ДЪЛБОК СОНДАЖ
ВЪНШНАТА СФЕРА
(Външната сфера на Реалността)
***
Мистериите на Вселената
- на Реалността, която виждаме и не виждаме, разбираме и не разбираме
***
Написването на текста беше процесът на съзерцанието. Резултатът на съзерцанието е отразен в края на текста. Идеите в края на текста достигат известно развитие, в сравнение с идеите в средата му. Началото и средата на текста отразяват процеса и различните етапи към достигане на резултата.
http://www.stihi.ru/2012/05/06/848
http://www.stihi.ru/2012/05/07/7373
Искам да напиша една авторецензия (към текста "Съзерцанието"), по-скоро едно допълнение. След като съм написал горния текст ("Съзерцанието"), попадам на една интересна мисъл, която е в подобен аспект.
Преглеждам тия дни книгата на Пол Дейвис "About Time" - "Относно (за) времето". (Чета я в издание на италиански с превод на заглавието "I misteri del tempo" - Мистериите на времето - Arnoldo Mondadori Editore S.p.A., Milano, 1996.) Може би на друго място ще взема отношение по различни части на книгата(както и на други книги от автори - физици популяризатори), когато систематизирам и описвам своите собствени идеи за времето. Сега споменавам за книгата доколкото е свързано с цитата, който ще използвам.
Тази книга я имам отдавна и досега само съм я гледал отгоре-отгоре, както и други по темата, защото исках поне за известен период да оставя някои мои собствени идеи да се доразвият свободно (докъдето могат) без влияние на други автори, занимавали се с темата. От години гледам автографа му на първа страница, който взех на един симпозиум в Сполето, Италия, струва ми се през 1997 г. (плюс - минус една година). За разлика от текста в книгата на Грюнбаум - "Философски проблеми на пространството и времето", който се чете много трудно (може би най-трудно четящата се книга, която съм виждал някога), книгата на Пол Дейвис се чете по-лесно.
Пол Дейвис е добър популяризатор на наука, един много добър пример сред учените-популяризатори, чиито многобройни научно-популярни книги в областта на физиката, астрономията, космологията, естествените науки и пр. заляха като вълна добрите книжарници в развитите страни през последните двадесет и няколко години, заедно с развитието на тенденцията за изработване на научно-популярни филми.
В началните страници на книгата на Пол Дейвис има една смесица от идеи, тълкувания, схващания относно времето в исторически аспект, с психологически или социален, или философски аспект. Лично аз на места се подразних от нещо, което ми се струва изкуствено съпоставяне и смесване без ясно разграничаване. Вероятно е искал да събере всичко казано по въпроса за времето. Но аз бих искал психологическите явления, ефекти, възприятия, тяхната същност, причина и пр., доколкото са свързани с възприятията и представите за време, да бъдат разграничени от физическата, същностната, материалната страна на процеса, на явлението "време", доколкото такова въобще съществува като отделна същност или измерение.
Струва ми се подвеждащо когато се прави смесване или поставяне рядом на разсъждения, отнасящи се до психологическото време и психологическите процеси, въобще - до начина по който функционира мозъкът, от една страна, и някакви чисто социални аспекти, свързани с функционалността и практичността в обществото на отмерването на времето, от друга страна, и накрая - с чисто физическите аспекти (по които не се прави кой знае какво предложение или разкритие за същността и в крайна сметка времето остава в дрехите на някаква мистерия, някаква величина, чиято същност остава неясна.
Все пак, това са само първите страници на книгата. За сега са събрани и се повтарят неща, казвани на различни места от зората на историята. Разбира се такова събиране на мисли и тези, вкл развитието на съвременните научни изследвания по темата, само по себе си е много интересно, ценно и полезно... Макар че, аз се надявам по-нататък в книгата да се стигне до някаква конкретна нова оригинална поразяваща ме идея, разкриваща същността на явлението и причините му, надявам се да намеря някакви дребни поне зърна на идеи, близки до моите виждания относно същността на времето и пространството. Нещо, излизащо извън стандартните теории от времето на Айнщайн.
Но нека да стигна накрая до първопричината на тази авторецензия. Сред цитираните от него мисли срещнах една, която ми хареса, защото е свързана с кратките ми размисли по-горе в текста "Съзерцанието".
Цитатът е на израз на тибетския монах Лама Говинда, която Пол Дейвис е взел от негова книга. Лама Говинда описва така свои преживявания в състояние на медитация:
"La sequenza temporale viene convertita in una coesistenza simultanea, l`esistenza delle cose staccate tra loro in uno stato di mutua interpenetrazione[...] un continuo vivente nel quale spazio e tempo sono integrati". (A.B.Govinda, I fondamenti del misticismo tibetano, trad.it. Roma, Ubaldini, 1972).
По начало в книгите на индийски и тибетски духовни лица и автори има много подобна фразеология, изразяваща понякога смътни идеи, свързани с духовни състояния, философски концепции и т.н. Аз този цитат, разбира се, сега го виждам за първи път. Преди да започна авторецензията ми се струваше, че е по-дълбок и в по-голяма степен свързан с идеите ми, засегнати по-горе в текста "Съзерцанието".
http://www.stihi.ru/2012/05/07/7373
Всъщност, в "Съзерцанието" съвсем набързо и импровизирано съм се спрял на идеи, свързани с психологическата същност на разбирането и усещането ни за време и с неговото фактическо отсъствие, според мен, като физическа даденост, доколкото има само един процес на последователни трансформации, но винаги съществува само едно фиксирано състояние, преминаващо в следващото.
Този елемент на "преминаването" е процесът на трансформиране, но той е резултат на физически причини,свързани с кодовете, законите и силите, водещи до взаимодействията на най-ниско ниво, трансформациите, преместванията в пространството, вибрациите на елементите, съставящи реалността. Тази тема съм я засегнал по-подробно (макар и все още в работен вариант) в материала "Проходи между вселените", където съм започнал да систематизирам визията си за пространството и времето.
Тук Съзерцанието е свързано с факта, че човешкото съзнание не е в състояние да "хване и осмисли мига" - мига на най-ниското ниво на физическата трасформация, обхващащ в своята минимална рамка в тяхната симултанност всички вселенски процеси.
Човешкото съзнание не може да осмисли мига, а си изгражда представата за ход на времето като непрекъснато се връща "назад" в спомени, фиксирали в паметта предишни състояния, информации и пр., или се насочва "напред" в представи за неща, които ще се случат, като тези представи също са базирани на предишни спомени и информации, от които се вадят съответните заключения за възможността на предстоящото.
http://www.stihi.ru/2012/05/06/848
Тук важни думи, за да се осмисли идеята, са: "минимален миг" и "симултанност" на всичките вселенски процеси в рамките на този минимален миг. Търся най-подходящите думи и фрази за изразяване на идеята. За да не прибягвам до обяснение чрез математически символи. Напоследък често използвам странни формули като "първичния миг", "минималния миг" и пр. Наукообразно, трябва да използвам примерно t0 като минималния възможен в нашата физическа реалност интервал от време, който се разполага между t1 и t2. t1 и t2 са два последователни момента във времето. Между тях не съществува друг времеви момент. Но по някакъв начин от t1 се преминава към t2. Това преминаване всъщност е най-малката възможна стъпка на вибрация на всеки един елемент на базово равнище. Тук трябва да се въведе и математически символ за най-малката възможна стъпка на вибрация (т.е. на трансформация, движение, промяна). Преминаването от t1 в t2 наричаме t0. t1, t2, t3 и т.н. за нас са идентични като съществуваща реалност, защото във всеки един миг на нашето съществуване и съществуването на вселената и на реалността се изразява само едно от тях. Макар нашият мозък да не е в състояние да го осъзнае (ние не можем да го почувстваме, защото базовите процеси се развиват с невероятно по-голяма скорост отколкото е скоростта на процесите на нашето мислене, а и теоретически не е възможно осъзнаването на процеси, които са елементи на процеса на осъзнаване), нашата реалност е или в симултантно резултантно състояние t1,или t2, или t3 и въобще цифрата на t е примерна и без значение, тя е само за да разберем, че винаги сме в състояние на един минимален миг t, преминаващ в друг аналогичен. Тук няма ход на време, няма процес на време, няма въобще време. Има само процесът на постоянно взаимодействие на базовите елементи, частици, енергийни кванти или каквото и да е на най-ниското ниво, до което ние вероятно никога няма да достигнем с нашите апаратури. Има едно t0, което изразява точно това симултанно преминаване, трансформация, промяна, симултанната минимална стъпка на вибрация (тази отсечка в пространството, премината от вибриращия елемент или енергиен квант, минимална част от самата вибрация на елемента, отсечката при неговото вибриране, която не може по-нататък да бъде разделена на нови две части, която е неделима и чиято дължина вероятно зависи от самата структура на пространството, изглеждащо на нас като празно /но какво ли би било ако всичко - и пространството и съответните отсечки на вибрациите, и съответно t0 биха могли да се делят до безкрайност! това би било толкова ужасно, защото би станало съвсем невъзможно да си представим същността на процесите/),как да я наречем - например lm или lmS (l за дължина на отсечка в пространството, m за минимална, S за симултанността на всички случващи се във Вселената или във Вселената на Вселените събития-трансформации, T за трансформация. STlm=t0 ; t0=t2-t1; lm зависи от невидимата за нас структура на пространството; съществува само статичният миг и състояние t ( t1, t2, t3, t4, tn..., tx... ) и състоянието на трансформация t0; доколко t0 притежава протяжност, каква е протяжността на t и какво е съотношението между t0 и t - зависи само от структурата на пространството, която въздейства на процеса на вибрацията на елементите. Струва ми се, че именно при взаимодействието на структурата на пространството с вибрацията се получават ефектите на относителността, които ние обясняваме като промяна в хода на времето. Гравитационните сили вероятно също са свързани с промени в структурата на пространството и въздействие върху вибрацията, водещо до така наречената промяна в хода на времето. Опитвам се да визуализирам събитията на базово ниво и се чудя доколко съществуват и t0, и t. Доколко самото t0 не се сменя от следващото t0, и ние сме в непрекъснатата последователност от тези промени, а с t2 и t1 просто трябва да обознача началото и края на отрязъка t0. Т.е., има ли момент на статично спокойствие между следващите една след друга симултанни трансформации, или процесът е на непрекъснато трансформиране (t0) без никакъв момент на почивка, застой, статичност (t). Но ако е така, какво има на границата между актуалното t0 и следващото, какво представлява граничното състояние при което вибрацията на елементите преминава от едното (актуалното) lm към следващото? Няма ли момент на спиране, няма ли елемент на накъсване на движението по траекторията на вибрацията. Ако нямаше елемент на накъсване, тогава lm би било от своя страна делимо до безкрайност. Но ако има елемент на накъсване, значи би трябвало да има момент на статичност, на почивка (t). Тогава имаме две редуващи се състояния - t и t0. Алтернативата е безкрайната делимост на пространството и съответно на процесите, безкрайна делимост на времевия отрязък. Това би било ужасно непонятно и би затруднило всякакви модели за евентуалната същност на реалността.
В Съзерцанието имах идеята, че чрез медитативното състояние на съзерцанието се доближаваш до възприемането на онази симултанност на събитията във Вселената и до осъзнаването на идеята за единствения реален съществуващ миг и липсата на някакъв ход или протичане на времето.
Преводът на фразата на Лама Говинда би звучал горе-долу така:
"Времевата последователност бива конвертирана (трансформирана, преобразена) в едно симултанно съвместно съществуване, съществуването на разделените помежду им неща - в едно състояние на взаимно проникване [...] едно живо продължаващо състояние (едно живеещо продължаващо), в което пространство и време са интегрирани".
Макар че, тук просто се описва един вид психологическо състояние, каквото би могло да бъде описано при различни случаи. Но във фразата има зърна, които се приближават до моите идеи.
И така:
1. Пространството, което ние възприемаме като празно, като пустота, притежава ли всъщност невидима за нас структура?
Ако то нямаше структура, ако беше просто пустота, как ще се обясни ограничението на скоростта на светлината като максимална възможна скорост през пространството? Как може да се обясни, че при скорост, приближаваща се към скоростта на светлината, времето на движещия се обект намалява своя ход, забавя се - а това означава, че животът на материята на този обект навлиза в някакъв по-бавен ритъм, това означава, че вибрациите на елементите (основополагащи частици или енергийни кванти), от които е съставен този обект, забавят своя интензитет, своя ход. Каква друга причина би могла да води до забавяне на вибрацията, определяща жизнения ритъм на материята, освен взаимодействие с пространството при определени условия и въздействие на самото това пространство. Но ако то е пустота, ако е празно, как би могло да има някакво взаимодействие?
Как може да се обясни, че в силно гравитационно поле времето забавя своя ход? Казват, че това се случва на повърхността на слънцето. Ходът на времето там бил забавен в сравнение с хода на времето на земята. В книгата си Пол Дейвис отбелязва, че "на повърхността на слънцето, поради по-голямата гравитация,времето протича по-бавно в сравнение със земята с две милионни." Всъщност излиза, че при по-голяма гравитация в близост до създаващата я маса (слънцето) пространството въздейства по определен начин (на преминаващата светлина, на електромагнитните вълни, чрез които уредите отчитат ефекта). Това е така нареченото гравитационно поле. Всъщност - определената зона на пространството, в която гравитацията оказва въздействие. Дали това е въздействие на масивния обект чрез някакво отделно обособено, допълнително съществуващо и наслагващо се върху пространството гравитационно поле, което няма нищо общо със структура на самото пространството, или самото гравитационно поле представлява и е начин на описание всъщност на променена структура на пространството, причинено чрез някакъв вид въздействие на масивния обект върху тази структура в съответната пространствена зона?
Айнщайн казва, че самото пространство се деформира около масивния обект. Но ако пространството е пусто, ако то е празнота, как то би се деформирало? Как би се деформирало, ако то нямаше някаква невидима за нас структура? А иначе - как да се обясни гравитационното въздействие на масивния обект? Не са открити гравитационни кванти, частици или други носители на гравитацията.
Ако пространството нямаше структура, как би се обяснило въздействието върху масата при скорости приближаващи се към скоростта на светлината? Как освен с влияние на структурата на пространството при съответните условия върху вибрациите на базовите елементи и върху самата структура на материята на обекта.
2. Съществува ли отсечката lm?
Този въпрос е свързан с отговора на предишния. Има ли определена структура на пространството, която въздейства на вибрацията (движението, взаимодействието, трансформацията) на съставните елементи и която с въздействието си при определени условия променя интензитета на тази вибрация и съответно "жизнения ритъм" на обекта, т.е. хода на времето му? Или пространството е само една пустота.
Съществува ли минималната отсечка lm в процеса, траекторията и обхвата на вибрирането на базовия елемент, отсечка в пространството, която е неделима, пространствен квант, квант на вибрацията (на движението). По същество този квант би съответствал на времевия квант на трансформацията - на t0. Или няма такава неделима отсечка и траекторията на вибрацията на съставния елемент може да бъде делена до безкрайност, няма никакви обособени моменти за делимост. Това би означавало, че и пространството (независимо дали би било абсолютна пустота или с невидима за нас структура) би било делимо до безкрайност. Делима до безкрайност пустота, или структура, която до безкрайност може да се дели на по-малки елементи.
3. Съществува ли момент на покой t и какво е съотношението между него и момента на трансформацията t0? Ако lm не съществува и движението на вибриращия елемент е плавно и делимо до безкрайност, тогава и t0 става безкрайно малко и се загубва. Моментът на трансформацията се губи в една неопределеност на безкрайно малкото. Но понеже ние вече сме стигнали до границите на безкрайно малкото, как би могло да има трансформация без да има определен момент, в който тя да се случи? Ако t0 се смалява до безкрайност и изчезне, тогава светът би трябвало да замръзне и да изпадне в състоянеи на вечна непроменяемост. Значи t0 би трябвало да има някаква минимална стойност, а съответно с него и lm би трябвало да има фиксирано измерение, което се изминава в рамките на t0. Чудя се, ако пространството е пустота и няма структура, която да въздейства, как би се обособило разграничаването на lm. Възможно е моментът t да не съществува обособено а всяко t0 да преминава незабавно в следващото t0. Т.е. Реалният настоящ момент е симултанното движение на всички елементи в рамката на t0 по неделимата отсечка lm. В случая t изразява t0, а t1 и t2 съответно началото и края на t0, или с други думи - началото и края на вибрационното движение по отсечката lm. На границата на t0 със следващото t0 (t0`) няма нищо - т.е. t1 и t2 нямат стойност, те само обозначават позицията в пространството в началото и в края на lm. Притеснява ме, обаче, че така се оформя един процес вибрация в рамките на t0 в границите на lm, който не мога да обособя с точно определена позиция, точно определен краен миг - някакво супер t, в което един невъзможен наблюдател да види Вселената замръзнала за миг. До преди малко си мислех, че това ще е моментът t между t0 и t0`, но май стигнах до извода, че t като отделен момент на почивка, на застой между трансформациите няма да има. Защо трябва да има такъв застой в процеса на взаимодействията. Всъщност, може би това ще бъде известен момент, свързан с делимостта между отделните lm? Ще предполага ли делимостта между lm и следващото lm (lm`) някакво моментно спиране, или не? Хубаво би било да си кажем, че има такъв момент на покой между базовите трансформации и че това е всъщност настоящия миг, това е единственсото съществуващо състояние на Вселената, на Реалността. Едно състояние преминаващо мигновено в друго, следващо, подобно. В противен случай трябва да приемем че настоящият момент, настоящото състояние на Вселената е всъщност един процес - процесът в рамките на t0 докато базовите елементи преминават разстоянието на отсечката lm в сложния танц на своята вибрация и взаимодействия.
4. Съществува ли симултанност (теорията на относителността създава впечатлението, че такава симултанност се отрича, отрича се абсолютното пространство и време, но тук всъщност разглеждам нещата на друго, по-ниско равнище като търся причини, които всъщност да дадат обяснение на ефектите в теорията на относителността), т.е. съществува ли този момент t0, в който всички базови съставни елементи на вселената да направят едновременно своята част от вибрация по отсечка с размер lm? Тук приемаме идеята, че lm е неделимо. Приемаме, че всички базови елементи са синхронизирани и, доколкото lm е неделимо и не може да има по-малка единица за отсечка за движение и вибрация, то всички базови елементи изминават своето lm симултанно. Така се определя и t0 или STlm. Но какво би било ако lm при различните базови елементи се разминава, застъпва, наслагва? Т.е. ако t1 и t2 при различните елементи се позиционират различно. Струва ми се по-малко вероятно предвид идеята за неделимостта на lm.
5. Не на последно място, как се съчетава lm и t0 с идеята за неопределеността в квантовата механика и явява ли се някакво противоречие или проблем? Разглеждам lm и t0 в мащаби много по-малки от мащабите, с които борави квантовата механика дори. На второ място, идеята за наблюдателя, пред който се явява една неопределеност в движението и позицията и въобще в състоянието на частицата, не ми харесва. Не ми харесва да се определя някакво физическо свойство през призмата на един наблюдател, вместо да се мисли за реалната същност на самото свойства. Неопределеността се установява с това, че наблюдателят не може да измери и установи едно точно определено състояние - опитът за измерване и установяване автоматично влияе и състоянието се променя преди информацията да е достигнала до наблюдателя. Но това дали съществува или не съществува такъв наблюдател, не промена реалността на взаимодействията, на вибрациите и движенията на частиците. Наблюдатели във вселената можеше и въобще на де съществуват, но процесите щяха да съществуват. И едва ли когато протича един процес природата сама по себе си изпада в някакви колизии на неопределеност, при които две частици започват да се чудят и изходът от тяхното взаимодействие остава неопределен. Предполагам, че всяко взаимодействие има определен конкретен резултат. Друг е въпросът, че наблюдателят в лицето на човека не е в състояние да го установи, не може да получи точна информация. В този смисъл, не виждам противоречие на lm и t0 с идеята за неопределеността в света на квантовата механика.
Като цяло, няма ход на времето, има само едно сегашно актуално състояние, което се трансформира в следващото. Ако светът се състоеше само от мъртва материя, никога не би възникнал въпросът има ли време. Просто щеше да има едно постоянно състояние, постепенно променящо се в резултат на физическите процеси, докато накрая земята се окаже изпепелена а слънчевата система разпаднала се. На нейно място се явява нова. Единствено мисловният процес на човека, асоциативният му процес и довел до идеята и възприятието за време.
А може би ход на времето е безкрайната поредица от идващи един след друг отрязъци t0. Безкрайната трансформация и прескачане на света през състоянията t1 и t2 в началото и в края на всеки отрязък t0 или lm. Надявам се, че това прескачане през t1 и t2 на всички елементи е симултанно и синхронизирано. ST(t1) и ST(t2) обозначава това прескачане, а хода на времето тогава трябва да обозначим като STlm(=t0) + ST(t1)+ ST(t2) или STlm + 2ST(t1), като въведем и знак за безкрайна повторяемост на този процес, както и знак, че това е единственото съществуващо състояние на реалността. Доколкото t1 и t2 са идентични и съответни можем да ги обозначим с t. Знакът за повторяемост ще бъде r, а за единственост на състоянието u. Формулата за ход на времето, ако държим че такъв ход и протичане има, става:
ruSTlm+2STt или ruST/lm+t/, където u означава уникалност - единственото съществуващо състояние на вселената, което се заменя от друго аналогично състояние; r означава безкрайната повторяемост на този процес, S означава симултанност във вселенски мащаб, T е за трансформация, lm е минималната неделима отсечка по траекторията на вибрацията на базовия съставящ елемент (частица, евергиен квант, струна или нещо различно, елемент на структура на пространството и пр.), а t е позицията в началото и в края на lm или на t0,когато частицата прескача границата на делимост между отделните lm и преминава от текущото t0 в следващото, което се превръща в текущо.
Така описано излиза, че има ход на времето, но той е фрагментиран доколкото настоящото t0 се трансформира в следващото настоящо t0, има някакви минимални отрязъци на процеси, неуловими за чомешкото съзнание, които никога няма да сме в състояние да установим със сигурност, да установим, да наблюдаваме, да регистрираме и пр. Но няма поток на времето във вид на някаква абстрактна пълноводна река, която протича, във вид на някакво друго измерение или състояние и т.н. Няма и движение напред и назад във времето в истинския смисъл на тази дума. Посоката на времето, т.е. посоката на трансформацията е свързана с логиката на физическото взаимодействие и процес. Следствието има причина поради действащите по определен начин физически сили. Това определя само една възможна посока - посоката в направлението на логиката и характера на действие на физическите сили и взаимодействия. А ако един космонавт замине до центъра на галактиката със субсветлинна скорост и се върне след 30 години, когато на земята са минали 300 според теорията на относителността, той наистина ще се окаже напред във времето, но това няма да е движение във времето според същността на представата ни за това. Космонавтът ще се окаже безвъзвратно напред, без възможност за връщане. Просто вибрациите на звездолета му ще са били забавени в сравнение с тези на света около земята. На земята трансформациите са се случили по-бързо отколкото на звездолета. В известен смисъл звездолетът му е бил в някакво замразено състояние по отношение на по-бързо развиващите се промени на земята. Все едно да ви замразят и да ви събудят след 300 години. Но това не е пътуване във времето. Това е еднократно изместване в друга обстановка. Не е според разбирането да пресечеш времето напред или назад преминавайки по желание в различни епохи и моменти. За да допуснем такава възможност въобще би трябвало представата ни за света да се издигне почти до вярата в божественото. И да търсим Портала към една друга сфера на реалността, в която всичко се проектира по някакъв непознат за нас начин, не по логиката на нашите представи за реалността и последователностите, и в която да се окаже, че намираме пряк достъп до всичко съществуващо, до всеки миг, до всеки атом във Вселената, до всяка Вселена, до всички форми и измерения на Реалността.
t1 и t2 нямат времева стойност, те не обозначават времеви миг или времеви интервал.
Всъщност, каква е разликата между времеви интервал и времеви миг, след като се опитваме да разгледаме нещата на възможно най-долната им граница? Времеви миг предполага спиране, статичност, замръзнало състояние. Или просто най-ниския порядък на времеви квант, който не може да се дели. Но нали и под времеви интервал обозначихме същото - най-ниския възможен неделим времеви интервал. Значи и с двете понятия обозначаваме едно и също. Тове е валидно в случай, че приемаме, че Реалността съдържа неделим времеви интервал, че движението, пространството и съответно времевата протяжност не са безкрайно делими.
Сега разглеждаме вариантът, когато те не са безкрайно делими, имат най-ниска неделима стойност. Този неделим интервал е t0. Той съответства на времевата протяжност, при която базовият елемент в траекторията на своето вибриране осъществява най-малката неделима отсечка от тази траектория - lm. Всъщност най-малкият неделим времеви интервал съотвества на осъществяването на най-малката неделима отсечка във формата на вибрация. (За пояснение, приемаме, че материята, енергията, структурата на пространството, са съставени в крайна сметка от един и същ базов съставящ елемент. Базовите елементи се групират по различни начини, в резултат на физичните сили. Групирането и появата на различаващи се сили е кодирано по определен начин. Съществуването на базовия елемент, взаимодействието му с други базови елементи, се изразява във вибрация. Вибрацията се осъществява в траектории и форми. Съвкупността от вибрациите съставя взаимодействията и в крайна сметка води до движенията на обектите в макросредата, която наблюдаваме. Всяка форма или траектория на вибрация се състои от най-малки неделими елементи - отсечки lm. Когато отсечката lm се осъществява от базовия елемент приемаме че е осъществена времевата протяжност t0 - най-малката и неделима времева протяжност, доколкото няма друго явление (отсечка на вибрация) с по-малък обхват и протяжност.)
Ако t0 е най-малкият неделим интервал...
По-горе бях разгледал вариантът на безкрайната делимост. Колкото и безкрайно да се дели интервалът, т.е. отсечката на вибрацията (да го наречем за по-просто движението в пространството) в крайна сметка би трябвало да си стигне до някъде. Самата идея за промяна, развитие, процес, взаимодействие, предполага елемент на реално съществуваща единица(стойност), която де премине в друга единица(стойност). Възможността за безкрайна делимост би предполагала липса на възможност да се стигне до определена крайна стойност, която би се трансформирала в друга. Ако движението е делимо безкрайно, значи ние безкрайно ще разделяме тази отсечка и ще търсим по-малката. Доколкото реализацията на отсечката ни дава мярката за времевия интервал, неговата протяжнос също ще се дели до безкрайност заедно с отсечката. В крайна сметка стигаме до замръзналото статично състояние на базовия елемент. От това статично състояние как той преминава към първата стойност на своето движение, как осъществява своята първа отсечка? При положение, че тя би могла да се дели до безкрайност. Какво представлява началото на движението на базовия елемент? Оставяме тази теза. Преимаме, че има най-малък неделим интервал, т.е. най-малка неделима отсечка и ние всъщност сме стигнали до тях и разглеждаме тях.
Ако t0 е най-малкият неделим интервал, тогава t1 и t2 обозначават началото и края му. t0 има протяжност доколкото се изразява с осъществяването на определена отсечка движение lm. Бихме могли да наречем t0 и lm съответно времеви квант и квант на движението. По нашата логика t0 би съответствало на понятието миг. Макар и с протяжност. Макар тази протяжност да не съответства съвсем на нашата представа за протяжност. t1 и t2 нямат стойност, те не обозначават някакви мигове във времето, те обозначават само началото и края на t0 и съответно началото и края на lm. Краят на t0 или на lm съвпада с началото на следващото t0 (t0`) или lm (lm`) . Т.е. t2 съвпада с t1`
По-горе се питах дали t2 съвпада с t1` и доколко има някакво прекъсване, прескачане при преминаването от t0 в t0`. Съвпада ли, плавно ли е, или неделимостта е свързана и с някакво определено прескачане. И в какво би се изразявало това прескачане, самото то би ли имало стойност и протяжност. Всъщност, тогава просто бихме говорили за едно друго, втора категория t0. Логично ли е да има такова прескачане или логиката води до преминаване t0 в t0` без допълнителни интервали? Ако приемем, че прескачането е интервал, тогава просто се въвеждат два различни вида t0.
Като цяло, съчетанието t0 или за по-добра визуализация t + t0 (t означава t1 или t2) ни дава представа за интервала, който за нас е настоящият и единствено съществуващ миг на реалността (трансформиращ се в следващия), който разбира се ние не сме в състояние да усетим защото съществуваме и мислим в друг порядък (с много по-бавни обороти). Ако искаме да обозначим мига време с една буква, например Tвр (за разлика от Tтр - трансформация), тогава Tвр би било t+t0. Поставям t+t0 за да не се забравя, че е интервал с протяжност, макар и най-малък и неделим, времеви квант, доколкото отговаря на реализирането на кванта на движението - отсечката lm, която от своя страна има определена стойност, защото в противен случай не би имало движение и светът би замръзнал във вечен застой. Т.е. Твр ние можем да определим като минимален миг, но той-не е замръзнала точка върху скалата на времето, ако така се изразим, той обозначава процеса на осъществяване на lm.
И отново, каква би била връзката на стойността на lm с евентуалната невидима за нас структура на пространството, с тъкан, мрежа, линии, или нещо подобно на празното за нас пространство.
И ако по-горе има известна разхвърляност, то тя е резултат на самия процес на съзерцанието, водещ до съответни размисли и твърдения. Съзерцание, опитващо се да достигне до най-ниското ниво на Реалността.
Първоначално идеята се изразяваше в това, че ние съществуваме постоянно само в настоящия миг, Вселената съществува само в настоящ миг, който се трансформира в следващ настоящ миг. Минимален настоящ миг. Милиардите галактики, милиардите слънца в тях, може би дори и милиардите вселени, неизброимото количество молекули, атоми, протони, неутрони, електрони, кварки, мезони, бозони и т.н., може би струни... се движат, електроните се движат, атомите се движат, но преди да се премести и потрепери атомът много по-дребни частици извършват своето първично движение, своята вибрация, и всичко това се събира, натрупва, наслагва, за да се изрази в танца на звездите, галактиките, вселената. Но във всеки един миг се случва едновременно навсякъде, в цялата вселена на вселените, само една малка частичка от вибрация на най-малката съставна частица. Преди тя да се случи ние сме в нашия настоящ миг. След като тя се случи, ние отново сме в следвищия наш настоящ миг - единствено съществуващ, единствено съществуваща даденост, състояние на вселената на вселените, единствено съществуващо състояние на Реалността, постоянно трансформиращо се в следващото. Винаги има едно статично положение, което в следващия миг се превръща в друго статично положение. Настоящият миг. Така беше първоначално.
А после се появи интервалът t0 със своята протяжност, времевият квант, съответстващ на най-малката частица от вибрацията lm. Самият факт, че това е интервал с протяжност, ни кара да се запитаме кое тогава е настоящият миг и дали такъв съществува,нима не се предполага, че в интервала се съдържат много мигове? Тогава казваме, че този интервал е неделим, доколкото съответства на най-малката частица вибрация lm. Значи този интервал съответства на представата ни за миг.
Сега обаче възниква друго положение. Не времевият интервал определя играта, а отсечката lm. Отсечката lm е минимална и непроменяема, тя зависи вероятно от тъканта на пространството. Във всеки случай, независимо каква е тази тъкан, осъществяването на отсечката lm определя протяжността на t0. Сега имаме движение със скорост близка до скоростта на светлината, при което, според Айнщайн, времето забавя своя ход. Т.е. забавя се ритъмът на съществуване на обекта, забавя се ритъмът на вибрацията на съставящите го частици. Забавя се осъществяването на отсечката lm. Когато обектът се движи със скорост близка до скоростта на светлината, съставните му частици пресичат при условието на тази скорост тъканта на пространството.Същите тези съставни частици забавят интензитета на своята вибрация. Те осъществяват отсечката lm за различен интервал от време, те преминават отсечката lm в процеса на своята вибрация по-бавно, а интервалът t0 има по-голяма стойност (протяжност) от интервала t0 при покой или при ниски скорости. Изглежда пресичането от съставната базова частица на тъканта на пространството със скорост преминаваща определена граница започва да въздейства на интензитета на нейната вибрация и тя започва да трепти по-бавно. Защо? Как тъканта на пространството въздейства? И защо се явява като ограничение точно скоростта на светлината? Всъщност - скоростта на електромагнитните вълни. А това, че ние я оприличаваме с определена величина в км. и секунди, си е наша представа. Защо скоростта на електромагнитните вълни?
Идеята, че когато се достигне скоростта на светлината времето спира също е странна. Така е според теорията на относителността. При скорост равна на скоростта на светлината времето спира. Нещо не мога да визуализирам това положение. За светлината, която е част от нашата вселена, част от нашата галактика, която съществува, времето спира. За светлината, която се движи със своята светлинна скорост, времето спира, то не съществува. Не би ли означавало това, че светлината би трябвало да не съществува, просто да изчезне. Как би било възможно при нулево време да се развива и продължава някакъв процес, какъвто всъщност са електромагнитните вълни, тяхното преместване в пространството. Или може би този феномен се отнася само за материалните обекти, достигвали скоростта на светлината? Или по-скоро е чисто и просто едно математично построение. Много би било удобно да се разграничат всички други обекти - за тях времето спира, но за самата светлина...
Отсечката lm определя играта, начинът, интензитетът по който тя се осъществява. Интензитетът на вибрацията определя ритъма на живота, на съществуването. А този интензитет варира в зависимост от определени обстоятелства. Когато частицата прекосява тъканта на пространството с определена скорост, или когато тя се намира в силно гравитационно поле, тя успява да осъществи движението по отсечката lm с известно затруднение, т.е. вибрира с по-слаб интензитет и времето й забавя своя ход.
Така ходът на времето (според възприетата представа за ход на времето) е функция на движението (като се има предвид, че то се осъществява не в пусто празно пространство, а в пространство (среда) с определена структура, която въздейства при пресичането й, макар и невидима и неуловима за нас). Всеки интервал t0 на движението на частицата по отсечката lm зависи от въздействието на скоростта или на гравитацията върху осъществяването на тази отсечка lm. Отсечката lm е универсална неделима стойност. Интервалът t0 зависи от нея. В едни случай t0 може да е например два пъти по-голям от t0 в други случаи. Не времето, не t0 определя движението и съответно осъществяването на lm, а движението, начинът, по който се осъществява вибрацията на даден обект определя неговото време и съответно t0. А начинът, по който се осъществява вибрацията зависи от структурата на пространството, от скоростта, с която тя се пресича, или от въздействието на гравитацията. Редом един до друг два обекта, първият вибрира по-интензивно, вторият вибрира по-бавно. За първия lm е осъществява по-бързо, при втория lm се преминава по-бавно. При първия t0 има една протяжност, съответстваща на lm, а при втория - по-голяма стойност и протяжност. Двата обекта са разположени рядом и се намират в едно и също пространство с една и съща структура и тъкан. Времето на единя се различава от времето на другия, но това не им създава проблеми. Единят обект ще остарее и ще се дезинтегрира два пъти по-бързо, например. Обектът, който вибрира по-бавно и ще просъществува по-дълго, преминава в този момент покрай първия със скорост близка до скоростта на светлината. Или се намира в много силно гравитационно поле. И в двата случая обстоятелствата въздействат на трептенията на съставните частици, от които са съставени протоните, бозоните, мезоните, кварките, електроните и пр. Вероятно дори самата структура на пространството, неговата тъкан е съставена от аналогични съставни частици.
15. 06. 2012