванов: "Моля! Погребете ме навсякъде, но не там, където съм роден! Заклевам ви!!!!..."
Още в трети клас започва своитепоетични опити, а като ученик в севлиевската гимназия "Цвятко Танев" продължава със злободневки, агитки и стихове. Пак там се изявява и като превъзходен рецитатор както на свои, така и на произведенията на Вапцаров, Гео Милев, по-късно - на Есенин и на Маяковски, върху чийто портрет в минутите преди смъртта си написва :
"Сбогом.
Идвам при теб, мой бог.
Аз"
Всички те оказват силно влияние върху първоначалното му творчество.
По момчешки немирен палавник, той обаче си спечелва славата на "буйна глава", с която пристига в София. Любен Георгиев, който прави подробно изследване на живота и творчеството на П.Пенев, разказва : "...помня го кротък, много смирен външно и мълчалив човек. Но съм чувал за негови буйства, побоища и скандали. Не съм го виждал никога в подобни сцени. Не съм го чувал дори да се заканва на някого. Единственият случай, когато го виждах да се горещи, ръкомаха, бяха литератулните четения - когато рецитира свои стихове." ("Пеньо Пенев - поетът с ватенката", Л. Георгиев, 1965 г, издание на БАН)
През 1946 година се полагат основите на младежките строителни бригади и П. Пенев едва дочаква края на учебната 1946/47 година и се включва в строежа на железопътната линия Ловеч - Троян, обявена за младежки обект. В младежката бригада той отново пише стихове, чийто пръв читател става Климент Цачев - също бригадир там, току-що направил първите си крачки в поезията. На същия обект се запозвана и с Асен Босев, който през 1948 година го представя на Елин Пелин.
Строителните обекти стават втори дом на поета. Негов труд е вграден в основите на язовир "Росица", а от 1949 година живота му се свързва изцяло с изграждането на Димитровград.Той обиква новия град с цялото си сърце, прекарва най-хубавите и най-плодотворни години от живота си в него, там слага край на дните си и там пожелава да бъде погребан. Подробно е разказан животът на Пеньо Пенев в Димитровград от Митко Иванов - един от най-близките му приятели, в "Повест за Пеньо Пенев", Профиздат, 1964год.
В периода 1949 - 1954 година много от Пеньо-Пеневите стихотворения са включени в литературни сборници. 1954 година е най-плодоносната за поета в областта на неговите хумористични и сатирични изяви. Много негови творби излизат на страниците на в. "Димитровградска правда" и "Стършел" в периода 1956 - 57 година, които обаче му навличат гнева на много хора, и той постепенно се превръща във "вреден за обществото човек", принуден е да напусне не само редакцията на в. "Димитровска правда", но и града, към който е така привързан.
Към проблемите на поета, причинени от доносници, се прибавят и личните му брачни тревоги. Преди да влезе в казармата П.Пенев сключва прибързан брак, който при скандални обстоятелства е разтрогнат и който е причина за първия му опит за самоубийство (12 септември 1950г). През 1955 година в Димитровград той се жени за Мария Господинова, през февруари 1956 год. му се ражда син - Владимир. Семейният им живот е изпълнен с безумни лишения, белезите от които са в неговата поезия. В същото време работи като сътрудник на в. Стършел и като такъв пътува постоянно по строителните обекти - Батак, Пещера, Мадан, Рудозем, Кърджали.
Многолетните грижи и безперспективността го смазват и обезверяват, временните затруднения го карат да губи равновесие, почти постоянната меланхолия, породена от грубостта и незачитането, и алкохола го лишават от сила за противодействие. През 1957 година при поредното му влизане за лечение в психиатрията за алкохолизъм, тъстът му прибира жена му Мария и детето в Тополовград.
В началото на 1959 година се връща отново в Димитровград, дълбоко огорчен от живота и неразбирането, което среща в столицата. Още с пристигането си прави пореден опит за самоубийство с луминал, но успяват да го спасят навреме.
На 27 април 1959 година след погълната смъртоносна доза веронал той написва своите предсмъртни редове, между които и тези до неговия приятел Митко Иванов:
СТИХОТВОРЕНИЯ
====================
ДОБРО УТРО, ХОРА!
===================
АЗ, ЕДИН ОТ НАРОДА
----------------------
Не мечтая
безсмъртие
и пътища леки, а ватенка топла
за зимния ден. - Безсмъртно
нека остане
навеки построеното тук
от мен!
* * *
ПЪТЕКИ БЕЛЕЯТ
На Д.Събев
Тук
площади и улици
няма -
младенец е
квартала;
има жилищни блокове само
и трева избуяла
между тях зеленее,
а през нея
напреко
колко много пътеки!
Лъкатушно
те тръгват
отвред,
от различни квартири,
и достигнали
блока-съсед,
пред вратите му спират.
Колко стъпки по тях
са кънтели,
колко стъпки
е чула земята! -
Нов преселник ли
тук
се засели -
тръгва
нова пътека
в тревата.
По закон сякаш става
така,
и разбираш, че
всяка пътека
е протегната братска ръка
към приятеля мил -
към човека.
Този нов закон
в труд се кове
с много обич
и много доверие.
Днеска
в нашия грохотен век
тук
човекът
човека
намери.
Нека винаги
всеки
помни
тези пътеки!
Все по-много
и все по-широки
навред
все така те
да белеят
и да водят
към всички посоки,
добри хора
където живеят!
Да ги свидим
и пазим
навеки!
Знай,
врагът се бои
от това. -
Нека
никога
тези пътеки
не заглъхнат
в трева!
1955
* * *
СВЕТЛИНИ
----------
Небето звездно искри.
В клоните вятър звъни.
На склона се спри,
погледни! -
пред нас е градът
и горят
светлини,
светлини...
И възторг в този час
като кипнал талаз
в гърдите
прелива и бий.
На трудното дните
спомни! -
Светлините пред нас
ги запалихме
ний!
* * *
30 СТОТИНКИ
-------------
Нашата столова
всеки я знае - всички строители
тук се събират;
идват,
нахранват се,
а който желае я лимонада,
я бира - в ресторант
няма да ходи;
за всички - за теб
и за мене - в левия ъгъл
при входа тука
бюфет уреден е. Не се озъртай,
не губи време! Не ще ти сервира
друг;
вземай,
каквото ще вземеш - ти си бюфетчик
тук! Става просто
така:
едната ръка е
продавач, а другата твоя ръка - клиент-купувач.
На отсрещната маса стои малка кутия - това е
бюфетната каса. Да кажем, че
бира изпиеш - сам
заплащаш цената, ресто си връщаш
пак сам. А съвестта ти е контрольор
там. В нея насочил
свойто съмнение, днеска аз питам
домакина Давид:
- Как е
паричното обръщение? Сигурно има
голям дефицит? - А той ме упреква
и се възмущава:
- Как може - казва -
обида такава? Несправедлив съм бил
към съвестта! Сметката
точна била. А пък вчера,
при преброяването вечерта, в касата той
и бележка намерил. Вземам бележката,
в ръце я държа,
засрамен я гледам и в нея - прочитам:
"Десет стотинки още дължа!" - Сложил
и подпис
длъжникът строител. Пил той, платил, но
парите не му достигнали с малко
тогава касата все пак
не е дефицитна - ето -
човекът
бележка оставил! А над кутията
глава надвесил, днешната сума брои домакина;
свършва проверката
и казва весел:
- 30 стотинки
в повече има! - Радост голяма
в сърцето ми бризна, сякаш най-после
в същия час рухна
световният капитализъм. Братя строители,
гордея се
с вас! Запад,
сложи си монокъла
и виж колко богата е
мойта страна! -
Банките в Нюйорк,
Лондон,
Париж:
нямат
такава висока цена!
В мойта Родина
растат
и живеят нови хора
с нов морал! -
Днес
тези 30 стотинки
за нея са огромен
капитал!
* * *
МОЯТА УЛИЦА
----------------
Ето я
нашата улица,
погледни! -
облечена
в риза от сиви павета.
Нова е
тя,
като нашите дни -
родена
през първата петилетка!
С радостта на стопанин
крача по нея,
край мен зеленеят
липите млади;
с бляснали стъкла
свежо се смеят
многоетажните
хубави сгради.
В строй
край алеите
вървят пионери;
малко дете,
чуло тяхната песен,
крещи от прозореца,
а над него трепери
като бяло крило
белоснежна завеса.
Младежи се връщат
от стадиона
и шумно говорят -
мачът бил
хубав.
Някои влизат
в киносалона,
в читалнята,
а трети -
в клуба.
Под грейнали глобуси,
разтворил врата двукрила,
ресторанта те кани
на вкусна вечеря.
Пред новия театър -
народ!
гъмжило!
На афиша:
Довечера - „Щастие“ -
премиера.
На тротоара
връхлетя срещу мене,
в костюм нов облечен,
миньорът бай Коста:
- Цял ден те търся,
другарю Пенев!
Ела тази вечер
в дома
на гости! -
Аз тръгвам и казвам, че
тази вечер
ще гледам „Щастие“, но
той
ме спира:
- Сега ми ела,
не живея далече!
Вече
в новия блок
имам квартира!
Върна се днес
и студентът,
с жена си -
синът ми, който се учи
за агроном!
Ела и виж
сега
моето щастие
на тази улица
в моя нов дом! -
А тихата вечер
града е забулила;
усмихнат -
мълча.
Какво да говоря? -
Говори край мене
новата улица
с гласа на
щастливите хора!
1953
* * *
============== ============= =================
В ДЪЖДА
-----------------
Навън вали,
вали дъжда,
бълбукат и шумят
улуците
и сочнозвучно из града
плющят по плочите
капчуците...
О, колко весел е дъжда,
когато знаеш:
има къща
и незаключена врата,
където можеш
да се връщаш.
1955
* * *
В дождь
(перевод Мих.Юсина).
Ну что за странная отрада,-
Бурлящий дождь!
По площадям
Родного
Града,
Проходит сплошь...
Но весело идти дождём,
Таким обычным серым днём,
И петь о том:
Как хорошо, что ты живёшь,
И дом твой светел и хорош !
Твой добрый дом...
========== =================== ============
ДИМИТРОВГРАД
-----------------
Градът на Димитров
не е морско пристанище,
ни извор, с вода лековита прочут;
не е връх планински,
нито е граница,
не е боен фронт,
не е институт!
Но винаги -
всеки ден, всяка година -
ученици, войници,
моряци, летци,
пионери,
работници
от фабрики, мини
с планински,
с градински цветя и венци -
като на празник
в тоя град идват,
тъй както братя
при родния брат.
Те идат да чуят, да срещнат,
да видят
на мечтите човешки
цъфтежа богат.
В заводите, пълни с мотори,
с упорство
и хора,
като плод
смелата вяра където узре -
те пият от извора на умението
да се борят,
добре да работят
и да живеят добре.
И сякаш огрени от слънце могъщо,
с усмихнати устни,
с прояснен взор,
те в родните краища пак се завръщат,
криле разкрилили
за полет горд.
Димитровград е
извор на сили
и младост,
между вчера и днеска -
здрав фронт;
широко пристанище на нашата радост,
граница будна
от сърца и бетон!
На дните ни той е
топложивият дъх!
и на мечтите ни -
величавият връх!
1955
* * *
ПРЕД НОВА ГОДИНА
------------------
Улиците
задъхано тичат,
извиват, а сградите гледат с прозорци
към тях;
на внезапните радости взривът там избухва
в думи и смях.
- Тик-так, тик-так -
тиктака часовникът пак
и тика
колесницата на годината
по стръмнините на дните.
С нас през билото им
скоро ще мине тя!
Ний идем на времето
от дълбините корави, отдалеч идем!
И отиваме
много далеч!
Някой с увиснали празни ръкави
подига очите си,
сякаш издига меч.
О, тия очи!
На тревогата с блясъка мощен
като червени сигнали
те горят
и крещят,
те говорят безгласно,
те предупреждават:
- Мирът е
още в опасност!
А знайте ли?
Знайте ли, хора? -
Едно дете
ще бъде родено наскоро! Едно дете
скоро ще милват ръцете ми! -
Миличкото! Под сърцето ми
вече тупка сърчицето му,
хълца от радост мойта жена.
Мария! Любима!
Само три месеца има
до деня,
когато в къщи
ще станем
трима! Колко е хубаво, че
и тая година
отмина!
Гледайте
колко далеч сме дошли!
Родино,
на прага ти тропа
нова година,
на радости нови тя ще бъде родилка, нали?!
Нека дните й пият
на земята
плодоносния сок
за производство
на цветя
и пшеници!
Силни да бъдат
ръцете!
Размахът -
широк!
Клони и гнезда да има
за птиците,
за хората -
стряха
и песни,
и труд,
а за децата -
майчина пазва и топъл скут!
Хиляди тайни отгатнахме вече!
Времето
нищо от нас не ще скрий!
Ний тръгнахме рано,
от много далече
и много далече
отиваме
ний!
* * *
НЕБИВАЛА СВАТБА
--------------------------------
На Б К П
Под бойното знаме на труд и сражения,
през водите на дните
и намерила брод,
мойта млада Родина е
в настъпление,
към комунизма върви
моят народ!
На единия флаг
язовири са
в бдение,
на другия -
щедри поля
с едър плод.
А в средата,
по главното направление,
са строени
завод
до завод.
Вий белият вихър
и яростно брули
червените корпуси,
отрупани в сняг,
а идват на смяна
дни-караули
и се усмихват
пред родния праг.
Вече сгодена е
мойта Родина
на комунизма
за младия век.
Сватба ще дигнем
ний
догодина,
весел сватбар ще е
всеки човек!
Небивала сватба
край богата трапеза
тя
с нашия труд
ще празнува
навред. -
Машини и рози,
жита и поезия
ще бъдат
за нея
сватбен букет!
1954
* * *
ЗАВОДЪТ
----------
... Огромен завод...
завод на живота...
Н. Й. Вапцаров
Диша заводът
и тътне
в труд неуморен;
с него връстник е
синът ми,
Всеки комин
и колона
и бетонна
на този завод,
всички стени
извисени -
с пот са споени,
с моята пот!
Всеки цех тука
познал е
тръпка
от моите сили;
мойте очи
недоспали
неведнъж са отразили
залеза пурпурнозлатен,
гаснещ над скелите бели,
неведнъж
пили зората
пак от високите скели.
Всичко
с упорство,
с мечти
и бетон
е построено
от мене!
Мое е
то,
както са
мои
очите,
с които
ви гледам сега,
както е
моя
ръката,
ей тази ръка,
която
виждате вий,
както е
мое
сърцето,
което
в гърдите ми
бий.
Диша, боботи -
работи
всеки ден,
всеки час
младият
завод на живота,
в служба
на нас.
* * *
ДИМИТРОВГРАДСКО УТРО
--------------------------
Засмяна,
внезапно избухва зората,
лъхти из алеите бодър хлад.
Руменеят като божур
небесата.
- Добро утро, хора!
Добро утро, град!
Лъщи изпотената
трева детелина,
искри бистра роса,
по-чиста от сълза.
Димят на завода
дулата-комини,
сякаш току-що са
изстреляли залп.
В парка -
синият облак на цъфнали люляци
и рояци крилати певци
между тях.
А навред из града
по измитите улици -
громолене и звън,
говор
и смях.
Дъщерята си малка
на рамо понесъл,
Андон бетонджията
минава край мен.
Защо ли е
толкова
забързан
и весел?
- Пратих - казва -
жена си
на курорт оня ден
а в детските ясли
аз отнасям детето.
Ако не бе
то,
щях да тръгна
нощес.
Знаеш ли? -
Мойта бригада
в блок пети
почва
бетонната плоча
днес! -
А чурулика
с крехкото гласче
като славей
и пери ръчички
безгрижната дъщеря.
Крачи бащата,
на рамо кораво
понесъл самата
яснолика зора.
Настигат ме мигом
сенки понесени,
профучават
и ме облъхва
лъх ведър. -
За Химкомбината
и ТЕЦ-а
весели
работници
на смяна отиват
с велосипеди.
Загледани в тях,
на автобуса празен
в кабината,
кимват си многозначително
кондуктор и шофьор;
пътници
пак нямат.
Ето я
причината -
този работнишки
велосипеден транспорт...
Пара и дим надимил
отсреща над гарата,
тръгва ешелон
в дълъг път устремен.
Чакат го нейде.
Селитра
той ще откара там,
тръби етернитови,
въглища
и цимент.
В гърдите ми
рухнал е
възторг изобилен!
Тука
самият живот
в ранни зори,
набъбнал от радост
и млада сила,
ме среща
забързан,
засмян,
упорит!
Вий сте
творците му,
в него
с вяра влюбени,
мои мили хора,
поели на път!
Ей го
и слънцето!
Утрото е
хубаво,
а колко по-хубав
ще бъде
денят!
1955
==========================================
ЗЕМЯТА ЩЕ БЪДЕ РОДИЛКА
=======================
ПРОКЛАМАЦИЯ
---------------
Свърши нощта.
Прозвъня
утринен час.
Пред нас е
денят -
разсъмнат
от нас!
Предишни битки,
предишни болки,
неволя,
всичко, що
вчера се е
преживяло,
кръвта
и сълзите,
всичко е
само пролог -
днеска
започва
самото начало!
Вече
природен закон
става
нашата воля. -
Ще разцъфтим
единствен сезон,
сезона на
човешката пролет!
Родината
ще богатей
с трудова слава,
извоювана
с пот
по полета
и скели;
с небивала красота
и усмихнато здраве
ще прииждат
годините,
от радост прелели.
Вратите към тях
ний
сме открехнали -
скоро!
широко
да ги разтворим!
Копнежът
по дните им
в нас
ще увехне ли? -
Ний
без умора
нагоре
през робското тъмно
вървели сме
вчера -
сега ли
ще спрем
когато
разсъмна,
когато
най-прекият път е
намерен
и почва
самото начало?
Нека е
трудно!
- Двойно
и тройно! -
Всяка преграда
ще бъде
стъпало
по новото стръмно
на дните ни!
Сърцата са
жадни
и неспокойни,
безоблачна -
вярата,
будни -
очите!
Кой
ще ни спре?
Как
ще ни спре?
Здраво зазидали
камъка пробен,
с няколко века
ще идем
напред,
за да не бъдем
никога
роби!
Дългът е
и нанагорен
нашият път!
Но ние сме
хора -
ще издържим!
Чуй на Родината
милионния глас:
Да вървим! -
Пред нас е
денят,
разсъмнат
от нас!
1950
* * *
ЗЕМЯТА ЩЕ БЪДЕ РОДИЛКА
-----------------------
Земята
в деветия месец е бременна,
земята ни
чуден отрок ще роди.
Ще бъдеш ти кръстник,
строително време,
ти с яката класа
грижовно ще бдиш!
Ще бъде снагата му -
полета безсинурни,
гласът му -
на тракторите песента,
сърцето -
юзина с могъщи турбини,
косата му -
руйнали, буйни жита.
Ще има артерии -
релсови линии,
и огнена кръв -
електрически ток,
с очи язовири,
от небето по-сини,
той ще оглежда
простора широк.
Обичта ни
към скъпото новородено
за братството
път между нас ще открий.
И хората,
в нея навеки сближени,
ще бъдат щастливи,
ще бъдат добри!
В последния месец
земята е бременна,
жадуван от всички
отрок ще роди. -
Родилните мъки
ще бъдат големи,
но после живота
красив ще цъфти!
1949
* * *
И ДОБРИ ЩЕ СА ХОРАТА
-----------------------
На бойните дни
отгърмя урагана
и с мирния образ на трудов човек,
макар и с белег
от скорошна рана,
ти пак се усмихваш,
мой двайсети век!
Ние изтръгнахме
живота
от гроба
по-жив,
по-млад,
по-красив!
Но понякога
гневна е
моята обич
и белият залък на дните -
горчив!
Майко!
Майчице мила, кажи ми -
ти със сърце
си ме родила,нали?
О, не сърце, майко
в гърдите ми има,
а рана, която
кърви и боли...
Защото ний
заедно вчера воювахме
за нашето днес
под едни знамена,
защото
ний всички
еднакво гладувахме
и жаждата беше у всички
една!
Но в ранното утро
под нашата стряха,
когато се втурна
новото светло
тук -
от поройния блясък
едни
ослепяха,
от внезапния гръм
оглуша друг.
И днес
те
не са в нашия строй милионен,
не тръгва към нас
пътека от техния праг;
отприщен е само
на злото потокът зловонен,
коварен и чужд
като смърт,
като враг!
И те са, майко,
от майка раждани,
и тях ги е майка
с мляко откърмила,
но извора търсят
за своята жажда,
милеят
само за своето гърло!
Затуй аз понякога
с болка говоря,
затуй мойте челюсти
гняв е сковал!
И жал ми е, майко, че
лоши са хората,
за тях ми е жал!
...Отгърмяло е вече
бойното вчера,
но ехо от него
в нас
още ехти.
А с петилетки ний
времето мерим,
в труд денонощен сега
се потим -
в сърцето и рудника,
в полето и цеха
пролетта на доброто
да разцъфтим;
да стигнем
далеко
и това ехо
завинаги
да откънти! -
Ние
ще дообистрим простора
с нови мечти,
с труд упорит! -
И добри ще са
всички хора,
много добри!
На трудното днес
отвъд кръгозора
ден необятен
зори. -
И добри ще са, майко,
Добри ще са
Хората! -
като тебе добри!
1954
* * *
ПО ПЪТЯ
-----------------
На Г.Джагаров
Ако сълзите,
набрани в очите,
не избършеш -
ще можеш ли леко
да вървиш
през простора на дните
и да гледаш
далеко, далеко?
Ако болката,
в гърлото накипяла,
по стръмния път
към далечния връх
не преглътнеш
в самото начало -
как ще поемеш ти
дъх?
1955
* * *
Дъжд над строежа
На Н.Михайлов
Буйно се втурва
внезапен вятър,
втурва се
с напор,
с вой,
повел на бой в небесата
настръхнал облачен строй.
Кълбят с,
кълбят се
в бухлата грамада
тъмните облаци
и тежко бучат;
надвисват,
притисват
младата сграда;
стихва строежът,
стихва градът,
стихва и вятърът -
в миг стъми
и като взрив
небето избухва;
светкат светкавици,
гръм гърми -
дъжд изведнъж
руква.
... После
пак изведнъж
отшумява,
блъснал в стените
последен талаз;
укротените облаци
отминават,
блясва изплакнатото
небето над нас -
и пак сме
по скелите,
в упорство будно,
вечно като теб,
родна земя! -
Знаем:
ще отшуми
всяка трудност,
както
поройния дъжд
отшумя.
1956
==========================================
БЕТОН И НЕЖНОСТ
====================
АКО НЯКОЙ ВИ КАЖЕ
------------------------
Ако някой ви каже:
- В живота си аз не тъжа -
не му вярвайте, хора!
Той лъже!
Това е лъжа!
Всеки!
Всеки за нещо в живота скърби.
А от всички
най-много
и винаги -
аз може би!
Имам син първороден,
имам малко дете -
на година и четири месеца цели.
Аз съм весел! И тъжен,
че без мен то расте
и очите ми
още не са го видели.
То говорело вече,
то казвало "татко!"
и на снимката с пръстче посочвало мен.
Не съм чувал
гласчето му крехко и сладко
не съм гадил косиците,
по-светли от лен.
То не знай,
не разбира какво е Родина,
то не знай
защо майка му днес е сама.
- Моят път към дома
през Димитровград мина -
вече втора година
вървя към дома.
Кей не е преживявал
такава разлъка,
кой за моята мъка
ще ме обвини? -
Освен своята пот
днес и своята мъка
ние даваме
в тези строителни дни!
Тази мъка е сила
н вяра корава!
Нека двойно сърцето боли в тези дни! -
Този, който в строежа
и мъка познава,
той не може
и няма да му измени!
* * *
ПО ДЛАНИТЕ МАЗОЛИ БОЛЯТ...
---------------------------
На Клара
По дланите
мазолите болят. -
Завършихме
кофража на завода.
Нали ти любиш смелите дела?
Тук на строежа есен е дошла,
но аз не зная
дали ще си дойда.
Нали ти любиш смелите дела?
Пред тях, пред теб
суров отчет аз давам:
Тоз, който знае
да мечтай,
той никога
измяна не познава!
В труда и дружбата корав остава
тоз, който знае
да мечтай.
* * *
НАТЕГНАТИТЕ КЛЕПКИ СЪН ЛЕПИ...
----------------------------------
Натегнатите клепки сън лепи...
От празния кофраж сълзи смола.
Кажи ми, как спокойно ще заспиш,
Когато той с бетон не е налян?
От празния кофраж сълзи смола
и сякаш твоя рана те боли.
Ти чакаш да си дойда аз, нали?
И тази есен пак ще си сама,
защото през готовия завод
минават пътищата към дома.
А тук са нужни още дни и пот!
И тази есен пак ще си сама.
И тази зима пак ще си без мен. -
Тук трябва устрем и цимент!
1948
* * *
ПИШЕШ МИ...
-----------
На Клара
Пишеш ми, че много съм далеко
и без мен ти е тежко там.
Зная, че е трудно за човека,
много трудно е
да бъдеш сам!
Аз те любя!
Пак така те любя!
Че си ми едничка на света! -
Но заводът ще е толкоз хубав,
хубав като нашата мечта!
Спомняш ли си
как сме си говорили
край Росица късно вечерта,
как мечтахме:
за всички хора
повече да бъде радостта!
И сега, когато тука скели
дигнал е
заводският строеж -
аз не мога да си дойда в село!
Помисли... и ще ме разбереш.
Помисли...
и в Добромирка пролет
щом се върне с птиците от юг
и разлисти белите тополи -
ти ела!
Ела при мене
тук!
1948
* * *
БЕТОН И МЕЧТИ
--------------
На зидаря Бай Захари
Студ! Студ!
И ти крачиш
настръхнал.
Бетонобъркачката
задъхано
хрущи,
скрипти и трещи.
А вятър връхлита,
лицата ни щипе,
фучи и в очите
сняг сипе.
Ръчага потеглиш
и трепваш -
о него
ръката залепва.
Но цехът наблизко
не иска да знай.
Той чака,
той иска:
- Бетон
дай! -
Нагоре в етажите
зеят кофражите
- гладни
грамадни уста. -
От дланите капе
кръвта.
Изтръпнал посягаш
и устни прехапал
пак хващаш ръчага.
Бетона изливаш,
но ивици сиви
по него веднага
се стрелват и гонят,
кръстосват се бързо
и сребърна броня
го смръзва.
Пак чакат зидарите.
Мълчи хаспелистът.
Мълчат количкарите.
Мълчи машинистът.
Един изругава:
- Тфю!... Трудна е нашата! -
Друг упрек отправя:
- От студ ли се плашите? -
А оня,
загледан в бетона,
покрит с тънък лед,
излиза напред:
- Мен студ не ме плаши!
Напразно замръзва!
Това си е наше
и то не омръзва!
Но мисъл ме чопли
по дните, когато
с енергия атомна
бетона ще топлим
и чудни мотори
ще караме.
- Ех, майка му стара,
дано да е скоро,
че трудно се чака -
обажда се някой.
- Ще стане! - намесва се
един количкар. -
Сърцето ми днеска
говори така! -
Такава
представата
усмихва лицата
и сгрява
сърцата.
Щом днеска
с мечтата
и с нашата мисъл
говорят сърцата,
сърцата
щом искат -
ей, хора,
мечтайте
дръзко
и мъдро!
Мечтаното, знаете
утре
ще бъде!
1950
* * *
СЛЕД ПЪРВИЯ
--------------
На Д.Ленков
Вали.
Насядали сме в малката барака,
опрели гърбове един о друг.
Дъждът по ламаринения покрив трака,
а тук е сухо,
хубаво е тук!
Смъдят ни насълзените оби -
лютив цигарен дим ги дразни.
Ни смях.
Ни шум.
Невесело мълчим.
За нищо никой вън не би излязъл.
Врата скръцва,
бързо се отваря
и лудо вътре втурва се Марин:
- Другари! Скоро ставайте, другари!
Вода нахлува в корпус 3! -
Настанахме ний,
но се колебаем.
Отзад си зашушукаха едни.
Навъсил вежди, всеки се старае
да скрие поглед някъде встрани.
- Ей, баби ли сте вий?
Защо стоите?
Така ли ще строим града? -
извика комунистът бай Димитър
и се затичва пръв навън в дъжда.
Поглеждаме се.
Трепваме сконфузено.
Защо стоим?
Нима пак ще се мре? -
Миг само,
и каскетите нахлузили,
след него ний се впускаме напред.
Надбягали и вятъра настръхнал
под ледните камшици на дъжда -
при корпуса пристигаме задъхани,
затъваме до глезени в калта,
над коленете крачоли запрятаме
из мътния порой
пред корпус 3 -
и срещу напора му почваме борбата
с лопатки,
с кирки
и с ръце дори.
Минута, две -
водата е отбита!
- Към цеха!
Трябва да се отводни! -
Към него с кофи тръгваме
решително
и пак пред нас е бай Димитър,
той пак е първи,
погледни!
* * *
СТРОИТЕЛНА ПРОЛЕТ
-------------------
Октомври е.
Дошла е
есента.
По календарен стил
това е
ясно.
Но датите
за нас
днес
не важат
и с тази есен
ний
не сме съгласни!
Старее календарния език,
а щастието
като клон
разлиства се.
Нов календар, историйо,
пиши!
В Димитровград е
пролет
истинска!
Сега цъфтят
по-хубави цветя -
на нови сгради
белите фасади
и вместо птички -
хаспели скриптят,
пей вярата,
строителната радост!
На скелите сълзящата смола,
бензиновият мирис на машините
и тръпнещия дъх на прясна вар -
са по-упойващи от карамфили!
Грей друго слънце -
ТЕЦ „Марица 2“,
сияй небе -
лицето ни засмяно.
И както пролетните гърмове,
тук
маршове разгръща
младостта ни.
Октомври ли е
или май -
реши!
Но не забравяй
твърдата ни воля!
За нас
днес
календарят
не важи. -
В Димитровград е
пролет!
* * *
ЗАВРЪЩАНЕ
-------------
Като жълти огнища горят
слънчогледите из равнините;
край лъките извива бял път
и в прахта
меко тупат копита. -
Галопират по белия път
лекогривите рижи кобили
и тъй звънко,
тъй сочно звънят
на каруцата тънките зилове.
Зад лъките оттатък белей
мойто родно село
край Росица.
Аз се връщам сега отдалеч -
чак от новия град на Марица.
А защо,
а защо не нахлуй
тръпна радост
в сърцето ми младо?
Добромирка, прости ми
и чуй:
в оня край ми е
родната радост!
Знам, че
в теб се родих за живот,
първи думи съм в теб изговорил,
но където изграждах завод -
там
за полет крила съм разтворил.
Тънки зилове
звънко звънят
към селото,където съм раждан.
Добромирка, срещни си синът -
на Димитровград
новия гражданин!
1956
* * *
ЕТО ЗАСЕЛНИКА
----------------
Приведен, вкопчен в гредореда,
последна летва
аз кова.
Отгоре слънцето ме гледа
и весело следи
това.
След някой ден
ще червенее
от цигли
покривът висок,
с фасади бели
ще се смее
завършен
жилищният блок!
Не зная
кой ще го насели,
кой ще живей тук
в мирни дни,
но щом свалим
ей тези скели,
очакван час ще прозвъни,
И още отсега
за мене ясно е -
ще влезе
в блока построен
голямото човешко щастие
на утрешния ден!
* * *
ПРЕДМАЙСКО
----------------
Скърцат макари,
скърцат въжа
и слуха ни
остър шум
реже;
дигнал ръст,
с цял етаж
възмъжал,
диша
трескав,
наежен
строежа.
- Дай бетон!
Още дай!
Напълни!
Издигни!
С цех готов
Първи май
ще посрещнем
ний!
Не за ордени,
норми,
числа -
за красивия корпус
ний
мислим.
Колко проста е
в него
за нас
на живота ни
новата истина!
Само скелята да се свали -
ще разцъфнат
червени фасади.
И след тези
напрегнати дни -
пей,
ликувай, строителна младост!
Този корпус,
развял дим-знамена,
вбил комините си
в небесата,
нека утре да бъде
за нас
най-правдив,
пълногласен оратор!
Всеки час,
всеки миг -
в марш, строителен фронт! -
Искат нашите дни
много пот
и бетон!
- Дай бетон!
Бий
докрай
дезертьора застой!
И след всеки
нов Май -
пак с предмайски темп
строй!
* * *
КОРПУС 206
-----------------
Ние вярвахме.
Ние мечтахме.
Всяка тухла редихме
с любов!
Погледнете! -
докрай издържахме! -
Корпус 206 е
готов!
Нека вият
свирепи виелици,
нека блъскат
от всички страни! -
Стой, наш корпус смело
и разказвай
за трудните дни!
Наша!
Наша е
в твойте колони
устремената
висота!
И узрялата твърд
на бетона,
и суровата
красота!
1950
* * *
СИЛНИ СМЕ!
--------------------
Корпуси -
строго студени.
Сивочервени стени.
Вечер.
И вой на сирени. -
Смяната
смяна смени.
Гасне, припламва,
припламва и гасне
в цеха широк
зарево -
трепка вълнисто в стъклата
отблясък,
плиска бетонния свод.
Електрожените
съскат, хриптят -
с меко пращене те
искри струят.
А инженерът съветски
ходи усмихнат край нас;
гледа,
показва,
съветва -
как да споим
всяка част.
Как не ще свършиш монтажа
с помощ
от близък другар?
Всеки тук
с право ще каже:
ние сме
силни
сега!
- Почвай отвесни заварки!
- Тука ли?
Дай електрод! -
Почваш.
И блясъци ярки
плисват бетонния свод.
1956
* * *
НАСЛЕДСТВО
----------------
Аз три години, сине, съм по скелите
на новия завод ей с този чук
и хубаво богатство ти печеля,
каквото не печели всеки друг.
Не се съмнявай никога в успеха си,
а вярвай в своя радостен живот! -
Ще наследиш просторни,
светли цехове,
ще наследиш от мене
цял завод!
И утре,
щом задиша с дъх напрегнат,
иди като стопанин в него ти -
Другари, дружба
ще намериш в него
и всеки
с обич ще те обгради.
С тях
в цеховете край моторите,
в труда сближил сърце и рамене,
ще разбереш, че
дружбата и хората
са най-голямото богатство днес!
Обичай ги
Бъди добър наследник!
И трябва ли -
за тях умри дори!
Бъди на Партията верен редник -
наследството ти
тя осигури!
* * *
Мил ми е той
Тая река
не е Росица,
тук не е север,
а юг;
милите дни
на моето детство
не са разцъфтявали
тук.
Не е в тоя край родната стряха,
но мил ми е той
за цял живот!
В радост
мечтите ми
тук разцъфтяха,
тук
ний строихме
завод!
=========================================
Ние от двадесети век
===============================
Негово Величество Човекът
--------------------------
Кой казва, че мойта Родина е
бедна на крепости,
зали,
разкошни дворци? Кой казва, че тя е
на място последно, без владетел велик,
без велики творци? Кой?
Вие ли, господа бизнесмени, заробили алчно
на човека труда? Елате сега
в тази земя обновена, елате и вижте
добре,
господа! Вий техника имате -
модерна, голяма! С какво ли не
вашият свят е прочут! Но нямате!
Нашите хора вий нямате - свободните хора
на свободния труд! Елате и вижте! -
Ето владетеля, на трон от упорство,
мечти
и бетон, могъщо изправен,
хванал в ръцете си
не жезъл,
а кирка,
чук
и трион!
Той
цехове има -
зали просторни, с послушни лакеи -
машини и дни.
Тук
всяка трудност е
негов затворник зад крепости яки -
заводски стени.
На труда по закона
под свое владичество
събрал всички радости,
безсмъртен навеки,
бди
и твори
той -
Негово Величество
Човекът!
* * *
Музей на строителството
------------------------------
На В.Власев
Димитровград.
Априлски дъжд.
Годината
хиляда деветстотин петдесет и пета е.
В родилни мъки се поти Родината
на поход през едно задъхано столетие.
По направлението
в настъплението
са знаменосци Партията
и Правителството.
И аз - един боец,
горял в сражението -
се срещам
с подвига
- в „Музея на строителството“.
Безгласно той говори за строителите,
а колко е велик езика на мълчанието! -
О, колко люта трудност
са изпитали те,
додето влезе тоя подвиг
тука в зданието!
Но като свредел в мен върти
съмнението,
в тревога се мрачи на мисълта ми
виделото:
Когато утре дойде
поколението
на нашите потомци -
подвига
ще види то ли то?
Дошло на среща тук
с преданията,
на среща с нас -
героите от петилетките,
в макетите -
пръв образ на мечтанията,
в ей тези експонати
с кирките
и вагонетките -
ще може ли да прочете
строителната
велика летопис на
дните ни в изграждането?
Как ще усети
оздравителната,
мъчителната треска
през века на раждането
и всички трудности небивали
дали ще разбере,
ще си помисли ли то,
как в хляба
и душите
са наливали
на нашта пот
соленото и киселото?
След време
дните като вентилатори
ще изгребат
дъха на преживяното;
не ще го върнат
книги-агитатори -
за вас, потомци,
непознато
ще остане то!
Ще бъде много писано
и казано,
но истината
за строителя човек
ще си остане
в друг музей запазена -
в човешкото сърце
от двадесети век!
1955
* * *
Към потомъка
----------------------
Непознат мой потомък,
в труд загрижен за теб
и за твоето време. И желая
като наследство
от нас мъжеството на
нашите дни
да приемеш! Ако някога
в труден час
ти изневери то, ако твойта ръка
за трудови битки
отпадне и в гърдите
сърцето не бий упорито - ела тук! Погледни
корпусите грамадни, построени
на това мъжество
от ръката! В заводските кули,
от метал неръждаем, виж на нашите дни
висотата, атакуваща
на небесата безкрая!
ще букне
ще заблика. -
Туй, което
за теб
ний сме строили,
на труд неуморно ще вика!
* * *
Ние от двадесети век
-------------------------
На Митко, Лена и Живка
Говоря на вас,
потомци-наследници,
съвременник мой!
Говоря
на строг заповедник
сърце човешко
Късче по късче
на деня от твърдината
Кога е виждала
това
планетата? Кои са стояли
така
на пост? -
Към бреговете на нови столетия
ний сме едно
поколение-мост! Не е ли,
радост голяма,
велика да знаеш
какво
и защо
си творил? - За нищо аз
никога.
* * *
За комунизма
-------------------
Да жертваш
живота си
за комунизма
е трудно, но
с гордост
ще го отдадеш,
щом вярваш на дните му
в утрото близко
и тръпнеш по тях
в неугасващ копнеж.
Така да допуснем, че
днес е
в опасност
този копнеж
и родният край -
кой честен строител на
своето щастие
ще се колебай?
Знам - никой!
От скелите
мигом ще слязат
зидарите с грапави
здрави ръце,
ще скочат работници,
в масло омазани,
стругари и шлосери
от всеки цех;
от варници,
рудници
в строй
ще излязат
огняр до огняра,
миньор до миньор -
и всички!
всички
с пламтяща омраза
сурово-решени
ще тръгнат
в отпор!
И трудно ще бъде
срещу пристъпа вражи
да паднеш в бой
за комунизма, нали?
Но много по-трудно е
и много по-важно -
за него
днес
да се живей
и твори!
Това е то
подвиг -
напред
да напираш,
с воля и взрив
да разкъртваш
скали;
преградата сетня
с барут да минираш
и път да откриеш
към свежите дни!
Това е то подвиг -
да хванеш живота си,
юздата да хванеш на своя живот!
Впрегни
с историята
мъжеството си,
издигай нагоре
завод до завод!
И стане ли нужда -
тръгни на бой
смело!
До кокъла вражески
щик удари!
Прицелвай се
точно!
Сигурно
стреляй!
Победи!
Живей!
и твори!
1949
* * *
Размисъл
--------------
Знам, че
живата лава
на тия години,
които мечтата ни
в труд нажежи,
но времето
под могъщия дъх
ще изстине;
построеното
може да се разруши,
на ония, които
изгаряха
в тяхната лава,
тая жажда
и воля
да бъдат щастливи
и умението
да се борят,
да побеждават -
ще останат
завинаги
живи!
1956
* * *
==========================================
Когато се наливаха основите
=================================
Релси
--------------------
Пред очите ми - скели изправени,
зад гърба ми - изходени друми.
Колко много неща премълчавани
колко много неказани думи!
Пълен с грижи,
тревоги,
мечти,
във метал
и цървули
обут -
ешелонът на дните лети
пред едно поколение труд.
Не важи откъде идеш днес
и къде
като друмник
поел си ти. -
В ешелона
при другите
влез
или лягай
самичък
на релсите!
Плодовете
едва са зазреяли.
Аз ги чакам...
О, труден мой ден!
Аз не знам
старини ще живея ли -
всичко може да стане
със мен!
Но такъв -
с непреклонна глава,
грубоват,
неспокоен,
готов -
аз от релсите
викам,
зова
и вървя
като клетва суров!
До гръбнака на скели изправени
съберете се, хора и друми -
да си кажем неща премълчавани,
да си кажем неказани думи!
1956
* * *
По-добре не го раждай!
---------------------------
От колата на времето, строго свил веждите - размахва камшика си
предприемачът живот:
- Е-хей, раждайте, майки,
отглеждайте нови шии
за моя хомот! -
А по навик стар
слънчогледови семки захрупкала, днес жена ми
терличета детски плете;
под сърцето й
ново сърце е затупкало - сърчицето на мойто дете!
Аз не зная
и то като мен
ще обича ли край Марица най-младия град, аз не зная
момче ли ще бъде,
момиче ли и какви ще му бъдат очите
по цвят. Все едно
дали те ще са синички,
чернички - нека само да бъде
човек с очи! И да може
врага,
лицемерника
от приятеля
да различи!
Все едно
какво име ще носи
и дълга ли ще му бъде пътеката
в този живот -
но да носи
заслужено
името: българин,
голямото име на своя народ!
Нека търси
в труд честен
на всичко началото, да знай:
там е
на всичко
праизворът жив! Нека найде той
цялото щастие,
цялото! -
само с цял дял
човек е щастлив!
И запрегнал живота
в колата на времето,
по стопански да седне
на ритлите дни;
да ехти
на пътуването громоленето към жадувани далечини!
...Ако няма да стане той
ей такъв гражданин ти,
другарко добра,
по-добре не го раждай!
* * *
Въпрос
---------
Сто пороя
в душата ми тътнат
с могъщо бучене
и тъмней на бездомните нощи
студения мрак...
Сърце,
мозък
и нерви,
и всичко, що има го у мене -
е превърнато сякаш
в един въпросителен знак...
Още три дни!
Останаха два дни!
Остава един! -
От родилния дом,
на ръце с моя син,
ще излезе родилката -
мойта жена;
дом си нямам -
къде ли ще ги подслоня?!
До деветия месец
без жилищен съд
на квартира
във утробата майчина
лесно прекара синът.
А навън е по-друго:
тук дом не се лесно намира -
има жилищна криза,
има жилищен съд!
О, чие ли сърце за бездомните ще заболи?
Кой над моя невръстен син ще се смили?
Сто пороя
в душата ми грозно реват,
че след два дни
събрание има съдът,
а синът не изчака,
той вече дойде -
и сега -
накъде?...
1957
* * *
Тясна кухничка в здрач полусин...
------------------------------------
Тясна кухничка в здрач полусин,
на прозорчето - бяло перденце;
зад перденцето - дребни шишенца
и рецепта за пеницилин,
а във люлката - малко момченце -
моя болен двуседмичен син...
Светът още не му е познат,
но от първата седмица вече
това мъничко слабо човече
позна болки и болест, и глад,
че от люлката още затече
по рецепта живота му млад...
Как е тъжен, тревожен светът!
Как е страшно на път-кръстопът
по рецепта живот да живееш! -
Дали с нея той ще оздравее.
дали болката ще преболи,
дали люлката ще се люлее -
дали?...
* * *
Другата грижа
--------------
Още нямаме всички неща,
без които синът ни не може,
затова съм тъй често тревожен,
затова е безсънна нощта,
затова съм понякога тъжен...
А как иначе? Аз съм баща!
Който иначе казва, той лъже!
Ако не днес, то утре, след дни -
всичко нужно ще имаме вече:
и дърва, и корито, и печка,
и елечета, и пелени...
Но мен друго сега ме вълнува,
друга грижа у мене кълни -
че с пари не се всичко купува!
Тази истина в плен ме заграбва
и над мен се стоварва дългът:
о, когато порасне синът -
освен дрехите, млякото, хляба
ще му дам ли от нашия век
и това, що му трябва,
за да бъде човек!
* * *
Рожбо моя!
----------------
Тук денят
над желязо се ражда.
Тук росата роси
над бетон.
И по блеснали релси
в дим,
в сажди отгърмяват
вагон след вагон.
Цех до корпуса,
извисява
грамаден завод.
Рожбо моя!
Фиданчице крехка,
как ще цъфне
тук
твоя живот?!
Как ще пуснеш ти
корен
в желязо? Как ще пуснеш ти
корен
в бетон? -
То не става
по план набелязан.
То не става
по план
и закон!
Рожбо мила,
за своето детство ще потърсиш ли утре
вина?
Приеми ти
от мене
в наследство вместо роден дом -
родна страна!
Приеми я
такава:
в дим,
в сажди!
Ще е трудно!...
Но ти я милей! -
Без дом роден
човекът се ражда,
а за роден дом трябва
да пей!
* * *
На разсъмване
-------------------
На възторзите първи
от буйната шумна гора
аз дойдох
и назад
през прозорците-спомени
вгледан -
виждам дните на много митинги
и много „ура“,
виждам тебе -
богат на мечти
и на радости -
беден.
Докато моите стъпки кънтяха
из тази гора,
аз си мислех, че
слънчев ден
ще ме срещне
зад нея -
а ме срещна
една зазорена
студена зора
и небе -
едва почнало да розовее.
И разбрал, че е още далеко
мечтаният склон,
че там
само с „ура“
не ще стигнем
след триста години -
виж! -
сдружих се
с желязо
и тухли,
с греди
и бетон! -
виж! -
превърнах мечтите си
в грес
и бензин
за машини!
Отдъхнете, площади!
Вече
от триста митинга
и триста ура
една тенджера е
триста пъти
по-нужна,
по скъпа!
В нея мога яхния да сготвя,
чорба да сваря,
та на скелята пак
сит и якичък
после пак да стъпя.
Всяка моя мечта е
по-земна от земния свят -
и пространство,
и време
заема тя
в пътя народен!
Погледни! -
като зов,
като знаме,
като плакат -
аз издигам
над път и глави
своя син първороден!
Аз съм пътник -
с надежди
богат и щастлив,
но тук
често
и дни на сълзи ме причакват.
Вие знайте сами:
сърце
докато не заболи -
очи не заплакват!
О, елате при мен
в тази кухня
сред здрач тъмносин!
О, елате при мен
в този гроб,
в тази пропаст без дъно!
Но елате
и вижте с очите си
болния син!
Пожълтял като смин,
моят син
като червей се гъне...
И расте,
и надига се в мен
един гневен протест,
по-нужен,
по-едър,
по-нов
и от новите сгради!
А съседът бай Ради
се шири в три стаи
днес -
тоест -
на председателя
братовчедът бай Ради!
В едната е той -
лежи,
чеше си крака събут;
на стол
в другата,
с плетка
в ръце
спи съпругата Тотка.
А в третата стая,
доволна от този уют,
спи блажено и тяхната
сива проскубана котка.
Щом зачуе шума в хола,
тя трепва,
отваря очи -
но не трепва,
не чува шума
синът ми обичен.
Влиза лекарката Аладжова,
за миг помълчи,
после почва съветите стари
с глас вечно привичен:
- Декристол му е нужен!
И слънце!
И въздух
по-чист!
Щом нямате
тук -
навън
дните да бъдат прекарвани! -
А навън тежи
зимно небе
и сурово мълчи,
и зъл вятър
подгонил е в него
загракали гарвани.
- Чуйте, майки угрижени!
- Чуйте, тревожни бащи!
Всички ние,
сдружени с бетона,
с желязото,
с тухлите
и кръвта дори
ще накараме
да закрещи,
за да влезе
чист въздух
и слънце
по-скоро
и в кухните!
Нека
само над люлките с рожбите
новородени,
нека
само над тях
да навеждаме свойта глава,
докато не опазим
правата свещени -
на човека
свещените вечни права!
1956
* * *
Епоха
---------
В гняв и жалба
клокочат гърдите задъхани и тежи на езика ти
На живота в долапа
се ширнали плъхове,
заменили
с високите звания
разума... С мръсни пръсти
мерзавец
в душата ти рови и скверни това в тебе,
що пей
и гори. Да даде за стотинка
честта си
готов е - защо не?
- заменил би той
тор
за пари,...
И смърди тази чест,...
Денят стана
задушен;
вонят гнили души
и коварство,
и кал...
Слушаш този глас,
който не искаш да слушаш
идва този,
когото не си позовал!
Набий с вятър устата си,
мозъка -
с глупост, че виж! -
оня там
в джоба си
камък държи и се готви
главата ти
щом не бъде покорна
пред гнусни лъжи... -
А има път!
Има истини!
Има надежди!
Те те мамят
и чакат,
и викат: -
тръгни!
Но със стиснати зъби
и свъсени вежди, ти си още
тук -
в душните облачни дни
Колко трудно е
в нашия век да бъдеш
честен човек!
* * *
Когато се наливаха основите
---------------------------------
Ще догоряват залези и хора,
и спомени, и чувства, и мечти:
ще отцъфтят салкъмите на двора,
вечерник в клоните ще зашепти.
Живота своето от нас ще вземе
и весело ще пей като капчук,
когато за наследници след време
ще дойдат нашите потомци тук.
Сърцата си пак в песни ще разказват
и пак ще вият птичките гнезда,
и все така на майчината пазва
ще грее златна рожбица звезда.
Ще има пак синчец и теменуги
и погледът им син ще бъде пак -
но хората ще бъдат вече други
и друг - денят на бащиния праг.
Дали ще им разкаже с памет свежа
историята или ще мълчи
как избуяваше у нас надежда,
поливана от плачещи очи...
Как в път, омълнен с бойни урагани,
последна бомба сменяхме с кураж,
как после из кофражи радостта ни
израстваше етаж подир етаж...
Как двадесет и пет годишни бяхме,
а нашата коса се посребри,
как не за дребно щастийце вървяхме
по първата роса в зори...
Потомци, вий напразно ще се ровите,
докрай едва ли ще узнайте вий,
когато се наливаха основите -
какъв живот живяхме ний!
О, колко трудности за нас дойдоха!
Завидна беше нашата съдба!
Ний не живяхме дни, епоха -
борба живяхме ний, борба!
=========================================
Хора, напред!
====================
Хора, на път!
----------------
Като струна изопнати
са напрегнати хората смели,
докосни ги -
ще се разсипе звън изведнъж.
Те вървят,
през целините на дните поели,
разтревожени
като мравуняк пред дъжд.
А в синия люляков скут на градините
славей в песен разказва свойто сърце.
Три струи от пушек
завода държат за комините,
нагоре го дърпат
с три черни ръце
и в небесата - графа голяма -
те неуморно,
ден подир ден,
чертаят
възходящата диаграма
на човешкия труд
освободен.
Задъхана из равнините,
заводите,
мините -
с краката на укази
и постановления, -
днес
кралимарковски скокове
прави родината,
понесена
като кон галопиращ,
като весела вест.
Неравен е нашият
български път
и много дни още
не ще ни е леко,
защото е още далеко
върхът,
много далеко!
Над него рано-ранила
в небесните лазури,
с усмивка ясна и мила -
зората бере божури;
и припнала като девойка щастлива,
разпяла се е
нашата пролет небивала.
Тук на земята
от магазина небесен
не падна тя,
от никакъв господ
не беше отключена.
Не е намерена,
не е открадната,
нито е даром получена.
Не с хленч дойде пролетта ни,
а с тежки сражения!
Не с ръкопляскане -
с труд!
С бойни лихви
и пот
заплатена е
в жар,
в дъжд,
в студ!
И ако някога
в трудност голяма
сме проронили сълзи -
било е от кремък искри.
Нашият спомен гроб няма,
нашите сълзи нямат сестри!
Вие, които с мен сте вървели,
вие, които сте държали трион,
вие, които сте вдигали скели
и знайте как зрее бетон,
как тухли до кръв ожулват ръцете -
вие ще ме разберете!
... Отхожда младост, увяхва хубост.
Нови ще цъфнат,
просто по план!
Ще има
след тия мъки и грубост
повече нежност
и смях неизсмян.
Вярата нека
сърцата ни пак охрабрява
на големия ден
към победния кръстопът!
По дяволите
празните думи,
лесната слава!
Сит е на думи светът!
- Хора, на път!
- Хора, на път!
Нататък!
Нагоре!
Напред!
И докрай!
Ехе-е-ей!
Близко е вече
върхът!
Здравей, наша пролет!
Здравей ти, наш Май!
1957
* * *
Другата пътека
-------------------
Две са пътеките:
на храна в столовата
води едната,
а другата -
в библиотеката.
Ден дъждовен
някога ги заличава,
но те отново
се пак очертават.
Зидари, мазачи
с потни ризи
по нея крачат
и в читалнята влизат.
Майсторите стари,
дошли по строежите,
четат,
разговарят
наравно с младежите.
Плевници, къщи те
преди са строили.
Но днес не е
същото,
не е то до сили!
Само със пот
е невъзможно
Да изграждаш завод
е много
по-трудно
и много по-сложно!
Разбрали вече,
че трябва
наука -
всяка вечер
те идват
тука.
И затова
две са пътеките:
на храна в столовата
води едната,
а другата
тук -
в библиотеката.
1956
* * *
На пост, поколение!
-----------------------
Социализъм! -
Бягай, съмнение!
Вярата ни
е гвоздей
забит!
В ушите
на сган глухонема
мъжествено време
тръби!
Полята
учат
агротехника,
урожаят
вдига процент.
Производството
в работилници,
цехове -
удвоено,
бракът -
снижен!
Рационализатори,
честито рождение
в труд многородствен,
кипящ!
На пост,
димитровско поколение,
в стопанския фронт
настоящ!
Стрелочник,
на дълги ешелони
линия
към комунизма
открий!
Напред
с влакове хилядотонови,
ход ускори!
Ускори!
Ускори!
1959
* * *
Пролетта на хората
----------------------
Уж е зима,
а пролетни тръпки навън се разляха,
че даже и камъкът ще оживей.
Усмихнато утро с алена кърпа замаха:
- Мили хора, здравейте!
- Петилетка, здравей!
Светлей като вир избистрен душата,
зоват ни мечти -
и пътят е драг
като първи пролетен гръм в небесата,
като първа дъга над родния праг.
Млад и свеж е денят като цвете в гората,
сякаш с него животът започва от днес!
Маркс него навярно е виждал, когато
е писал „Комунистически манифест“.
И ЦК на своите пленуми есенни
тази пролет е имала в пред вид!
Виж! Дните прииждат
бодри и песенни -
на времето бентът е вече пробит!
То трактор възсяда,
тъче то на станове,
тук в рудник дълбай,
кове там кофраж...
И на три дъха
с ръце и кранове
се вдига към горния пети етаж!
Колко много мечти!
Колко радост разляна!
Отстъпват пред нас
и умора, и студ.
- Другарю ден, ставай за смяна,
наш хилядорък ден,
на труд!
1959
* * *
За щастието
--------------
Не е измислица!
Съмнение няма! -
Живота у нас
се живей
с интерес.
И мога да кажа
с радост голяма,
че слънцето има
нов адрес
днес!
В града на Димитров,
из всички квартали,
в централи,
в заводи
и домове -
в душите ни
слънцето
е засияло
и в нас на квартира
безплатно живей.
Като него
за тебе всичко е ясно -
твой е трудът ти,
твоя -
властта!
Да имаш
такъв квартирант
е прекрасно! -
Широка е
свежата ни свобода!
Отиваш в завода,
постъпваш на смяна;
в ръката ти - лоста,
машината - в ход!
И слънцето
с теб ведно
лоста е хванало,
участие взема
в труда ти
и то!
Завръщаш се в къщи,
жената е
радостна,
децата ти - също,
на масата -
хляб.
А в ъгъла
тихо пей
твоето радио -
с радост
животът
сърцата наля.
Набъбна от щастие
нашето време,
в труда
с мъжеството ни
расна, узре -
и слънцето стана
за хората земно,
днес
слънцето има
нов,
точен адрес.
Но псета-банкери
на него
с бяс лаят -
империалисти
му готвят
война!
Нима ще допуснем
да станат
хазяи
на нашето
щастие-слънце,
на нас?
За него -
напред!
без умора!
Да разрешим
този въпрос!
На съд агресора!
Вдигнете се, хора!
За слънцето -
в смела защита!
На пост!
1951
* * *
============================================
Дни върху приклада
======================
Пилот и строители
---------------------
С бетонени корпуси
дързостно, смело
заводът се вдига
внушителен, млад
и ние сме горе
по белите скели -
по скелите горе
теслите блестят.
Над нас се издува
небе прояснено,
от острия студ
посиняло навред.
Високо във него
бучи устремено,
лети като ястреб
един самолет.
Заставаме прави
на дъските тесни,
с очи го следим
и с каскети в ръце
за поздрав му махаме,
махаме весело -
говорим му всички
от цяло сърце:
- Наш роден пилот,
сами ще се справим,
ще свършим заводските
корпуси ний!
А стане ли нужда
да ги защитаваме -
отгоре ти фронта ни
смело прикрий!
1950
* * *
Вечер
----------
Неудържимо брули вятър
и дъжд ръми, ръми, ръми...
Подобно вулканичен кратер
гората пак ечи, шуми...
Вървя през нея с карабина,
измокрен връщам се от пост.
Забърках път... Къде ще мина?
Сега тежи зловеща нощ...
Но става чудо - в тъмнината
аз виждам твоите очи...
Те ме повеждат през гората,
пътеката пред мен личи...
Страхотен гръм отгоре трясва,
но с тях вървя, вървя, вървя...
Далече вече огън блясва
и твойто име аз мълвя...
Че имам в теб докрай надежда -
тя няма да угасне в мрак.
Вървя... Пътеката извежда
най-после в нашия бивак.
Това си ти за мен в живота. -
Навсякъде сега си с мен...
Живея с тебе в мойта рота -
водител си ми нощ и ден.
16.VII. 1951
* * *
На поход
-----------
На Ира
На поход! Трудности ще има,
но знам - ще издържа докрай,
Прощавай, Иричка любима,
най-лек път ти ми пожелай!
Дъх на младостта ми ли напряга -
ще дишаш по-спокойно ти.
Ще нося образа ти, драга,
ще помня милите черти...
В гора, в поле ли нощем стигна,
тежи ли зной, дъжд ли ръми,
в атака с устрем ли се вдигна
и първи гръм ли прогърми,
реве ли мойта батарея
и блъвне огън, блъвне дим -
за теб душата ми ще пее,
атаката ще издържим!
Изпращам ли фугасна мина,
граната хвърлям ли напред,
за тебе - мойта родина -
ще бъде боен мой привет!
Небето ако потъмнее -
очите ти ще спомня аз,
природата ли занемее -
ще звънне твоя топъл глас...
О, тоя глас... глас отдалеко -
звънлив и бистър, и красив...
Като криле ме носи леко
и аз съм толкова щастлив!
От снимката ме ти погледна,
усмихната и тъй добра,
промълви думичка последна -
но аз не ще я разбера...
Защото се строява полка
до рота - рота, взвод до взвод;
и накипява в мене болка,
достатъчна за цял живот!
Тръби тръбата... В строй заставам...
Ръка за сбогом ми подай!
Прощавай, Ира!... Заминавам...
Щастлив път ти ми пожелай...
1952
* * *
Вечерна проверка
--------------------
Над района небето прилича на залив просторен.
Вечерта е закотвила в него
луна и звезди.
Огньове са издигнали гриви червени нагоре.
Тишина.
За вечерна проверка тръбата тръби.
До другарите свои
заставаш в строя.
И неволно замислен
ти виждаш Димитровград бляснал.
Нови бели квартали,
цех до цех се простират,
от бетон и желязо народното щастие расне.
Там твои другари
с Володя Безсонов завода монтират.
Спомняш свойто семейство,
тъмнооката скъпа жена,
златокосата рожба, заспала
с невинен мил лик.
Спете, спете, вий родни,
за да ви бъде мирен съня,
ние няма да склопим очите си
нито за миг!
Отдъхнете си, майки, сестри и бащи,
врагът нека слухти неспокоен,
Уолстрийт напразно замисля беди!
Ний стоим на проверка,
до нас е великият воин -
съвестта на света
с нас на вечерна проверка стои!
Ще застанат готови
при първия зов на родината
героите мирни
от нашите блокове ширни,
заводите, мините.
И на бойците, загинали в боя достойно,
в душите ни
гордия дух ще гори!
Спете, спете, вий родни, спокойно,
хора на комунистическите зори,
в тоя час
на вечерна проверка
с пълен глас отзовавам се:
- Аз!
* * *
Дни върху приклада
----------------------
Знам, идват бурни времена,
тъй както конница в галоп;
тръби пожарната война,
залегнала в студен окоп.
Затуй през бурни нощи в мрака
на дълги походи вървим,
летим на щикова атака
и мокри на земята спим.
Затуй на тази стръмна кота
насрещен вятър с ярост вей
и моята картечна рота
копае пак дълбок траншей.
И враг пред нас ли се изпречи,
ти, младост наша, ще го спреш.
Ти цели три години вече
стоиш на огневи рубеж!
Това са дни върху приклада,
с насочен към сърцето щик,
врага ще бием без пощада
до сетен дъх, до сетен миг!
Не ще закрий барутен облак,
родино, твойте небеса.
На твойто щастие тъй младо
спокоен ще звъни гласа.
1952
* * *
Есенни гори ръждиви...
----------------------
Есенни гори ръждиви,
дълъг огневи рубеж;
тегнат небесата сиви,
разлюляни от гърмеж.
Зад горите - ниви, ниви,
пълни с хора и мъгла;
зеят скоро мълчаливи
оръдейните дула.
В доловете огнемети
дебнат още от нощта;
ескадрили самолети
се задават на ята.
Бронебойни батареи
чакат заповед и бдят;
из окопи и траншеи
остри щикове блестят.
С цев, маскирана зад клони,
и картечният разчет
чака, в лентите с патрони -
да изпрати огнен ред.
1962
* * *
На пост
---------
Гората тихо, тихо шушне и тъмней.
Над нея бялата луна захожда и бледней.
Край мене нощен вятър клоните люлей.
Другарите ми спят... Палатките мълчат.
В ръцете ми тежи и студенее автомат.
Ти някога пробудиш ли се през нощта
и ме потърсиш с трепетна ръка,
спомни си, мила, че далеч от теб сега
стоя на пост под звездното небе отвън
и бдя за теб и бдя за мирния ти сън!
1952
* * *
Тревожно зад вековните гори...
-----------------------------------
Тревожно зад вековните гори,
щом затръби тръбата призори
и на атака пак ни призове -
аз искам там и мойте стихове
като бойци на батальона в бой
да тръгнат с атакуващия строй.
Нощта отдавна вече превали.
Задъхват се в предутринни мъгли
усоите и стенат с вой зловещ.
Догаря бавно лоената свещ -
четвъртата свещ вече се стопи.
Но аз не спя. Не трябва да се спи!
За мене няма никога „отбой“! -
Поетът е безсменен часовой!
1952
* * *
Решителност
----------------
Черният залък на дните
в гърлото спира, горчи...
На младостта ми в гърдите
дързостна ярост ечи!
В гневен протест закипяла,
вика кръвта ми, крещи...
В черната нощ над превала
щик пред очите лъщи.
Нека преграда да слага
времето: аз съм човек!
Аз ще прекрача и прага
на героичния век!
Той в гръмотевичен грохот
с моя глас ще проехти!
Бурна, кипяща епохо,
бойно поле си ми ти!
8.XII. 1953
* * *
Армийо родна - на пост!
-------------------------
Тя,
страдала
с народните страдания,
вървяла
с партизанския отред
в бой,
горяла
в огъня на две въстания -
изправи дръзко
атакуващ строй,
в окопите при Драва
се сражава,
до Алпите марш боен
устреми
и неувяхваща,
безсмъртна слава
днес в бойните й знамена
шуми.
Това са
тежки дни върху приклада,
в дни на сражения тя
се роди.
Стои на стража
армията млада,
за нови подвизи
готова да бди.
Затуй сега
спокойна е страната,
затуй децата
в щастие растат,
затуй в полята ни
класят житата
и новите заводи
в мир димят.
Днес ако на дърветата листата
блестят, измити от дъжда,
и в топлата привечер
над равнината
прелитат птици на ята,
ако цъфти над нас
небето синьо,
ако ни гали слънцето с лъчи,
а с теб върви
момичето любимо
с усмихнатите
хубави очи,
ако снаряден гръм,
в барутен пушек
не тръпне тази родна равнина
и в робски дни
под вражески ботуши
не стене бащината ни страна,
ако в Димитровград
на стадиона „Ленин“
ти слушаш как
като поток разпенен
лей песни
братския уралски хор,
знай! -
тази радост,
тези дни свободни
на армията наша ний дължим!
Защото тази армия народна
стои за нас
на пост неуморим.
На пост са конници,
артилеристи,
пилоти с реактивен самолет;
зенитчици,
моряци и радисти,
сапьори и танкисти -
бдят навред.
В дни с дъх напрегнат
учи опит боен
на моята родина
младостта.
Помни! -
когато тука сън спокоен
заспиваме дълбоко през нощта -
припламва там
ракета над района,
тръбите за „тревога“
пак тръбят
и щик до щика
в походна колона
бойците тръгват
и вървят,
вървят...
Или в траншеята
сред храсталака
лежат в снега и чакат
с часове,
а след командата:
„Напред, в атака!“ -
проблясват в мрака
хладни щикове.
Наследници
на стара бойна слава,
в учебни дни,
в учебни боеве
се учат как
врага да побеждават
калените народни синове.
Бойци от всички роти,
батальони,
от най-далечната застава
взвод,
здравейте, вий
от всички гарнизони,
привет на вас!
Привет от цял народ!
Вий, непреклонен страж
на радостта ни,
пилот
и пехотинец,
и матрос -
готови за мъжествена отбрана,
безсънно
ден и нощ
- на пост!
- на пост!
И ако враг тук дръзне
да тревожи
спокойната ни бащина страна,
ако потрябва, ако се наложи
в пожарите на кървава война
да тръгнем пак -
в ръката
карабина
по-здраво
ти стисни, другарю мой,
и в името на свидната родина
на яростта си удара
утрой!
И нека в нашта хубава България
да го посрещнат само щикове,
куршуми!
До сетен дъх ти с него
разговаряй
на оръжието
с огнените думи!
1953
* * *
Аз бдя
--------
Бушува среднощният
яростен вятър.
Гората се люшка
и грозно бучи,
а в нея бди
дулото на автомата ми
и острият поглед
на мойте очи.
Напрегнал съм слух.
Всяка крачка е трудна.
На буден пост
крача задъхан в снега
и чувствам, Родино,
че също си будна -
годината нова
ти срещаш сега.
Знам, нейде далече,
далече от мене
грей празнично в тази нощ
родният град;
другарите ми
от заводските смени
сега са събрани там
в клуба познат...
Шумят леки
танцовите стъпки по пода
край чудната
новогодишна елха
и както из цеховете
на завода
звъни на щастливата младост
смеха.
А тук, на граничния рид,
всяка мисъл
аз в чувство превръщам
и радвам се пак.
За мене тук
новогодишни елхи са
ей тези дървета,
загърнати в сняг.
От някой бор,
с вятъра в спор безнадежден,
внезапно над мен
се събаря снегът -
и клоните,
освободени от тежест,
нагоре се вдигат и сухо пращят.
Застанал спокойно
на поста тревожен,
аз родния праг
от врага пазя тук.
Не ще мине той!
Само вятърът може
свободно сега
да нахлува от юг.
През бъдната нощ
срещу Нова година
на тази далечна,
гранична бразда -
над мирния празник
на мойта Родина
аз бдя!
декември 1954
* * *
Аз воювах
---------------
На фронт не съм ходил
в далечна страна,
в атаки край Драва
не съм атакувал,
но смело ще кажа,
че бях на война
и храбро
в неравен бой
аз съм воювал!
Стоят
три войнишки години
зад мен,
в мен
спомените-караули
бдят
будно.
С гласа на сърцето
за всеки
мой ден
те днес рапортуват:
бе дяволски трудно!
И ще си представите вие
това:
лафета картечен
нарамил съм аз
и дълго на походи тежки
вървя -
в дъждовете,
жега
и мраз.
Тъй беше:
учения,
походи,
строй! -
Не е шега
да си картечна прислуга!
Но моята трудност,
приятелю мой,
бе друга!
У мене бе тя,
не в учебните дни!
Например:
как мога
оборка да правя?
Аз - младият
интелигентен войник -
да чистя конете?
Не ми подобава!
Окоп изкопал съм,
но плитък бил
той;
копай пак,
после ми казват:
маскирай!
И мислех:
враг няма
в учебния бой -
напразно така се старай
командира!
Обидно е
някакъв младши сержант
пред всички
съвети да дава
на мене!
Защо пред началници
да не държа
ръце в джобовете си,
щом е студено?!
... Воювах
в началото
с устава
аз,
но в тая борба
не спечелих победа.
Аз чух на родината
властния глас,
видях
как презрително,
гневно ме гледа,
срещу му
на бой се изправих
тогава.
Как лесно това се разправя
сега,
а колко бе трудно то
да го направя!
С любов към родината
въоръжен,
започнал по уставите да живея -
разбрах, че което се
иска от мен,
еднакво е нужно
за мен
и за нея!
Макар не съм ходил
на фронта при Драва,
макар не съм срещал
враг
с щик
и гърди -
аз храбро
в най-тежкия бой
победих!
Затуй сега,
славейки
този бой
важен,
пред цялата родна страна
и пред вас -
със гордост заслужена
мога да кажа:
- Воювах!
Воювах със себе си
аз!
1955
* * *
Стреля сърцето
-------------------
Заснежено поле.
През полето - далеч
устремила се
в походен строй,
лети бойната ни батарея.
Леден вятър
с див напор
и вой
срещу нея
връхлита,
беснее.
Да, бесней!
Не ни плаши това!
Сняг
и вятър,
и студ -
не ни спират.
Виж,
обръща се, вдига глава,
с ръка сочи
напред командирят
и надвива с глас вятъра той:
„Между бряста и храста - за бой!“
Изплющява размахан камшик,
запращяват каишите в миг,
звънват шпори,
юзди,
стремена -
в луд галоп се понасят конете.
И летят през дълбокия сняг
оръдейните наши разчети.
Ето -
всички
пристигат навреме
и позиция
бързо заемат.
На фланга
застава отпред
командирят,
суров и спокоен:
- По дзота!
Мерник 5! -
Трепва разчетът
боен. -
- Заряд -
трети! -
Слушаш командирската заповед ти
и в сърцето
като залп
всяка дума ехти.
„Верни данни!“ -
говори то
с радост -
но защо да е
„трети“
заряда?
Прибавете му
силния взрив
на омразата
към враговете!
С любовта, що у мене гори
към родината
- го умножете!
Ето
нужния точен заряд!
Дай команда:
„Заряд -
милионен!“ -
С него
всеки изстрелян заряд
ще пробий
и най-здравата броня!
Тъй говори сърцето
сега,
и потрябва ли -
срещу врага
тези думи, които говори,
с бойни залпове
ще потвърди.
Затова,
ръка вдигнал нагоре,
оръдейният ни командир
изкомандва ли:
- Стреля
разчета! -
ний разбираме:
- Стреля
сърцето!
1955
=========================================
Всеки своя пътека си има
==============================
Жребий
----------------
Знам, няма и не вярвам в орис,
но вечна болка пари в мен.
Сърцето ми е пълно с горест -
за горест сякаш съм роден,
Преминал в жажда през пустини,
чист извор нийде не съзрях. -
На двадесет и шест години
аз цял век вече изживях.
Горчилка пих, горях в тревоги,
интрига дните ми смрачи -
затуй и плачещи, и строги
сега са моите очи.
Ех, младост! - всичко преживяла,
вървяла в мрак и светлина,
на цял свят горестта събрала -
ти само радост не позна!
* * *
Откровение
------------------
Натежал е на дните простора,
накипял от безпътни мъгли...
И сърцето, преляло от горест,
ме боли, ме боли, ме боли...
Кой ще чуе? Защо да говоря?
За вас чужда е мойта тъга...
Но ще чакам врата да отворят...
Докога... Докога... Докога?...
Като друмник бездомен в умора
спирам тук, път изходил голям...
Отворете ми, милички хора!
Аз съм сам!... Аз съм сам!... Аз съм сам!
Нямам нищичко. Само неволя!
Но аз няма да ви огорча...
Кротко в ъгъла седнал на стола
ще мълча... ще мълча, ще мълча!
Всеки път има край и начало,
дъжд заплиска ли - ще превали.
А сърцето, от мъка преляло,
няма никога да отболи...
* * *
Пътека
---------
Тъжен залез кърви над гората
като прясна отворена рана.
С тъжен ромон звъни на житата
светозарната сребърна пяна.
Уморения ден догорява,
плаче вятърът - сбогом навеки!
Свечерява сега, свечерява
над смълчаните бели пътеки.
Всеки своя пътека си има,
всяка бърза и търси човека...
И аз имах пътека любима,
и аз някога имах пътека!
Още крачка - и ето го края! -
Извървяна е тя, извървяна...
Какво с мене ще стане, не зная,
но едва ли пак пътник ще стана!
Много мили неща аз разлюбих,
дори погледа кротък на мама.
Имах всичко... и всичко загубих -
няма щастие, щастие няма!
Сам да бъдеш - така по-добре е,
нищо в нашите дни не е вечно!
И най-милото ще отмилее,
и най-близкото става далечно.
Всяка клетва е само измама,
всяка нежност крий удари груби. -
Нека никога нищичко няма,
за да няма какво да се губи!
Всеки огън гори - догорява,
никой извор во век не извира.
Туй, което цъфти - прецъфтява,
туй, което се ражда - умира.
Всеки друм става тесен за двама,
всяка радост е бременна с мъка.
Нека никога срещи да няма,
за да няма след тях и разлъка!
... Догорелия ден над гората
нека само кърви като рана...
Нека тъжно звъни на житата
светозарната сребърна пяна...
* * *
Тъжна неделя
----------------
Здравей, чаша! Ний пак сме сами!
От кръвта ми по-скъпо и мило -
в тебе слънчево чудо шуми,
скръбно образа мой отразило...
Няма топлите черни очи...
Празна крайната маса остава!
Не тъгувай, сърце... замълчи!
Нищо пулса ти не заслужава!
Моя "Тъжна неделя", ридай!...
Вечер моя, черней като гарван!
За мен всяко начало е край -
не зова... не очаквам... не вярвам!.
Надалеч ще заглъхна без вест
като твоята песен, Лозане!
Надалеч ще замина злочест,
само орехът тук ще остане...
Няма истина!... Няма лъжа! -
Тежи само небе свечерено.
Нито се радвам, нито тъжа -
тишина... самота... и студено.
* * *
След залеза...
-------------------
Живот, живот! -
на младото ми рамо
ти сложи тежка, лицемерна длан. -
Мечтаното е вече отмечтано,
изпита - чашата, смехът - изсмян.
О, колко тиня извора помътя! -
и аз утеха по-добра не знам от тази -
в тоя век на кръстопътя
да бъдеш влюбен, горестен и сам...
Към всичко рано станал безразличен,
аз отминавам чужд и мълчалив...
И всъщност аз не знам какво обичам -
знам само, че не съм щастлив!
Не искам нищо!...
С никакви пътеки не диря
през страданието брод -
към слънцето, угаснало навеки,
към скъпата безсмислица: живот!
* * *
Повест
----------
Акордеонът пак тъжи
в безмълвието на нощта.
Свири, Лозане, разкажи
на мойта мъка повестта!...
Свири, Лозане, разкажи
за тровещото лицемерие,
което с клевети, с лъжи -
загроби вяра и доверие!
Върху сърцето ми лежи
на злото камъкът студен.
Тежи ми, страшно ми тежи
един живот опустошен!...
Че само гледа и мълчи
това наивно поколение,
макар боли, макар горчи
денят от болка н съмнение!
Свири, Лозане, изплачи
на моето сърце скръбта
по две усмихнати очи,
по белонога красота.,.
Ще си отида някой ден -
и моят гроб ще зеленей...
Ще плачат дъждове над мен
и залез тих ще ме жалей...
Какво! Нима ще се тешим с безсмислието на света! -
и всичко прах е, суета!...
... Свири, Лозане, разкажи
как бие времето с копита,
как то умира и тъжи
в звъна на чашата разбита...
* * *
Елегия
-----------
Денят се ражда... Жажда пустинна
като талаз накипя и запя...
Жена милоока! - добра и невинна -
денят се ражда, а аз ще заспя...
Сърцето чакало, но не дочакало,
плакало, докато сипне зората...
На двора тревясал и утрото плакало,
плакало с бистра роса по тревата.,.
Бяла и румена като циклама
в дните ми горестни ти се яви!
Мълком те гледам... Път към теб няма!
Късно е вече, уви!...
Чашата само скръбта ми разбира
и ще остане тя - ален завет!
Един ще се ражда, друг ще умира в ръка с пистолет...
Съдба неотменна - задача решена!
Стройна и свежа, с походка лека
дори да се върнеш пак в рокля зелена -
самотна ще бъде една пътека...
* * *
Люлка и песен
-------------------
Детските дни отлетяха,
няма я вехтата стряха,
дето цъфтеше мушкато,
дето е с песен люляна
пъстрата люлка,
в която моето детство остана.
Ах, мило детство, ласкано
с майчина обич голяма,
за тебе небе засмяно
бяха очите на мама!
Птици ли дните ти бяха,
та отлетяха далече!
Люлка и песен, и стряха -
няма ги, няма ги вече...
Днес и сурови, и строги
ние вървим възмъжали -
с много мечти и тревоги,
но да забравим, едва ли...
И затова аз, любима,
търся при тебе невесел -
оня ден, в който ще има прилика
с люлка и песен!
* * *
Майчице!
----------
Моя родна земя! Моя майко добра!
Земьо, майчице мила! -
Дай ми вечната жажда на свойте недра,
своя порив и сила!
Помогни ми в съмненията и умората,
изпий мъката стара!
Научи ме на вярност и обич към хората;
научи ме на вяра!
Научи ме да вярвам в доброто, в човека -
и към бялата пролет
ти, сърце на сърцата,
открий ми пътека!
Крила дай ми за полет!
Гори душата ми напразна жажда
и моят зов остава все нечут. -
На дните залъкът не се услажда
без нежна ласка и без топъл скут.
За мен не зреят плодовете румени,
тъй рано всеки цвят е осланен...
И няма думи, шепнешком издумани
и няма никъде приют за мен
Студена, непозната, мълчалива -
една ръка ограби моя ден...
Останал само с чашата горчива -
тъжи животът ми озлочестен...
За мене в люта жал се просълзиха
камъни, и вейки, и треви...
Но вечерта не идва с обич тиха
и утрото утеха не мълви...
Чие сърце за мене замилява?
Чие сърце сега боли за мен?
Прокуденик прокуден във забрава -
о, колко съм злочест и уморен!
Кажи, немилостива и жестока,
кажи защо ти, майко, ме роди?
За моя земен дял и жал дълбока
завинаги проклета триж бъди!
* * *
Злочеста песен
----------------
На Владимир
Гори душата ми в напразна жажда
и моят зов остава все нечут. -
На дните залъкът не се услажда
без нежна ласка и без топъл скут.
За мен не зреят плодовете румени,
тъй рано всеки цвят е осланен...
И няма думи, шепнешком издумани,
и няма никъде приют за мен!
Студена, непозната, мълчалива -
една ръка ограби моя ден...
Останал само с чашата горчива -
тъжи животът ми озлочестен...
За мене в люта жал се просълзиха
и камъни, и вейки, и треви...
Но вечерта не идва с обич тиха
и утрото утеха не мълви...
Чие сърце за мене замилява?
Чие сърце сега боли за мен?
Прокуденик прокуден във забрава -
о, колко съм злочест и уморен!
Кажи, немилостива и жестока,
кажи защо ти, майко, ме роди?
За моя земен дял и жал дълбока
завинаги проклета триж бъди!
* * *
Признание
-------------
Милоока жена, белонога! -
нецелуната и непогалена!
Ти ми стана съдба и тревога,
тиха радост и жал непрежалена.
Черноока жена, белоръка -
ти, усмивчице сладка и чакана!
Ти си моя утеха и мъка,
моя топла сълза неизплакана...
* * *
Лястовички
-----------------
Сънят ресници не притваря -
разбит в тревоги и копнеж.
А виж - на масата догаря,
топи се лоената свещ.
Знам, няма чудеса, но чакам
унил и сам... и натъжен -
по белите пътеки в мрака
да дойдеш тая нощ при мен.
* * *
Поръчение
--------------
Когато вече някой ден
решиш към нов бряг да отплуваш;
недей си взема сбогом с мен -
отплувай, без да се сбогуваш.
Върви, обичана жена,
понесена вовек в сърцето-
Луната ще е пак луна
и пак небе ще е небето.
В любов недей ми се кълна!
Защо е нужно да се лъжем?
Ти нямаш никаква вина
в това, че ще остана тъжен.
Еднъж ли горест съм познал?
Еднъж ли съм се огорчавал?
При мене който не е спрял,
не ме е само той ранявал.
Ти моята любов прости!
Сърцето ти не ми е длъжно...
Какво е скръб не знаеш ти,
не знаеш ти какво е тъжно...
За сбогом няколко слова
да каже всяка друга може.
Но ти не би могла това,
ти кръст не можеш лесно сложи.
Ах, ти си толкова добра!...
И в свойта нова безнадеждност
без думи аз ще разбера за отзвучалата ти нежност...
Затуй когато някой ден
си тръгнеш и не затъгуваш,
недей си взема сбогом с мен,
иди си, без да се сбогуваш.
==============================================
През дните на похода
==========================
Моите вечери
-------------
I
Обичам в стаята да влезна
през тиха вечер, от скръб обзет -
и в свойте спомени да чезна
по дните минали, по теб!
Да тегне мрачната ми орис,
да гледам мътните стъкла
и да чета с пламтяща горест
на свойта мъка повестта.
II
По булевардите замислен крача,
едва-едва мъчително се влача.
Жестоко бреме сякаш е над мен...
Да можех, най-горчиво ще заплача,
но нямам сълзи, а тежи ми здрача,
и аз съм много, много уморен!
III
Без теб страданието е голямо,
смрачава се пред погледа ми рано.
Далече си... И да се закрепя,
презрял бих щастието неживяно.
На улицата в миг ще грохна само
и от умора векове ще спя!
1950
* * *
Вик
-------
Мисълта ми е
бляснала сабя,
моят стих -
непокорен жребец;
за юздите
ръката е слаба,
а съм ловък ездач
и боец.
Не живее във клетка
орелът -
иска той
свобода
и простор!
Отвори ми!
Пусни ме!
По-скоро!
Как жадувам
с желязна ръка
моят стих
- моят кон -
да пришпоря
и със сабята,
литнал в простора -
да сека...
да сека...
да сека...
1950
* * *
Може би тук и тя е стояла...
-------------------------------
Може би тук и тя е стояла
край засмените цветни лехи.
Тоя същият вятър е галил
златокъдрите нейни коси...
Може би тук и тя е мечтала
за любимия светъл жених...
Само старите кестени знаят
и засмените цветни лехи.
Може би...
1952
* * *
Вечерта е топла...
------------------------
Вечерта е топла
и дълбока...
Где се скри
извиващия път? -
И звездите само
отвисоко
се усмихват
и блестят,
блестят...
Радостта сърцето ти
обзима
и не искаш
нищо ти сега -
само винаги така
да има
дълъг път пред тебе
и другар...
1951
* * *
Червени мъниста
--------------------
До гроб няма това да забравя!
Ще остане в мен вечно жив спомена мил!
Беше пролетна вечер тогава,
с цъфтеж буен бушуваше в парка април.
Тази вечер бе вечер прощална,
нали помниш - войник ме изпращаше ти
и ме гледаше жално и жално,
глава кротко склонила на мойте гърди.
Мили думи и ласки - до късно,
а в алеята шушнеше шумен фонтан.
После тръгнах и ти ми откъсна
две червени мъниста от своя гердан.
Прошумя тихо вятърът ласкав
на дърветата в тъмния бухнал клонак.
Зад нас пътя поръси с цвят прасков
и с ръка ти замаха след нощния влак.
До сърцето при членската карта
в край далечен дойдоха мънистата с мен.
Като скъп, като верен другар там
аз ги пазех и срещах с тях всеки свой ден.
Ако можеха те да говорят,
ако можеха те да разкажат сега
как на пост съм стоял без умора
и през походи спал на платнище в снега!
Как съм тръпнал в мечта несломима
и какво е наливало с огън кръвта! -
ти ще чуеш, другарко любима,
най-вълшебната приказка за любовта!
Вървях с тези мъниста червени
в студ и жар, в дъжд и мрак срещу вихър суров
и аз мога да кажа, че с мене
ти навред си била, моя свидна любов!
Досега април трети път вече
е бушувал из парка със буен цъфтеж,
но аз помня прощалната вечер,
като горски цвят милият спомен е свеж.
Той не вехне, в душата ми има
лъх от него и всеки мой ден е засмян...
До сърцето аз пазя, любима,
две червени мъниста от твоя гердан...
13. V. 1951
* * *
Мечти
--------
В такава утрин искам двама
в полята росни да вървим
сами в покой невъзмутим,
където никого да няма.
В очите ти добри, смирени
да се оглеждат небеса,
да вплитам в твоята коса
родики, макове червени.
С ръка обгърнал твойто рамо,
да ти разказвам за скръбта,
родена в мен от обичта,
от обичта към тебе само.
О, тая мъка с неизбежност
в гърдите ми тежи, расте...
И нося в тях към теб, дете
и обич, и сурова нежност!
14. VII. 1951
* * *
Моите песни
----------------
По тебе винаги е мойта мисъл,
към тебе скрита нежност в мен пламти.
И в песните, които съм ти писал,
грей вярност - чиста искреност блести.
През трудни походи те в мене зряха
и с топлите съзвучия живях.
Те с мене в зной и дъждове вървяха,
защото теб навсякъде мечтах.
От своя кратък сън отделях време,
от малките почивки съм пестил,
за да запиша чувствата големи,
които винаги от теб съм крил...
Пази ги като истинска светиня,
в тях моето сърце ще ти шепти.
Ще ти говори обичта - твърдиня,
гласът ми винаги ще те теши.
Че всичко в мене е стаено -
и радост, и тревоги в тях излях.
Хармонията в чувство съкровено
и ужаса на болката събрах.
Не ще изчезнеш в мрак през вековете,
не ще изчезнеш в клевети, в лъжи.
Ти ще живееш с мене в стиховете,
с тях нашият живот ще продължи.
Пред нищо няма да склоня главата,
защото и за мен ще блесне ден.
С гръмовен стих ще люшна небесата
и ще вървя победно устремен.
Че в мене мощ невиждана узрява,
като вулкан бучи, клокочи тя...
И ще роди една безсмъртна слава,
един завиден път, покрит с цветя.
16. VII. 1951
* * *
Нощ
----
Дърветата край мене зашумяват,
внезапен вятър клоните люлей...
В небето облаци се накълбяват -
и огъня ни лагерен гасней...
Гората дъха стонове тъжовни,
гората в плач бучи, ръмжи, пращи...
Жълт пламък реже облаци оловни,
в небето смръщено глух гръм трещи.
Последната главня горчив дим вдига,
последната главня пред мене грей...
Една искрица в тъмнината мига
и едър дъжд започва да се лей...
Последната надежда в мен изгасва,
изгасва като сетнята главня...
Писмо пак нямах - мъката нараства...
Забрави ме ти, миличка жена!
1952
* * *
Далечни песни
-----------------
Тук през почивките в бивака,
когато залезът гасней
и слиза в планината мрака -
хармониката ще запей.
Тя не блести от чисто злато,
но колко свидна е за нас!
Една ли зима, пролет, лято
бе с ротата ни всеки час?
Из влажните землянки пяла,
на поход в студ, горещини
и в боеве - е огрубяла
през трудните учебни дни.
Ний с нея минахме Балкана,
поля, гори, села безброй;
и свикнахме така, че стана
другар на ротния ни строй.
И през почивките ни кратки,
ветрец вечерен щом повей -
тя с нас пред белите палатки
край огньовете буйни пей.
м. юни 1952
* * *
Нощ на границата
----------------------
Далеч на юг, далеч от теб съм, моя мила,
но твоят образ пак изгрява в паметта.
В тревожен сън заспала е Дервиш могила
и тъй е тиха... лунна е над нас нощта.
Загадъчно смълчана Странджа бди отляво,
намръщена отдясно се тъмней Сакар...
А там надоле, някъде направо
на Одрин светлините са като пожар.
През тая тиха нощ сме легнали в траншея -
чер змей нагърчен край граничната бразда.
Заставата мълчи, загледана към нея,
и диво се вишат планинските бърда.
Другарите ми спят в ръцете с карабина,
готови всеки миг да станат за стрелба,
защото тук цъфти любимата Родина,
а там отсреща - черни, пушечни кълба.
През тая кротка нощ далеч и Ямбол свети
като петно в една мъглива равнина.
А в нощното небе припламват две ракети,
за миг тук става светло, после - тъмнина.
За тебе мисля аз, за тебе, мила моя,
и нещо сладко пак в гърдите се топи...
Къде ли си сега на тая нощ в покоя?...
Аз бдя над твоя сън... Дете, спокойно спи!
Безшумно из траншея остър хлад нахлува,
небето над Дервиш могила побеля.
А утрото с червен проблясък я целува
и свойто ярко злато по Сакар разля.
Над Странджа пак изгрява слънцето отсреща
и смива от бърдата млечната мъгла.
Сърцето бий по тебе... Пей кръвта гореща...
Един орел над мен разперил е крила.
3. X. 1952
* * *
Утро
-------
Ах, мое щастие, в света най-мило,
тук мокрят ме проливни дъждове.
Жестоко слънце ме е обгорило,
обветриха ме дръзки ветрове.
При румени зари и залез златен
ти всякога навсякъде си с мен.
Копнежа ми по теб е необятен
и обичта ми светла като ден.
Тежат ми дни на тягостна разлъка,
душата ми по теб гори, зове...
Ах, мъка, ах, ти моя вечна мъка,
не дни се минаха, а векове!
1952
* * *
Юбилейно
------------
Хей, другари хора,
с гласа на правдата ви говоря!
В крак с историята,
застанал на стража,
огрян от възторга,
от пламъка чист,
аз искам сега да разкажа
героичната ви летопис.
Слушай, човечество,
как за свобода
и човешки живот,
за слънце, за хляб и отечество
на тъмни епохи в дните безброй
по пътища дълги
без мост и без брод
вървял е на поход,
летял е на бой
моя български храбър народ.
Излезли из робската
душна каторга -
свободни
вървим по пътеката стръмна
и десетгодишен е вече
възторга,
родил се в деня,
животът когато разсъмна.
Нека тоя възторг води
напред и нагоре,
нека да вика, да пей, да гори!
Радост моя, с глас неуморен
за великия ден говори!
Събрал
грозната ярост на вековете,
сълзите народни
и дръзкия гняв -
той дойде
на времето през върховете
на боевете с рева величав.
И човешката пролет тогава
мечтите в дела разцъфтя;
по полета и скели
с трудова слава
мойта република забогатя.
И ако в щастие днеска живеем,
ако израства любимият град,
ако работим,
любим и пеем
и в мир
дими нашият Химкомбинат -
то е, защото герои смели,
паднали в бой за родния край,
не са долюбили,
не са допели
своите песни докрай.
Те пиха на робския ужас
горчилката,
устата запели млъкваха в кръв,
люлка за тях беше
бесилката,
а ласка -
куршумът на вражата стръв.
Цели десет години, Родино мила,
от фашисткия ад ни делят.
Десет пъти земята е
слънцето обиколила
откакто на свободата
Денят
след сетния бой
в теб е огрял,
но и днес той
не е отгърмял.
Живее Девети,
диша с нас в дните
неуморим,
непобедим.
Той в „Дурхана“
с гръм динамитен
вдига букети от лилав дим.
А вечер
на „Вулкан“ зад комините
като рана
небето щом зааленее,
щом излязат в градините
и тръгнат по улици
и по алеи
из всички квартали
щастливите майки
с детски колички,
не сте ли видели
на децата в засмените
чисти очички
как оживяват очите
на всички убити? -
С техния блясък те греят,
пеят очите им, пеят...
Живее Девети! С народа-герой
в настъпателен устрем
крачи през дните ни.
Наш е той, твой е,
и мой -
както е мое
сърцето в гърдите ми!
Господа от Запад,
чуйте, господа! -
вий, които ножа си точите пак.
Това, което се зове свобода
и не се дава на враг -
никога няма да ви отстъпим!
Безсънно с Партията бдим! -
Спят заради нас
жертвите скъпи,
кръвта им свещена ние ценим.
Приятели! Братя мои! Другари!
Ще пуснем ли тук неканен гост?
Една е майка ни -
България!
За нея -
ден и нощ,
смело
- на пост!
1954
* * *
Някъде далече по небето...
-----------------------------
Ветре, връхлитай върху мене, не позволявай да заспя в покоя, не ми давай ни миг да забравя тия изправени скели, тия усмивки и сълзи, и тия зори над града, и тия мокри паважи, и тая вечна тревога!
Из дневника на П.Пенев
Някъде далече по небето
сякаш минала една звезда,
и сега така широко свети
ярката оставена следа.
Не. То светят новите юзини,
градовете в моята страна.
Ний вървим така и дето минем -
в пътя ни остава светлина.
==========================================
Из ръкописите на поета
=======================
На мама
---------
Косите ти са побелели вече.
Отдавна твойта пролет прецъфтя.
Отмина младостта ти надалече
и никога не ще се върне тя.
Недей тъгува! Горда ти бъди! -
Това, което нивга плод не дава,
това, което нивга не цъфти -
в живота само то не прецъфтява.
А в твойте дни до старото ти рамо
бди син-строител, мила мамо!
30. IX. 1955
* * *
Сини, чисти, дълбоки очи!...
----------------------------------
Сини, чисти, дълбоки очи!
Аз потъвам в лазура им пролетен,
а небето щастливо мълчи
и целува нежно тополите.
Слушам как звучи любовта,
нейде много дълбоко скътана,
и пред мен изгрява света
все в примамливи прави пътища.
Милвам тая скъпа глава
и забравям скръбта, умората...
Аз не знам - може би затова
носят своето име хората!...
1954
* * *
Топъл дъх погали равнината...
-----------------------------------
Топъл дъх погали равнината
като майка - своето дете.
Ето гледай! Радвай се! Земята
тръпне и шуми, шуми под теб...
Ще се свършат пътища далечни,
ще погасне радостта сама,
ала все тъй млада, все тъй вечна
ще цъфтиш ти, пролетна земя!
1955
* * *
Надвисват облаци сега над мен...
--------------------------------------
Надвисват облаци сега над мен...
Като дърво, което ражда плод,
за да не бъде рано поразен -
станете ми гръмоотвод.
Не трябва гръм над мен да пада,
към хората аз имам дълг голям.
Аз песента си - тая сила млада -
на тях в борба за радост ще отдам!
11. III. 1955 г.
* * *
Към правдата грее у мен любовта ми!...
---------------------------------------------
Към правдата грее у мен любовта ми!
Аз правдата съм защищавал навред!
Към нея ме водеше тя - съвестта ми
на гражданин и на поет!
С гласа на партийната правда говоря,
партийният пулс в мойта песен ехти.
И с новите хора вървя и се боря -
над мирния труд мойта песен днес бди.
Прочиствам аз пътя на нашите дни
към комунистическите висини!
* * *
Защо се ражда човекът
---------------------------
Този, който е роб -
винаги тръгва на бой.
Който има крила -
само за полет е той.
Щом се раждат деца -
старите трябва да мрат.
Простор който мечтай -
друми на връх го зоват.
Успех който мечтай -
винаги е търпелив.
Щом се ражда човек -
трябва да бъде щастлив.
Но макар че до днес
малка му е радостта,
този беден човек
идва все пак на света,
за да предупреди
тез, що след него вървят,
че е още отвъд,
още далеко върхът
и че трябва напред
ден след ден
век след век
все така да вървят,
да вървят
в настъпление.
За щастие
тук се е раждал и ражда човек,
за щастие и предупреждение.
1956
* * *
Ръка
---------
Ето ръката ми
здрава
и груба,
корава
и тежка.
Защото
тя гради
този ден хубав,
тя
обогатява
живота!
Съдбата
на цяла Родина,
на всичко, което
живее -
и песен,
и хляб,
и машини, -
всичко е
в нея! -
в тази ръка
корава
и тежка -
ръката
човешка!
1956
* * *
Тринайсет години на поход вървим!
--------------------------------------
Вий чухте ли?
Някой доведе при вас
утринта
и вашите сънни стъкла
раззвъни.
Това е
на похода ни
песента,
това повестта е на нашите дни.
Който сърце сега няма,
той само
нито чува,
нито запява.
... А на баира
месецът бял
облегнал е рамо
и взривове
тъмното
разкървавяват.
Изгревът иде,
потопен до колени
в задъхване,
мъгла
и полустон.
О, трудно зачатие! -
Димят просълзени
росисти лъки
и бетон.
Денят се ражда
и като бузите
на моя син малък -
зад скелята той руменей.
Заставам на нея,
нарамил на изгрева залеза,
и кънва денят
с моето бодро:
- Ехе-е-ей!...
Този ден,
в блясък метален
цял грейнал,
напрегнат в темпове,
развихрен
в планове,
като огромни дула оръдейни
нагоре
насочил е
кули,
комини
и кранове.
Запрегнато в трактори -
на равнините
далекото
тича през угарите
към гористия склон
и води
на моторите с екота
нашия век -
кретал до вчера
пешком.
Тринайсет години! -
на поход вървели!
Тринайсет години -
строителен фронт!
Тринайсет атаки -
зад нас отшумели!
И ето ни днеска -
цял хоризонт!
Мечтаното вече
се сбъдва
в срок.
Ухаят стените
с мазилка прясна.
От покрива нов -
нашия покрив
висок! -
дъждът се стича
и ръкопляска.
И аз коленича
пред хората,
останали
в строя ни
прави,
макар че оставиха
в боя
нозе
и ръце...
Героизъм,
поклон!
По-добре
с празни ръкави,
отколкото
с празно сърце!
- Земьо, майчице мила! -
с незаръбили рани,
боса и дрипава,
с кървави длани -
пробудена
от октомврийския гръм на „Аврора“,
на нозе
измършавели
повлякла стомах изгладнял -
с ураган ти се втурна,
люшна простора
и целуна Деня
- септемврийското знаме разлазурен,
утре,
щом стихнат
световните бури -
в теб ще се срещне
милионният полк на Мичурин
с мирното войнство
на Жолио Кюро.
... Тазгодишната есен
е в настъпление -
иде,
прелива
като талаз;
като пролет
нахлува
в това стихотворение
и тръгва
на манифестация
с нас.
- Разпростри се, страна!
Погледни! -
по площада
крачи
тринайсетгодишен
на свободата
Денят!
След тебе
тринайсет години
минават в парада,
тринайсет дивизии
с тебе
на поход вървят!...
Още дълго ще бъдем ний
с трудното
в спор,
но ще найдем най-после
и последния брод!
В комунизма
ще те изведем
на простор,
на радости нови
ще разлистим дървото -
и тогава -
дишайте хора!
Грей, небосвод!
Ще стане!
Въпреки всичко! -
защото
има път!
има Партия!
има
Народ!
1957
* * *
Под знамето на Октомври
-------------------------
В залп
гнева на робите
изстреля
„Аврора“,
балтийският вятър
тръбеше
с вой,
Ленин
от броневика
ръка вдигна нагоре:
- Пролетари
- на бой!
В боен галоп
устремиха се
дните,
с ленти картечни
препасани.
Ахнаха
степите,
прокопитени
с гнева
на оръдията
гръмогласни.
Вървяха колони,
ескадрони
летяха,
на щиковете
с блясъка
нощите грееха.
В яма снарядни
бойците лежаха
и обарутени
устните пееха:
„Паднем ли“ -
с пушките ни
погребете
и ако мине оттука враг -
ще се надигнем
и от гробовете,
за да го срещнем
в сражение
пак!“
Революцийо!
Сто пъти
леден вихър
те спираше,
сто пъти на ден
в адски пожари
горя,
сто пъти
окървавена
умираше
и сто пъти
все пак
не умря!
Като пролетен гръм
гласът ти ехтеше
в дните задъхани
от сражения
много.
Навред той
гърмеше,
напред той
зовеше:
- „Смело, товарищи,
в ногу!“
Четири десетилетия
вече оттекоха
и още много
ще оттекат,
но още звучи,
ще ечи
навеки
от броневика
на Ленин
гласът.
Октомври! -
на поколенията
в небесата
хвърли на утрото
багрите
ти...
По върховете
на дните
избухва
зората,
на комунизма световен
зората блести.
Нека предбурие
заоблачава
небето,
да светкат светкавици,
гръм да гърми!
Под октомврийското знаме
на завет е
цяла планета -
цяла планета
под него
на поход върви.
И с това знаме
докрай
в своя път
ще минем през всяка буря
и огън.
Четири десетилетия
днеска зоват:
„Смело, товарищи,
в ногу!“
Октомври е
бойна призовка
за всеки
на своето място
в строя му
да се яви!
На хората
и вековете
навеки
мобилизация
той обяви.
Простор дайте, простори!
Погледнете, планети! -
По разписание
в уречен час
утре Октомври
ще открие
с ракети
и превоз редовен
до вас!
В гърма на битките,
на петилетките
в грохота,
през сърцата
намерила
проход и брод,
в походи
крачи епохата,
тътне в епохата
на революцията
неотменния
ход.
28. X. 1957
* * *
По дълбокото течение
------------------------
От върховете на дните отломен
с тежкия лост на неравния бой
иде животът ни
- айсберг огромен, -
спиране няма,
няма покой!
Вече преплувал през две петилетки
грей той в простора на светъл закон.
Трактор боботи,
скриптят вагонетки,
ахват от взривове
склон подир склон.
И върху него, улисани в грижи,
женим се,
раждаме,
сеем,
тъчем.
Някой не се сеща дори,
че се движим,
друг се страши,
че на плитко ще спрем.
Даже се пръскаме с кал и обида,
в завист се плюем
и караме ний.
А над главите ни
облаци идат,
западен вятър
насреща ни вий...
Но непрестанно напред
в настъпление
нашият айсберг
ветрей знамена -
носен от силно, подводно течение
с цели столетия дълбочина.
Иде,
с враждебни талази се бори,
движи се,
движи се в пътя си прав -
през океана - история пори
с ход неотменен,
с ход величав.
Четиринайсет години ний вече
плуваме с него
към родния праг.
Да е далече той, не е далече -
на комунизма
ясният бряг!
И гризе ме една мисъл,
вълнува ме,
че наближихме,
а хваща ме срам. -
И с крамолите ли ний ще доплуваме,
с тази ли кал
ще доплуваме
там?
1958
* * *
Зрелост
-----------
Сирените бодро зоват
и говорят,
че детството вече отмина...
Излитат за битка
решителни хора -
орлите на мойта Родина.
Със здраве е пълен
на дните обоза,
а вчера те
болест боляха.
Не беше то
старческа болест - склероза, -
на растежа ни
детските болести бяха.
И две петилетки после дойдоха
с тревогите на пубертета.
Сега, възмъжали,
вървим на поход -
по прекото
на петилетката трета!
От времето ставаме като бетона -
заякваме повече ний!
Чукът на мечтите ни с хиляди тона
на нашия век наковалнята бие...
- Звънти, мъжество!
По склона възлизай
на вярата
с изкованата смелост! -
През битката за комунизъм
иде
нашата зрелост!
1959
* * *
Ние от третата петилетка
------------------------------
В гърдите на дните
напрегнат и буден -
ехти на сърцата ни
барабанният бой.
По нашия път многолюден и труден
спирка не знаем,
не знаем покой!
Ний раждаме волност, но не сме птици
да можем безгрижно сега да летим.
На цяла епоха
ний сме длъжници
и в нейната бойна тревога горим!
С трикратен скок
по главното направление -
от мини,
заводи,
поля
и гори, -
през пет години
напред в настъпление
ще прелетим
само за три!
Това е на нашето време повелята!
Високо фонтанът на вярата бий.
На третата петилетка от скелята
в комунизма направо
ще крачнем ний!
Да поживеем и в него
като новодомци -
така сме решили,
такъв е нашия план!
И ще завиждате вие, потомци,
за пътя завиден,
от нас извървян!
Вий, които
след нас пристигате
и ще получите
завоювана вис,
вий ще знайте само от книгите
на дните ни
бойната летопис!
История жива на смели сражения,
желязо и въглища,
хляб и бетон...
История за похода на едно поколение,
атакувало
най-високия склон!
Напразно от Запад
небето над пътя ни светка!
Пред нищо не спират,
вървят без „отбой“
бойците на третата петилетка -
ветерани от славния бой!
1958
* * *
На първа линия
-----------------
Върху моето рамо кораво
ляга времето с бойни права
и аз имам сто пъти право
да говоря сега за това!
В боен път под небе гръмовито
това право на песен и стряха
завещаха ми тези, които
само двайсет години живяха!
Ний веднъж ли над мили другари
мълком шапки сме снемали в скръб!
В нас на болката въглена пари,
но все пак не преведохме гръб!
Като лъвове пак ръмжат дните
и пак тръпнеш, тревожна плането!
Идват облаци и над главите
черен вятър бунтува небето...
А пред нас - планини от задачи!
Дваж по-боен е нашият път!
Ветрей знаме по него и крачи
пак на българска майка синът!
И върха не е вече далеко -
един хвърлей от него дели ни.
Само трябва да минем напреко
и да спастрим дотам две години!
Трябват мишци днес двойно по-яки,
бойна клетва и бойна тръба!
Дваж по-смело развихряй атаки,
ти, строителна наша съдба!
Пак ти даваме рамо кораво!
Пак ти даваме бойни права!
И ний имаме сто пъти право
да говорим с възторг за това!
Ние имаме сто пъти право
и в тревога сега да горим!
А как иначе? - В щурма направо
първа линия ние държим!...
1958
Сатира
===========
Дако Карабатаков
--------------------
Тихичко днес на комшиите
Дако подшушна с мил глас:
- Житото да си укриете,
почна война и у нас!
София е бомбардирана,
в София - ужас голям!
Почнало евакуиране -
хората бягат от там!
Американци блокирали
Черно море и брега,
здраво Бургас окупирали
и насам идват сега!
В Разград потайни скривалища
е построила властта,
но е голяма навалица -
няма за всички места!
Днеска войната е истина,
вижте как бягат от страх,
бягат от нас комунистите -
даже багажът е с тях!
1950
* * *
На такава брада - такъв бръснач
----------------------------------
Бригадирът:
Ти закупчик при нас
засега си, нали?
О, смили се тогаз:
дай ни дворски метли!
Закупчикът:
Ах, глава боли ме!
Ах, не ми е добре!
Щом ви трябват метли,
че засейте си, бре!
Стършел:
А ти тука на щат
за какво си засят?
1954
* * *
По тържествена причина
--------------------------
П тържествена причина
се усмихвам вдъхновен,
че за моята родина
наближи тържествен ден.
Вий на възрасти почтени,
сте акрани с младежта;
заедно сте вии родени
на Девети сутринта.
Затова в зори станете
с първия трамваен звън,
празнично се пременете
и с цветя, с плакат - навън!
Нищо, че в града ни няма
тройно по-голям площад.
Радостта пък е голяма
и готова за парад.
Под строената лавина
да кънти паважът пак
и от нашата родина
да се чуй в Женева чак! -
По тържествена причина
това става, амчи как!
7. IX. 1954
* * *
Белобрада бригада
--------------------
Тия старци белобради
вчера се тревожеха:
„Джанъм, внуците ни млади
май се поизложиха!“
Ето Втората бригада
зле е с подготовката;
жътвата я изненада
рано при трактовката.
Недостигна сила млада
тука за площадките,
затова сега в бригада
се събират дядките.
За големи резултати
в общата кампания
тия старци мустакати
дават обещания.
Обещават с подвиг славен
да отсрамят младите
и на агронома главен
да дадат награда те...
1955
* * *
Злободневка
----------------
Облаците план плануват - дъжд предлагат,
гръм докладва в дрипавите им поли;
резолюция светкавиците слагат
и подписват: да вали!
Ето, почват пак дъждовни състояния!
И чадър не може те спаси от тях.
Нямам нищо общо с краля на Йордания,
а и мен ме хваща страх.
Но под чужд чадър аз няма да се крия,
както се е сврял тайванския копой.
Пак заджавка той и пак е куражлия -
явно, че си проси бой!
Дните одъждени бавно захладиха,
ах, не е за деколте до... нейде чак!
От наредбата простинал, хремав, киха
найлоновият мерак...
Става неудобно времето за шорти -
лятото си стяга пътния багаж.
Вече опустяват бани и курорти,
стихва столичният плаж.
Неспечелил от предметната лотария
ни екскурзия в чужбина, нито мотопед,
все пак и пешком добре съм си в България -
работите ни са в ред!
В ООН-ето да се провалиш на сесия -
виж, това се казва да си без късмет!
Да не съм извършил аз в Ливан агресия,
че да ме дюдюкат вред!
Днес предпразнична е цялата родина,
като млада булка тя се гизди пак.
Нова рокля взех за моята Христина -
празник иде, няма как!
ноември 1956 г.
* * *
Японска романтика
-----------------
Има стара японска традиция,
от закон, прокурор и полиция
тя ревниво се пази и днес:
щом затворник на смърт се осъди,
той добива права да му бъде
предоставена птичка в кафез.
И потегли ли за екзекуция,
милостивата там конституция
гарантира му още права:
преди сетен път той да замръкне,
първо птичката пуска да хвръкне,
после в примката пъхва глава.
В Окинава и вред из Япония
продължава се таз церемония -
заповядай кафеза... и мри!
И кончината става по-лека,
и умира невинен човека,
и виновните взимат... пари.
Колко още в страната-колония
ги очаква подобна агония
със кафез преди смъртния стон -
аз не знам, но се знае от всички,
че страната остана без птички
с този тъй благороден закон.
1956
* * *
Есенна злободневка
--------------------
Дните летни, дните душни
виж, останаха назад;
време му е да зашушне
листопад.
Слънчо някак мързеливо
вече грее без мерак,
а небето е плачливо
като неразбран хлапак.
Захлади се и за риза
неудобен е сезон;
някой вън с палто излиза,
друг с балтон.
Булката нетърпеливо
ми напомня все това:
- Мъжо, я върви в „Топливо“ -
трябват въглища, дърва!
- Ще отида, бе любима!
И ще купя! Няма как!
Знам, че иначе ще има
зъботрак.
Ти пък зеле и трушии
трябва да приготвиш пак!
Е, това са дреболии,
но са нужни, амче как!
- То е лесно да се каже,
ала имаш ли пред вид,
че в града ни няма даже
и кромид!
- Туй неща са безобразни
и така ще е, уви! -
тук-там щом на служби разни
има лукови глави!
1956
* * *
Един от многото
-----------------------
- Това, колега, е измама!
Уж към жените русокоси
ти слабост имаше голяма -
и руса взе, а слух се носи,
че вече се развеждаш с нея!
- Е, да! Аз, драги, я милея
и пак си имам тая слабост,
но как да продължаваме?
Нали от слабостите трябва
да се освобождаваме!
1956
* * *
Облаци
-------------
Плъзва облак и развява
дрипавите си поли;
с гръм и мълнии разправя,
че се кани да вали.
Бляска, тряска в небесата,
после хуква изведнъж -
капнал бързо над нивята
само две-три капки дъжд.
И друг облак аз познавам -
облак в гащи, с вирнат нос.
Две-три капки полза дава,
но трещи... и има пост.
* * *
Февруарска злободневка
----------------------------
Малък Сечко си замина
и доволен, и засмян,
че изпълни всяка мина
своя производствен план.
Слънце грее, но не сгрява,
птиче никъде не пей;
в студ земята се сковава,
студ навред сега владей.
Ала въпреки туй нещо
в тая зима из града
днес едничкото горещо
е кипежът на труда!...
1957
* * *
"Мамино детенце"
------------------------
Гладко винаги обръснат,
и пак зализал алаброс,
той се шляе вечно лъснат,
тук и там навирил нос.
Работа не ще да хване
днеска нашият герой.
Татко му го храни,
що пък да се мъчи той?!
Издокаран все се мота
като важен господин. -
Търси лесното в живота
Габардинов Габардин!...
1957
* * *
Интригант Клеветников
-----------------------
Многоизвестен е тоз интригант!
Просто за мерзости има талант!
Ако ухапе той куче - завчас
лошото куче би хванало бяс.
Черната злоба, събрана в душата,
влива в интриги все нови.
На пепелянка да плюе в устата -
ще я отрови!
1957
* * *
Параграф Бюрократов
------------------------
Умря Бюрократов
и никой не плака;
когато ковчегът му
в гроба бе снет
и буца след буца
над него затрака,
тогаз Бюрократов
повдигна капака
и всички гробари
помоли наред:
„Първо подайте
едно заявление!“
„Пестете ми времето!
Моля, търпение!“
„Утре елате!
Сега съм зает!“
1957
* * *
Еволюция
-------------
Тя беше девойка
красива, добра,
тя припкаше -
плитки провесила.
Невинна бе тя
като детска игра,
бе волна и весела.
И денем, и нощем,
без сън, без покой,
тъй както се търси
имане загубено,
отдавна редовно
я търсеше той -
мечтаеше влюбено.
Най-после през някакъв
празничен ден
след празничната церемония
щастлив се разхождаше
вече Младен,
до него - Антония.
Тогава ухаеха
майски цветя.
Тя палаво роза размахваше
и щом ненадейно
се спънеше тя,
грижовно той ахваше:
„Ах, мила, крачето си
чукна невям!“
Ах, няма да свършат
нахалите!
Нахалници-камъни
има насам!
Кажи, заболя ли те?...“
-----------------------------
Измина година.
Пак майски е ден.
След празничната
церемония
върви мълчаливо
съпругът Младен
с жена си Антония.
Тя пак е добра,
но навела глава
сега е печална горкичката!
След своя съпруг
тя пристъпва едва
и тика количката.
И случи се
нещо нечакано тук -
едва не се спъна
в бордюра тя.
Младен се навъси,
посочи юмрук
и почна се бурята:
„Брей, кьорав човек си ти!
Какъв сакател!
Внимавай бе,
гарго оскубана!
Сега да се женя -
едва ли бих взел
такава загубена!“
----------------------
Такива мъже
ний безброй сме видяли:
добри са те
в своя ергенски живот,
а после... в семейния
почват скандали
и следва... развод.
1957
* * *
Епитафия
--------------
Внезапно
досадна и грозна жена
му стана любимата.
Напредна той в службата
и охладня
в семейството климата.
Жена си
от себе си той отчужди -
студен е с Антония.
Това отношение
го простуди
и хвана пневмония.
1957
* * *
Нещастни последствия
------------------------
Ний бяхме приятели двама,
но моят приятел, изглежда,
че имаше слабост голяма:
към чужди жени да поглежда.
От тази си слабост горкия,
получи дефектна промяна:
остана с изкълчена шия,
с очи кривогледи остана.
1957
* * *
Героят е уморен
-------------------
Олеле, рейсът ще тръгва!
Хващам се яко за дръжката,
но един лакет ме ръгва
в хълбока мъжката.
Ръгна ме той и се хили;
после уплашена, слабичка,
охна, загубила сили,
някаква бабичка.
Пъхна се той и погледна,
че на седалката пише:
„Място за майки“, но седна
и едва дишаше.
Ох, изморен е той много,
въпреки с лакти бе здравички.
Майки, не гледайте строго,
стойте си правички!
Нищо, че с болка в ребрата
бабата падна зад калника.
.............................
Олеле, кой за яката
хвана нахалника!
1957
* * *
Педагогика
---------------
Вчера мойто братче Владко
блъсна лелиния Радко.
Рече леля ми на мама:
„Възпитание той няма!“
Но я чул ядосан татко,
че докопа брата Владко
и където както свари
той с ритници и шамари
се зае да го възпита.
Братът, с памет упорита,
схванал татковата хватка,
днес на детската площадка
срещнал вуйчовата Златка
и по примера на татка,
с който вчера го възпитал -
я наплескал и наритал...
* * *
Пролетно
---------------
Севернякът се издуха,
няма вече зъботрак.
Сваляй шала и кожуха -
срамота е, амчи как!
Неудобно е и с лоден,
неудобно е с балтон!
Виж, пристигна новомоден
просто шлиферски сезон!
Южен вятър се разтича
като пъргав ходатай.
Вече слънцето припича
и не се търпи комай.
И април си има норма
и за десет трудодни
той е в зелена униформа
дървесата премени.
Младостта се нещо сеща -
младостта простор копней,
а отсреща, а отсреща
„Габера“ се зеленей...
Подмладена е земята
в чуден пролетен нюанс.
Весело е на душата,
сякаш че си взел аванс...
Смяна смяната сменява,
вред подем възторжен ври. -
Инак как се изпълнява
петилетката за три?!
Всеки ден разхубавява,
труди се Димитровград
и отново с нова слава
ще излезем на парад.
Със какво да се похвали -
има, има, то се знай!
С още трудови медали
впрочем той ще засияй...
Ех, ти, пролет всенародна,
за петнайсти път дошла -
разцъфтяла и свободна,
пак ни даде ти крила!
На онез зад океана
войнолюбци, ти напук
тук завинаги на смяна -
остани си при нас тук!
Пролетна мирна, ти ли стори
пъпките на обич в цвят?! -
Ей, здравейте, мили хора!
Добър ден, прекрасен свят!
1959
* * *
=====================================
Поеми
==========
Родина
--------
*
Аз съм наследникът,
законно признат,
признат от времето
за негов роднина.
Аз съм богат!
Много богат! -
Имам богатство
с име
Родина!
*
Животът в чужди край да ме захвърли,
с най-тежки мъки там да ме притисне,
да съхне жадно гладното ми гърло,
порой от грижи ядно да ме плисне,
без път и без очи да бъда в дните,
да бъда без нозе и без ръце -
щом с топлите си удари в гърдите
напира още моето сърце
и тласка кръв по живите ми жили -
и ти, Родино, ще си жива! Зная!
А щом си жива, аз ще найда сили,
ще имам сили
всичко да изтрая!
Ще бъда с тебе в радост и беди!
Не ще се върна! Няма да се спра! -
Марица както своите води
към рилските кристални езера
назад не връща нито за момент,
а бърза устремена към Егея -
синовната ми обич всеки ден
така е устремена като нея -
в съдбата ти до капчица готова
да се прелей, да стане твой талаз.
На тази обич клетвата сурова -
докрай, всецяло ще изпълня аз!
*
Дали защото обич в мен прелива -
от красотата ти съм удивен,
или защото много си красива,
затуй прелива толкоз обич в мен?
Дали защото в тебе съм роден
и нося твоето велико име -
дали затуй е ясен моя ден
и вярата ми в теб - неугасима!
*
Ако беше енергия
вярата,
ако беше
двигателна сила -
ти, Родино,
не би се потила
да пробиваш чукарите
и да впрягаш реките
в юзини. -
Днеска моята вяра,
загрижена
за човешката радост,
би движила
всички твои машини!
От ръцете ти взела
умората -
ще пои зажаднели полета;
като слънце
ще топли
и свети
в домовете на хората.
*
Родино моя - майчице мила,
бащино топло огнище! -
Не ще ни раздели
никаква сила,
не ще ни раздели
нищо! -
Аз теб обичам, защото
с теб извоювах
мир и свобода,
радост и хляб.
Обичта ми е
от сърцето
гласувана
и утвърдена
от разума-щаб!
Дори да пресъхнат по света
океаните,
слънцето
някога да угасне дори -
безсмъртна винаги
ще остане тя,
вечно велика,
ще блика
ще пей,
ще гори!
Зная, малко е
само да те обичам, Родино! -
Трябва да бъда
от тебе обичан
и аз!
Затова дните ми
няма да минат
в спокойствие
нито час!
Разбираш ли ме
в тревогата будна? -
Ти много ми даде
и моя дълг е
голям!
И ми е трудно,
дяволски трудно,
защото
и аз
трябва да дам!
*
Имам очи -
очи синьозелени;
за да виждаш
напред
сред лъчи
победите си
неродени -
гледай Родино
с моите очи!
Ръце имам, които
в Димитровград
строят
щастие,
и карабина
в бой
ще умеят
как да държат -
тези ръце са
твои, Родино!
Има в мене сърце
- българско,
смело -
то с тебе се радва,
с тебе скърби.
И кажеш ли -
на милиони частици
бих го разбил -
с него
към твоята цел
твоя път
ще постеля. -
Мини, Родино,
по мойто сърце!
Моята вяра,
моята радост,
и скръб,
и тревога,
всичко, което научих
в строя,
всичко, което
имам,
зная
и мога -
всичко е
твое!
*
Обичам непокорния ти вятър,
когато зашуми като порой,
когато накълбява в небесата
и смита облаците в бой!
Обичам те, когато вечер
надалече
над сините гори,
чукарите -
горят на залеза пожарите,
когато кипналият гняв на висините
надвеси
дъждовни завеси
над равнините,
в които
с жълти лица
като слънца
греят и гледат
цъфналите слънчогледи.
Обичам сенокосните ти дни
из росните ливади,
бистроезерните планини
с гърмящи водопади,
реките
с трясъците ледоходни
и в равнините
хлебородни -
житата
тържествено плиснали
вълна след вълна,
в лозята -
гроздовете тежконадвиснали,
с кехлибарени едри зърна.
Обичам градините зеленозашумени,
клони свели чак до земята
с мъхести праскови,
зарзали златни
и ябълки сладки, румени.
Обичам твойте вечери и нощи тихи,
и буйния ти зимен вихър,
и дните ти, когато
като салют на идващото лято
първият пролетен гръм прогърми,
когато то заеме из полята
позицията своя
и разгърне строя
на бойци-кръстци.
Свидни са за мене песните старинни,
с гняв и болка пълни от робските години,
роякът на девойки в блоковите ниви,
крехкият им смях и гласове звънливи.
Аз чувам как сърцето ти пулсира,
когато тракторите с марш напират
из полето,
над което
слънчевите облаци манифестират
по синия площад на небето.
*
Ти имаш ласкава жена, нали?
И малка, златокоса мила рожба;
гласчето й като звънче звъни.
Ти имаш майка, тъй добра, грижовна,
която в ранните ти детски дни
над теб е бдяла, песнички ти пяла,
и днес, макар че младостта й мина -
за твойта младост всичко пак би дала,
- Това е то Родина!
*
Другар аз имам верен, скъп -
завода с него ний строихме
и всяка радост, всяка скръб,
легло и хляб - на две делихме.
Ведно с бетонните стени
израсна дружбата голяма;
в задъханите трудни дни
навсякъде ний бяхме двама.
Три пъти идва есента,
в строежа с нас три зими бяха,
цъфтя три пъти пролетта
и три лета над нас трещяха
внезапни бури, с дъжд порой
залели хора и машини.
Но с мен бе той - другарят мой,
и аз през всяка трудност минах.
- Това е то Родина!
*
И другар прекрасен
имам аз;
познавате го -
той е като вас.
Ний с него
в батальона бяхме двама,
и пак ще бъдем,
щом настъпи миг! -
До рамото ми -
неговото рамо
и до щика ми -
неговия щик!
Ако ли утре
ме ранят във боя -
той под обстрел
ме би изнесъл;
той мястото ми
ще заеме в строя,
ако се просна мъртъв
на превала,
той ще допее
мойта песен,
която заедно сме пяли
и в нови боеве понесен -
ще вдигне
мойта карабина.
- Това е то Родина!
*
Строители млади
строят
нова сграда;
мокри ги дъжд,
слънце ги пърли.
И сградата млада е,
толкова млада,
че даже
тя сянка
още не хвърля.
Строят строители,
здраво зазиждат
в основи
мечтите си;
в тежки кофражи
с бетона ги вливат -
и вече виждат,
виждат
- завършени
всички етажи -
с триста прозорци
- стъкла яснооки;
зад прозорците - стаи
просторно приветни,
тавани -
високи,
коридори -
широки,
широки
и дълги;
в мозайките цветни
точици бели
в черни квадрати
с розови жилки
са се оплели.
А по балконите -
саксии с мушкато,
и крехки циклами
са нацъфтели.
Идат,
завръщат се
в работни дрехи
усмихнати хора.
А някой свирука. -
Своята песен,
започната
в цеха,
той продължава
и в тоя дом тука.
... Зидат основите,
мечтаят
зидарите
и знаят -
ще бъде
така
след година! -
Тези основи,
мечтите
и вярата -
това е Родина!
*
Тази земя -
земята на моите храбри деди,
която Левски и Ботев роди,
в която герои
срещаха с песен
смъртта
и Димитров
светъл път начерта -
аз
наследих
тая земя
с бойната слава
от Вола и Шипка,
от Одрин,
Септември
и Драва!
Към тая земя
нови убийци от Запад
протягат лапи,
готови за напад.
За война те крещят в злоба,
а ние говорим
за високия добив
от житото
и от цвеклото
и се борим
да стане
по-хубав
живота. -
Напразно се готвят,
защото
такава земя,
дишала
на дните барутни
дима,
прочела докрай
на войната
кървавата книга,
която знай
на бой се вдига
с неканените тирани -
такава земя,
на нас поверена,
ще остане
завинаги
непокорена!
Не искаме да бъдем
мишени
на бизнесмените
кръвожадни!
Пред хиените
на колени
никога
няма да паднем!
Бъди спокойна, Родино!
Нека те клеветят!
нека ръмжат
враговете! -
Знай, че
бури
и мълнии
кръжат
само
над върховете!
1953-1954
* * *
Дни на проверка
-------------------------------
От залеза до изгрева - в небето на надеждата узрял,
под свечерената самотност на простора
пренесъл своя земен дял
през живожарищата на позора;
през горестта на сто страдания,
през люта бол и разстояния
на времето завоите опасни извървял -
при тебе се завръщам пак! - Не съм ли закъснял?
Очите ти ме гледат с прежната си тиха благост
и пак са милващи и нежни твоите ръце корави.
Наистина ли пак за твоите очи съм драгост,
наистина ли през отлъката не ме забрави,
нима наистина не съм ти отмилял?
Грижовна моя! Питаш ме защо съм омрачнял,
защо съм бавен и суров, и тъжен днес -
какво душата ми зачерни и лечали?
На лакът ли съм спал нощес,
слана ли на лицето ми е спала,
сърцето жалба ли не може да прежали?
Недей ме пита! Замълчи!
За пътя извървян, за моята безмилостна тегоба
не всеки има майчините укорни очи.
Не позволявай дребничката хорска злоба
да ме досегне със злорадо съжаление!
На лицемерно утешение
за мръсните ръце
усойната ми мъка няма рамо!
Недей разплаква моето сърце!
Мамо!
Аз имам да изплаквам много сълзи, мамо!
О, неоплакан гроб е вчерашния ден!
И плакал бих като вихрушка ледна в сухи храсти
но аз не съм на тоя свят за плач роден,
очите ми не са на мокро място!
**
И аз бях раснал с чесън и чорбица бобена.
И аз на своята софра съм нямал хляб.
Съдбата ми от зла орисница ли бе прокобена,
нали не бях роден страхливец слаб?
Какъв враждебен дух повлече и загроби
в кръчмарската смрадливост моя дълг синовен?
Сега чуждей излъганата обич
и как е тъжен залеза дъждовен!
**
Кой? Враговете ни? Как хитро се преструват!
С ласкателство коварно те ще те тешат.
Когато сам останеш, уж въздишките ти чуват,
когато затъжиш, с теб двойно уж тъжат.
С тревогите ти лицемерно се тревожат
и после в зла интрига ще те уплетат.
Днес чаша в кръчмата ще ги предложат,
а утре подир фуста ще те отклонят.
Насред път за да могат да те спрат -
небето и земята ще сберат!
Познавам ги! Добре ги опознах! -
Бях с тях на чашка, думах с тях,
каквото те ми наумиха...
Те залъка на дните ми вгорчиха.
Живот, живот! На младото ми рамо
ти вчера сложи тежка длан!
Мечтаното бе в кръчми отмечтано,
изпита - чашата, смехът - изсмян.
Тогаз към всичко станал безразличен,
аз отминавах чужд и мълчалив.
Забравил бях какво обичам
и никога не бях щастлив!
За тези дни ти разкажи,
за тровещото лицемерие,
което с клевети, с лъжи
уби там вяра и доверие.
Върху сърцето ми лежи
на спомен камъкът студен.
Тежи ми, страшно ми тежи
домът, озлочестен от мен!
**
Не спастрих вчерашния ден - развей-прах бях,
на завет се укривах до кръчмарския тезгях.
А помниш ли? Тогаз латинките цъфтяха
и белогръди лястовички край фонтана
калчица за гнездата си кълвяха,
когато моето гнездо семейно празно си остана,
когато дните ми внезапно обедняха.
Погина светлостта на бели рози, рано отцъфтели -
залезе тя в набраните ми сълзи накипели.
**
Пиян съм се клатушкал през нощта...
И днес тъгувам за неспастрените дни.
Като куршуми, неизстреляни в целта,
отидоха те накъде встрани,
прахосани с врага без бой.
И кой ще ми ги върне, кой?
**
Сърцето ми отрудено сега болей,
докрай разбрало нявгашната си вина.
И в моята коса белей
на ранна есен първата слана.
Горчи ми още снощното вино:
ще отгорчи ли - все едно!
Оттече време... Като бинт ме то превързва
и раните ми скорошни заръбват бързо.
Но знам - оставя белег всяка рана!
На съвестта ми сронен е брегът висок.
В мен срещата на две епохи стана,
ехтя у мен двубоят им жесток!
**
Отново, черен като гарван, градоносен облак се надвеси,
към нас военен облак се понесе
и черна сянка запокити
над слънчевите ни поляни.
Сега ще паднем ний убити! -
Затуй ли, майко, ни отхрани?
**
Миг само бих се усъмнил и затъжих.
За цял свят аз приготвих некролога.
Аз вярата като пияница пропих,
ридах под сянката на сърцеедата тревога;
- Горко ви, хора! - другарували с мечтата
Горко ви, хора! - трактори възседнали,
разраствали небето и земята,
току-що в космоса погледнали.
- Блазе на вас, неплоднн! - без дечица мили.
Блазе на вас, утроби неродили!
Блазе на вас, некърмили гърди!
**
Ще разбереш ли моята тревога, поколение?
Ще разбереш ли как из нея се роди
горчилото на уплах и съмнения:
- Не е ли днеска празна пещера човекът,
където лозунгите хвърлени отекват с екот
на дните в шеметния бързотек?
И тоя век не е ли моя мащеха?
Дали не съм завареник на тоя век?
Дали за него жертвите с кръвта си плащаха?
Дали роден съм рано?... Или закъснях?
...
Не чувате ли моя глас? Аз вашия не чувах!
... И аз вървях,
и аз болях,
каквото в мен боля - изболедувах!
И друговерец аз не станах,
макар надзъртах в чужди дом през старата ключалка.
През огън минал, връщам се - стомана!
Стоманата и тя омеква при закалка!
- Аз знам какво е скръб и рана!
- Аз знам какво е път и бой!
Объркал крачка в строя на човешкия безброй,
излязъл от редицата за малко - аз посоката сверих
Сверих я на сърцето си по точния компас,
на разума в хладилника събитията жежки охладих:
Видях! Посоката е вярна! И върхът е там! Пред нас!.
**
Нали сте виждали как майка търси брод и гази
в ръце с детето си през придошла река?
По бързея на времето, през мътните талази
мен Партията ме пренесе ей така!...
Прости ми, майчице, завоите предишни!
Прости ми дезертьорството в съмнения излишни
Прости ми песните на страшна горест ти!
Издумалите хулни думи ми прости!
Омургавял от твойто слънце,
като твой обучен реди аз пак съм в бойното седло на дните бързолетни!
И колко трудно е да си наследник на боен път и на мечти заветни!
Свой нерв привързал съм за всеки ден, за всеки час.
За всичко тук е отговорен моя дълг голям!
Тревогите и грижите си аз утроих сам!
Днес, къннал като релса, всеки стих написан
през урвите прехвърля мост.
И моята дежурна мисъл будува с теб на пост!
Един велик, един брутален век над мен се срути
и в скутите ми своята съдба завинаги остави.
Той безконечното въже на трудните минути
навърза зад челото ми на възели корави.
О, възели на напрежението!
Зад моето чело, родени от съмнението,
насрещни ветрове се бият, вият страховито,
събарят канари от неотменните задачи,
бунтуват с бяс едно небе, тревожно гръмовито;
връхлитат тежки облаци, бучат и плачат
и слепоочията се замерват със светкавици:
клокочи буря, адска буря в дън душата ври,
от нервите ми опнати тя звънки струни прави си
и моя мозък осветкавичен гори...
Денят умира всяка вечер,
зрее през нощта и ражда моето небе
от бездната на съвестта.
То грейва и над зеленясалите керемиди вехти,
то слиза в кладенеца на отколешния стон.
И вие, мои плакали очи,
не си отзехте да гледате желязо, скели и бетон!
**
В живота, от тревоги още гърбав, претоварен
ний всеки ден по мъничко изгаряме.
И някои са уморени рано, много рано -
Вий, хлебоеди, слушайте!
И аз съм хлебоед загрижен за цената на брашното;
и аз търча за лук и зеле и вардя в магазина своя ред,
следя и аз тиража на спорт-тото.
Но смелите мечти, възвишените цели
нима са в зелето и печелившия билет?
Да гледаш в седмицата два-три пъти мач,
да тръпнеш цял, че можел някой си играч
и с левия, и с десния си крак да ритне топката така и еди-как -
в това ли са високите стремежи, идеалите?
Това ли е на времето голямото вълнение?
Не с тоя лучен дъх и тотомания ти,
мое мъдро, мое храбро поколение,
изграждаше заводите,
централите
и белите грамадни здания!
... Знам... само гърло се не лъже,
но нашата борба с оръжие
затуй ли мина през пожари,
през блокади и засади,
затуй ли из балканите
тя огън партизански кладе,
затуй ли на ръце пренесе
не един ранен другар
и днес по скелите затуй ли
от цимент и вар белее
нейното кораво, несломимо рамо -
за да робей в домашна употреба
само най-светлият, воюващият ни стремеж?
Светът бакалница и кухня станал е за тях!
За тях партиен секретар си ти, стомах!
**
По дяволите! -
празношумният пазар на суетата празна! -
На тоя свят
за мач и вкусничка чорба не съм дошъл!
Възседнал валяка грамаден на епохата желязна,
аз ида с громол
на деня по острия чакъл.
На мойта съвест новото правителство реши:
не са за мен
съблазните минутни, когато пак
човешкото сърце крещи на дните смутни в шепите барутни!...
Дойдох на тоя свят
да видя слънцето,
в ръка да взема
плода на радостта,
наливал сладост много векове.
Написана е моята съдба поема
във по-свободни, бели стихове
и с теб, епохо, ний не се римуваме,
но ритъмът един и същ е в нас!
И не от вчера ний воюваме,
и не от вчера в зной и мраз
сивей на моя гръб работната рубашка,
попивала потта солена на усилни дни.
Не знам ще доживея ли до старини,
не знам дали в ръка с тояжка
ще търся порти и пътека.
Дори да си отида рано - нека!
На мен ми стига, че навреме се родих!
Това столетие сега е мой длъжник!
За него с кръв и пот платих,
платил съм всеки негов миг,
платих му приживе,
Аз имам да уреждам с него сметка!
Записал съм си я в партийни директиви
и то през всяка нова петилетка
ще плаща с лихвите на моите мечти.
О, колко много има то да ми плати!
С протегнати ръце,
с отворени очи ще си умра.
И след смъртта ми, към зорилата зора,
ще гледат моите очи,
ще гледат дотогава -
и моята душа ще бъде будна,
дорде, поела по посока права,
премине най-подир Съдбата многолюдна
и всички трудности през прохода.
И пак ще бъда като барабанчик в похода,
и пак ще водя маршовата стъпка на родината -
аз, глас и съвест на епохата!
Ще отекнат през обедния кръстопът годините.
И пак ще се върти по стародавния си път земята -
деня на хората ще грейне още по-засмян.
Ще имат те редовен превоз до луната с експрес ракетоплан.
Ще има пак звезди... и кучета... ще има,
виещи към тях... като преди.
Яснее този мирен ден отвъд. На път!
Човекът е човек тогава, когато е на път!
============================================
Предсмъртни
==================
Предсмъртно
---------------
Като летен сън минават дните в самотна безутешност,
линее сетно слънце на смелите мечти
и траурна камбана в тревожна безнадеждност
не стихва сред душата, ридае и звъни.
Аз много те обичах, живях за тебе само,
изгарящата мъка за туй ме днес гнети,
че тъй далеч ще бъда, далеч от твойто рамо,
от скъпия ти образ със милите черти.
Но ти глава не скланяй, но ти носи завета
и спомен най-добър за мене запази.
Прости ми, че оставям песен недопета,
прости ми, че ще лееш горестни сълзи!
Върви напред в живота непоколебима,
пред нищо не отстъпвай в бъдещите дни!
Помни, че те обичам, божествена любима,
пази ми паметта от клюки и злини.
На сън ще те спохождам всяка нощ незримо,
косите ти ще галя с невидима ръка.
Безкрай ще те целувам със жад неутолима,
в очите ти ще гледам стопената тъга.
И сутрин щом проблеснат морните зорници,
с безшумната мъгла и аз ще отлетя.
Тогава отвори ти тъмните ресници
и тихичко продумай: - Със мен си във смъртта!
* * *
Последни думи
----------------
Напразно било всичкото, Мария,
мечтите ми и нежните писма.
Напразно било всичко, що да крия,
Ти може би го чувстваш и сама.
Не мога да говоря, не въздишам,
от чувствата съм вече заблуден.
И вземам аз перото не да пиша,
а само да ги отстраня от мен.
Години младостта ни ще отвеят -
тъй както вятър пролетния цвят.
Косите ни тогаз ще посребреят
и ние ще напуснем тоя свят.
Пред тебе рано аз ли си замина,
на гроба ми ела и поседни.
И вместо думи - цвете от градина
на камъка надгробен посади.
И ако в тишината ми зелена
ветрец полюшне твоите коси,
то знай,че мойта обич просълзена
от гроба идва да те поздрави.
Тя цял живот за тебе е цъфтяла,
но рано,твърде рано я разби.
Да беше камък, чудо би станало -
да беше камък, но със теб не би...
В среднощ дълбока цвете ще откъсна -
да ме облъха твоя мил цветец.
От него ще увия аз чевръсто
За мойта обич паметен венец.
Ще викна пък тогаз и ще запея,
но не от скръб - от радост и любов.
И с нивите зелени ще се слея,
на вятъра с неглъхнещия зов.
Ще пламна като мъничка калинка -
към бъдното ще си посоча брод.
След туй ще стана може би тичинка
и може би ще вържа златен плод.
Но все едно: мен няма да ме има,
ще бъда мъртъв вече за светът.
И няма да ти шепна пак, любима,
и няма да те виждам никой път.
Към тебе обич, зная, ще избликне
и друг ще ти говори с нежен глас,
но няма никой път тъй да те обикне
преживе, както те обикнах аз.
Напразно всичко е било, Мария,
довиждане, със здраве остани.
Напразно било всичко, що да крия -
едно сърце дълбоко нарани!
* * *
Завинаги ще стихнеш ти, отрудено сърце!...
-----------------------------------------------
Завинаги ще стихнеш ти,отрудено сърце!
Спри! Ти туптя достатъчно!
Нищо не откупва твойте удари!
За въздишки недостойна е земята.
Животът е горчивина и мъка -
и нищо друго, и кал - светът!
На младостта хълмът
не е изкачен още,
но утихни,
отчай се ти за сетен път!
Загледан в тихото небе,
прощавай се с угасналия ден!
Това ли е светът?
Това ли са делата,
радостите, любовта? -
за които някога мечтахме.
Това ли е съдбата на човека?
От крилобиенето на живота
аз съм ранен...
Отивам си така спокоен,
несмутен,
че даже гънките на кърпата
под черния си хляб оправям...
* * *
И този болно-топъл ден отмина...
---------------------------------------
И този болно-топъл ден отмина,
заспивам пак в мечти за изгрев румен.
Последна мисъл и последна дума
за тебе са! За тебе... и Родината!
* * *
Страхувам се...
--------------------
Страхувам се... Не ще ми стигне времето.
Върху клепачите ще слезе вечерта...
Ще бъдат недовършени поемите
и недопята песента...
* * *
Епитафия за мене
--------------------
За него никой не миля,
не найде никъде покой.
От чужди рани той боля,
умря от чужди рани той...
* * *
Малка елегия
-----------------
Нощта има хиляди очи,
а денят само едно,
но цял свят угасва -
угасне ли слънцето...
Разумът има хиляди очи,
а само едно твойта душа,
но цял живот угасва -
угасне ли любовта.
* * *
26 април
----------
Обида тук дочака
опазената нежност.
Линее сетно слънце
на смелите мечти.
И траурна камбана
в тревожна безнадеждност
в душата ми не стихва,
ридае и звънти.
Додея ми, любима,
че с мен не си щастлива,
че смях и топла вяра
не носи моят ден.
Обиден аз допивам
чашата горчива
и може би наскоро
ще зазори без мен.
26 април 1959 година, от предсмъртния бележник на поета
* * *
Душата ми не е модерен ресторант...
----------------------------------------
Душата ми не е модерен ресторант,
за да гуляят в нея разни дами!
Не искам да пилея гордия талант
в дребнавости и лични, празни драми! -
Когато цялата планета ври в борби
и взрив тежи на дните в небосводите,
когато следната година може би
война ще връхлети върху народите!
На колебливостта отхвърлям гневно бремето
в излишна нежност и сантиментални думи!
Аз искам в крак да бъда
с марша смел на времето
и да воюват
стиховете ми - куршуми!
За теб е труден моят път сред грохота,
разбил съня на празна суета.
Довиждане! Мен чака ме епохата,
Сина си слънчев чака вечността.
Стихове за Клара от Пеньо
--------------------------
Признание
------------
Милоока жена, белонога! -
нецелуната и непогалена!
Ти ми стана съдба и тревога,
тиха радост и жал непрежалена.
Черноока жена, белоръка -
ти, усмивчице сладка и чакана!
Ти си моя утеха и мъка,
моя топла сълза неизплакана...
Пеньо Пенев
На Клара
---------
По дланите
мазолите болят. -
Завършихме
кофража на завода.
Нали ти любиш смелите дела?
Тук на строежа есен е дошла,
но аз не зная
дали ще си дойда.
Нали ти любиш смелите дела?
Пред тях, пред теб
суров отчет аз давам:
Тоз, който знае
да мечтай,
той никога
измяна не познава!
В труда и дружбата корав остава
тоз, който знае
да мечтай.
Пеньо Пенев
На Клара
--------
"Усмихнат, твойто име пак мълвя,
сърцето в сладък трепет се вълнува.
С ръцете ти тъй нежно ме милува
на вятъра прохладната струя.
Не може никой в мен да изличи
на образа ти скъп чертите мили.
Душата ми са в слънце напоили
тъй топлите ти ласкави очи."
Пеньо Пенев
Сънят ресници не притваря...
----------------------------------
На теб...
Сънят ресници не притваря -
разбит в тревоги и копнеж.
А виж - на масата догаря,
топи се лоената свещ.
Знам, няма чудеса, но чакам
унил и сам... и натъжен -
по белите пътеки в мрака
да дойдеш тая нощ при мен.
Самота
----------
Тихо е... тихо е... тихо е...
Нощта кротко в прозореца бди,
няма те никога, никъде -
самота... и небе... и звезди...
Тежка е, тежка разлъката
в тия безводни далечни гори,
обичта, надеждата, мъката
ме гори... ме гори... ме гори...
Колко си свидна и чакана!
Ти ще дойдещ най-после, нали?
В спомен сърцето разплакано
ме боли... ме боли... ме боли...
Оня тих миг ще настъпи ли -
да протегнеш към мене ръка?
Аз ще те чакам пак, скъпа ми!
Докога... докога... докога...
Тихо е... тихо е... тихо е...
И стоя и мълча пак в мечти.
Няма те никога, никъде...
Тишина... самота... и звезди...
Ако вънка...
-----------------
Ако вънка
зора е
зорила - тя за теб е
зорила сега.
Ако има
на тоя свят
сила - тя се казва:
любов
и тъга.
Пътека
---------
Тъжен залез кърви над гората
като прясна отворена рана.
С тъжен ромон звъни на житата
светозарната сребърна пяна.
Уморения ден догорява,
плаче вятърът - сбогом навеки!
Свечерява сега, свечерява
над смълчаните бели пътеки.
Всеки своя пътека си има,
всяка бърза и търси човека...
И аз имах пътека любима,
и аз някога имах пътека!
Още крачка - и ето го края! -
Извървяна е тя, извървяна...
Какво с мене ще стане, не зная,
но едва ли пак пътник ще стана!
Много мили неща аз разлюбих,
дори погледа кротък на мама.
Имах всичко... и всичко загубих -
няма щастие, щастие няма!
Сам да бъдеш - така по-добре е,
нищо в нашите дни не е вечно!
И най-милото ще отмилее,
и най-близкото става далечно.
Всяка клетва е само измама,
всяка нежност крий удари груби. -
Нека никога нищичко няма,
за да няма какво да се губи!
Всеки огън гори - догорява,
никой извор во век не извира.
Туй, което цъфти - прецъфтява,
туй, което се ражда - умира.
Всеки друм става тесен за двама,
всяка радост е бременна с мъка.
Нека никога срещи да няма,
за да няма след тях и разлъка!
... Догорелия ден над гората
нека само кърви като рана...
Нека тъжно звъни на житата
светозарната сребърна пяна...
Пеньо Пенев
Елегия
-----------
Денят се ражда... Жажда пустинна
като талаз накипя и запя...
Жена милоока! - добра и невинна -
денят се ражда, а аз ще заспя...
Сърцето чакало, но не дочакало,
плакало, докато сипне зората...
На двора тревясал и утрото плакало,
плакало с бистра роса по тревата.,.
Бяла и румена като циклама
в дните ми горестни ти се яви!
Мълком те гледам... Път към теб няма!
Късно е вече, уви!...
Чашата само скръбта ми разбира
и ще остане тя - ален завет!
Един ще се ражда, друг ще умира в ръка с пистолет...
Съдба неотменна - задача решена!
Стройна и свежа, с походка лека
дори да се върнеш пак в рокля зелена -
самотна ще бъде една пътека...
Пеньо Пенев
Лястовички
--------------
На Клара
Сънят ресници не притваря -
разбит в тревоги и копнеж.
А виж - на масата догаря,
топи се лоената свещ.
Знам, няма чудеса, но чакам
унил и сам... и натъжен -
по белите пътеки в мрака
да дойдеш тая нощ при мен.
"Ний вървим така и дето минем -
в пътя ни остава светлина."
Поръчение
---------------
Когато вече някой ден
решиш към нов бряг да отплуваш;
недей си взема сбогом с мен -
отплувай, без да се сбогуваш.
Върви, обичана жена,
понесена вовек в сърцето-
Луната ще е пак луна
и пак небе ще е небето.
В любов недей ми се кълна!
Защо е нужно да се лъжем?
Ти нямаш никаква вина
в това, че ще остана тъжен.
Еднъж ли горест съм познал?
Еднъж ли съм се огорчавал?
При мене който не е спрял,
не ме е само той ранявал.
Ти моята любов прости!
Сърцето ти не ми е длъжно...
Какво е скръб не знаеш ти,
не знаеш ти какво е тъжно...
За сбогом няколко слова
да каже всяка друга може.
Но ти не би могла това,
ти кръст не можеш лесно сложи.
Ах, ти си толкова добра!...
И в свойта нова безнадеждност
без думи аз ще разбера
за отзвучалата ти нежност...
Затуй когато някой ден
си тръгнеш и не затъгуваш,
недей си взема сбогом с мен,
иди си, без да се сбогуваш.
Пеньо Пенев
Спомени на Клара
-------------------
"Очите ми го запомниха, преди да се познаваме.
Срещнах го на тротоара с шинел, ученическа шапка... После станахме близки приятели... Нашата дружба премина повече край река Росица. Там се срещахме най-често.
Вървим, гледаме хубавата природа, взираме се в течащите води... Пеньо мълчи или рецитира. Ходеше си с един тефтер... В него записваше стиховете си. Преписваше ги и ми ги даваше.
Това бяха неговите писма. И аз грижливо ги пазех. Те му бяха първите.
Някаи от тях още помня. Другите времето изтри от паметта ми,
но и сега бих могла да позная кое стихотворение е излязло изпод неговото перо,
даже и да го е променил някой... Виждала съм такива стихове, но под друго име...
А знам, че Пеньо е изливал душата си във всеки ред!" - разговор на Клара с Митко Иванов.
" Бях любимката на математика ни. Вървеше ми и започнах да предавам уроци на Пеньо по математика. Така оправдавах срещите си с него пред учителите, които не разбираха какво може да има между мен и него - (според тях аз, сериозна, отличничка, дъщеря на учители, момиче с амбиции, а Пеньо - селско момче, отнесен, проидоха, маняк, неудачник). Не, че не го уважаваха, но не го разбираха и го подценяваха... Отблъскаше ги неговата прямота, гордият му и свободолюбив дух, странното му поведение, което не се вместваше в представите им за "момче от село". А и презираха несъответствието, според тях, на положението му в обществото със самосъзнанието му за изключителност. А той наистина беше изключителна личност - като душевност, като интелект... Като приятел и събеседник беше незаменим!
...Пеньо чувстваще, че го обичам искрено и че ме забавлява тази необявена война между мен и учителите заради дружбата ми с него. Аз протестирах по свой начин, като се мъчех, доколкото можех, да внуша, че не съм онази непогрешимата, лоялната, примерната. Нарочно нарушавах ученическите строги наредби за униформата - носех къси чорапки и в студа или си навивах косата с книжни лентички. Естествено директорът, господин Аврамов, ме изпращаше от строя в къщи, за да се преобуя и да си оправя косата. Това ми доставяше удоволствие и с Пеньо злорадствувахме за моето "неподчинение" и наивен бунт.
Само класната, Чантова, прекрасен човек и педагог, ни влизаше в положението и разбираше, че между мен и Пеньо съществува истинско приятелство и доверие. Доверие ни имаше и тя. По това време от мъжката и от девическата гимназия образуваха патрули, които да обикалят града и да следят учениците за спазването на униформата, доброто поведение и ученическия час. Класната правеше така, че винаги се падах с Пеньо. Тримата (с Чанова) тръгвахме уж на дежурство, но тя скоро ни оставяше сами и ние, вместо да обикаляме като патрули, се разхождахме края река Росица. Някой път закъснявахме и Пеньо ме изпращаше до вкъщи. Майка ми, която беше много строга, заключваше вратата. В такива случаи квартирантката ни, братовчедка на моята приятелка Севда, оставяше прозорчето на мазата отворено и влизах от там, но веднъж майка ми поставила нарочно щайга с домати, в които скочих и цялата се оплесках. Стана голям скандал, а Пеньо на другия ден се задави от смях...
...Когато го бяха арестували в Севлиевската полиция, Генчо Анадолски, който беше много добър приятел на Пеньо , намери начин да ми разкаже за случилото се и много ме помоли да минавам покрай полицията в съответен час. Отначалото не смеех и се правех на сърдита, защото Пеньо не ме бе посветил в намеренията си да търси и се бори за свободата на словото и духа по света. Но много скоро ми мина и се заразхождах пред прозорчето на ареста. Пеньо беше направил един книжен плакат с буквата "С" и го размахваше всеки път, когато минех оттам. А аз сновях нагоре и надолу, важна и надута. Но сновях! След това ми прати една снимка с текста:
"Ако е голямо презрението ти спрямо мен, скъсай снимката. Аз ще запазя до последния си миг твоите."
Когато се омъжих, напуснах Севлиево. Веднъж Пеньо идвал с някаква литературна делегация в града и се отбил при майка ми и баща ми. Интересувал се, как съм и дали съм щастлива. Нашите му отговорили, че съм добре. Той се обърнал на тръгване и казал заплашително:
- Ако разбера, че това не е така, че не е щастлива и че мъжът и не се отнася с нея, както заслужава, отивам и си я вземам обратно, каквото и да се случи след това! Ще го направя! Сбогом!"
Майка ми и сестра ми се уплашили, да не направи нещо необмислено и изгорили всичките му писма и тетрадката, в която ми беше записал мислите си за живота, идеалите си, мечтите си... Беше в един-единствен екземпляр... А стиховете му, ранните му стихове, които получавах по две-три на ден... Всичко отлетя... Сякаш е искал да го вземе със себе си...
Но той остана - остана човекът, остана поетът, остана бунтарят, остана честният влюбен в идеалното млад българин, поетът с ватенката, ученикът с тефтера и шинела, строителят на новия живот...
Пеньо Пенев беше, е и ще бъде!
Клара
Днес и сурови, и строги
ние вървим възмъжали -
с много мечти и тревоги,
но да забравим, едва ли...
Пеньо Пенев
======================= =================== ==========================
Болгарский поэт Пеньо Пенев
Галина Бройер
http://stihi.ru/2012/05/04/9735
======================= ==================== ============================
ЗНАНИЕ БОЛГАРСКОГО ЯЗЫКА НЕ ЯВЛЯЕТСЯ ОБЯЗАТЕЛЬНЫМ УСЛОВИЕМ!!!
ПРИСОЕДИНИТЬСЯ К КОНКУРСУ МОЖНО НА ЛЮБОМ ЭТАПЕ!
УСЛОВИЯ КОНКУРСА:
1.Любовь к Болгарии.
(она есть у каждого русского...
Мы освобождали эту православную страну от пятивекового
османского ига, мы проливали свою кровь на святой
болгарской земле. Мы пишем на кириллице, названной так в
честь братьев Кирилла и Мефодия, создателей азбуки...24 мая
мы празднуем День Памяти Кирилла и Мефодия, в Москве стоит
изумительный памятник святым братьям...Две православные
страны, Россия и Болгария, страны-сёстры...)
2.Понимание болгарского языка.
(не обязательное условие)
Если Вы не владеете болгарским языком,
то на моей страничке найдите МОИ переводы
нескольких болгарских авторов. На страничках номинантов конкурса Вы можете найти переводы с болгарского, которые дадут Вам представление о творчестве современных болгарских поэтов. Почитайте, ощутите красоту братского славянского языка.
Прислушайтесь к своему внутреннему голосу,
постарайтесь просто настроить себя благожелательно...
В храмах Вы слышите молитвы на церковнославянском языке,
и понимаете...Так и с болгарским языком произойдёт,
Вы научитесь его понимать душой и сердцем.
3.Желание подарить русскому читателю
стихи болгарских поэтов,
подчеркнув при этом свою
яркую индивидуальность.
4.Желание открыть для себя Болгарию
с новой стороны, познакомиться с творчеством
современных болгарских поэтов, полистать
многовековую историю балканской державы.
Вы можете
воспользоваться
помощником переводчика:
http://translate.google.com/#
http://mrtranslate.ru/translate/bulgarian-russian.html
http://slovo.rila.ru/index.php?do_this=transr
Большой выбор словарей предлагается на сайте Бюро переводов Рила.
Адрес сайта: http://perevod.rila.ru
А список словарей на странице: http://perevod.rila.ru/dict.php
ВНИМАНИЮ НОВИЧКОВ:
ЕСЛИ ВНАЧАЛЕ БУДЕТ ОЧЕНЬ ТРУДНО ДЕЛАТЬ СВОИ ПОЭТИЧЕСКИЕ ПЕРЕВОДЫ БЕЗ ДОСЛОВНОГО ПЕРЕВОДА, СДЕЛАННОГО ПРОФЕССИОНАЛАМИ, ВАМ РАЗРЕШАЕТСЯ ТРИ ПЕРВЫХ ПЕРЕВОДА ДЕЛАТЬ С ПОМОЩЬЮ ПОДСТРОЧНЫХ ПЕРЕВОДОВ, ДАННЫХ В УСЛОВИЯХ
I, II и III МЕЖДУНАРОДНЫХ КОНКУРСОВ:
http://www.stihi.ru/2010/05/20/179
http://www.stihi.ru/2010/10/12/1711
http://www.stihi.ru/2010/12/01/8781
========================= ========================= ===============================