ХРИСТО БАНКОВСКИ БОЛГАРИЯ
НЕЩО ДРУГО ЗА БОТЕВ
Ти, големият чиновник, коленичиш пред Ботев,
но ако той беше жив - щеше да го уволниш от работа,
защото често би ти „развалял живота”
и твоята началническа дума - би се чувала слабо.
Ти, прекрасната дама, която артистично кокетираш
с Ботевата поезия и неговия живот,
жена да му беше - щеше във всичко да го възпираш
и накрая - би му поискала развод.
Ти, набожната майка, която и днес пред бога
молитвено вдигаш очи и палиш свещ,
щеше да го осъдиш - трогателно и строго
и като нехранимайко - от него да се отречеш.
А геният е разпънат между неподозирана любов
и нечовешка обида…
Вие оставате същите. Вековете вървят.
Той твори така, че даже боговете могат да му завидят
и като нов Прометей на скалата да го приковат.
Но щастлив е бил Ботев, че е имал най-святата майка,
най-българската майка, истински вярваща,
Алтън Калофер - икона златна и малка
и над нея от Врачанските чуки
молитвено долитат гарвани.
Щастлив е бил Ботев, че е имал Венета,
защото горе над Враца тънки самодиви не тичат.
Ах, тая грешница - от бога проклетата,
необвързаната с венчило
българска Беатриче…
А Ботев живя светкавично и епохално,
защото, макар и гладен, не прие робските окови на хляба,
защото имаше само трима велики началници:
една България,
една поезия,
една сабя!
ПРО БОТЕВА
http://www.stihi.ru/2013/05/23/6004
Поэтический перевод с болгарского
Александра Борисова
Чиновник пред Ботевым колени преклонит,
Веночек поправит рукой,
За «жизнь ненормальную» сразу уволит,
Когда вдруг он станет живой.
Прекрасная дама, красива, вальяжна,-
Про Ботева помнит народ.
Женой стать поэта? – Ах, как это важно!
А после подать на развод.
Любящая мать, что и днём перед богом,
Тоской истекает слеза,
Пеняет поэта трогательно, строго,
Не нужен – забудут глаза.
И гений распят меж судьбой и любовью,
Обидой и лестью людей,
В высоких Балканах ты к скалам прикован
Распятый ты, как Прометей.
Имел Христо Ботев священную маму,
Святую болгарскую мать,
Святой Калофер, что иконою станет,
Где вороны будут кричать.
А Ботев был счастлив, любил он Венетту.
Ах, богом проклятая дочь!
Пришла самодивой к нему Беатриче,
К нему в незабвенную ночь.
Прожил эпохально, как молнии росчерк,
Хоть хлеб не всегда у него.
Болгария – перво!
Свобода – второе!
А третее – сабля его!