ХРИСТО БОТЕВ,БОЛГАРИЯ
ХАДЖИ ДИМИТЪР
Жив е той, жив е! Там на Балкана,
потънал в кърви лежи и пъшка
юнак с дълбока на гърди рана,
юнак във младост и в сила мъжка.
На една страна захвърлил пушка,
на друга сабля на две строшена;
очи темнеят, глава се люшка,
уста проклинат цяла вселена!
Лежи юнакът, а на небето
слънцето спряно сърдито пече;
жътварка пее нейде в полето,
и кръвта още по–силно тече!
Жътва е сега... Пейте, робини,
тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,
в таз робска земя! Ще да загине
и тоя юнак... Но млъкни, сърце!
Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небе, звяр и природа
и певци песни за него пеят...
Денем му сянка пази орлица,
и вълк му кротко раната ближи;
над него сокол, юнашка птица,
и тя се за брат, за юнак грижи!
Настане вечер – месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми, вятър повее, –
Балканът пее хайдушка песен!
И самодиви в бяла премена,
чудни, прекрасни, песен поемнат, –
тихо нагазят трева зелена
и при юнакът дойдат, та седнат.
Една му с билки раната върже,
друга го пръсне с вода студена,
третя го в уста целуне бърже, –
и той я гледа, – мила, зесмена!
"Кажи ми, сестро де – Караджата?
Де е и мойта вярна дружина?
Кажи ми, пък ми вземи душата, –
аз искам, сестро, тук да загина!"
И плеснат с ръце, па се прегърнат,
и с песни хвръкнат те в небесата, –
летят и пеят, дорде осъмнат,
и търсят духът на Караджата...
Но съмна вече! И на Балкана
юнакът лежи, кръвта му тече, –
вълкът му ближе лютата рана,
и слънцето пак пече ли – пече!
1875 год
ХАДЖИ ДИМИТР
http://www.stihi.ru/2012/10/22/7789
Перевод с болгарского Александра Борисова
Жив ещё, жив он! На горных кручах,
Орлы где в небе высоком кружат,
Лежит в крови весь юнак могучий,
Годами юный, но с сердцем мужа.
Разбита пулей его винтовка,
Сломалась сабля в бою тяжёлом.
Глава клонится на грудь неловко,
Проклятья шепчут уста сурово.
Проходит с песней своей жетварка,
Поёт печально о женской доле.
И солнце светит на небе жарко,
И кровь из раны течёт всё боле.
Настала жатва! Пойте, рабыни,
Уныло песню. И грей ты, солнце,
Ночную землю. И да поминут
Героя люди. Но тихо – сердце!
За Честь погибнув и за Свободу,
В неравной схватке не умирают.
Земля и небо, зверь и природа
В народе песни ему слагают.
Тень ему держит крылом орлица,
И осторожно волк рану лижет.
И ясный сокол, юнака птица,
Как брат над братом круги всё нижет.
Настанет вечер и месяц светит,
От звёзд в вершине небесной тесно,
И на Балканах повеет ветер,
Раздольно льются хайдуков песни!
И самодивы в одеждах белых,
С чудесной песней в цветных нарядах,
Средь трав высоких зелёных, спелых,
У изголовья тихонько сядут.
Одна на раны траву положит,
Другая плещет водой студёной,
Целует третья на брачном ложе.
Он их коханый, он их влюблённый!
Скажи, сестрица, где друг Караджа?
Моя дружина скажи мне, где?
Пока дышу я – душа отважна,
На освящённой родной земле!
Взмахнут руками, его обнимут,
Когда вернутся сюда однажды?
Летят и кличут, рассветы минут,
И ищут душу они Караджи.
Заря восходит! И на Балканы
Юнак приходит. Вновь кровь стекает.
И волки лижут героев раны.
А солнце в небе печёт – играет!
________________________________________