* Извадки от произведенията в профила *
Бедствие – движение назад във времето
(Бедствие - движение назад во времени)
На моята майчица
В душата ми разяжда отвор всеки миг.
Душата ми е вече паяжина,
разкъсвана сред порива на времето.
Животът стана мрачен и безлик.
А някога си бе просторно и щастливо.
С безкраен ярък хоризонт отпред.
Тогава времето не бе поело своя ход,
а аз във времето си бях застинал.
Пространствата пред мен се свиха,
а перспективата злокобно потъмня.
И всеки миг движение напред
назад във времето ме връща.
В душата ми разяжда отвор всеки миг
и всеки миг назад във времето ме връща.
(Экспромт)
Отвъд и още по-нататък
(За пределом и еще дальше)
Родих се, в туй повярвах, без да съм свидетел,
въобразих си, че живея, но разбрах,
че все още съм отвъд, пих вино...
Животът се оказа сън, мъгла и сенки,
опитвах се да плувам в низостта,
в „живота” опознах „смъртта” и болката от нея,
пих вино в мрака на мъглата, но жадувах за съня,
все още бях отвъд... На сенките в съня
смъртта ми каза, че е време
да се събудя и да тръгна към дома си.
(Экспромт произведения Красимира Георгиева
"Запредельное Отвъд и още по-нататък")
http://www.stihi.ru/2011/05/14/3218
О первом уровне Йоги интегрального сознания
Это происходит не часто. Но есть и такие ночи. Остается лишь смутное ощущение хаоса элементов в состоянии сна, переплетающиеся и меняющие свое расположение "линии" и "слои" без четкой формы, смысла, содержания, от которых не можешь определить где ты был и что тебе случалось. Об этом ощущении ты себе даешь счет после того как пробудился. Независимо от того случиться ли это уже утром или еще ночью во время многих промежуточных осознаний, которые нормально прерывают твой сон каждую ночь разделяя его на отдельные части (циклы). (Об этих состояниях человек, который не практикует визуализацию своих снов, обычно сразу забывает, не сохраняет память на них. На самом деле, большинство людей даже и не задумывались и не знают что их сон ночью разделяется на циклы и они несколько раз пробуждаются и снова засыпают, начиная новый цикл.) Осознаешь только невозможность осознании-ассоциации к чему-то смысленному в одном общем расплывчатым восприятии о хаотическом состоянии сливающихся и переливающихся ощущений-теней-элементов.
Возможно только это остается на поверхности доступной для механизма вспоминания и визуализации. (На этом данном этапе способности /развития этих умений/.) Но я заметил, что обычно, когда остается вспоминание о таком хаосе восприятий без формы и картины, не появлялось, хотя и позднее какое-то другое воспоминание о конкретных других ситуациях и событиях в ту же самую ночь. (Мне остается лишь гадать, не было ли и другого содержания в ночной жизни моего сознания, оставшегося прикрытым и утонутым глубоко под поверхностью, там, где я еще не научились нырять и плавать.)
Как правило, такие хаотические формы восприятия (и/или воспоминаний об этих восприятий), появляются при усталости и короткого интервала сна – ложились спать поздно и не хватило времени для восстановления мозга до того как проснулись. Фактически, при подобных нездоровых для твоего сна привычках или случаях, всегда возникают эффекты слабого капацитета (мощности, способности, возможности) - не можешь вспомнить себе все подробности, не можешь визуализировать все ситуации, картины (изображения) прыгают друг через друга и быстро исчезают, прежде чем ты смог маркировать их и записать, визуализируя следующую появляющуюся перед твоим внутренним взором, ты спонтанно забываешь предшествующую, ощущаешь что было что-то еще больше в данной ситуации, но не успеваешь достичь до его образа и смысла и так далее.
Как будто какая то важная нить, проход, связь в мозге выключается или просто не смогла включится. Или ... как будто Портал для доступа информации из астрального приключения до какой-то посредничающей части твоего сознания остается скрытым, закрытым, или ты недостаточно подождал в твоем сне, чтобы он (Портал) открылся.
Но это случается не часто. В большинстве случаев это не так. Если это случалось часто, тогда наш разговор на эту тему не имел бы никакого смысла.
Обычно есть образы о ситуациях. Картины (изображения) более четкие или более отдаленные, но всегда с остававшимися к ними ассоциациями. Или, по крайней мере, к одной частью из них. Более или менее, в зависимости от твоего состояния. От твоего физического и душевного состояния зависит и результат. Он может быть богаче и обильный красками, ситуациями и приключениями, или скупой. От твоего физического баланса зависит результат. Он проходит и через состояние и баланс ума.
Определенно, всегда выскакивает (из океана сознания) только часть ситуаций. С уверенностью надо сказать, что другие остаются за занавесом общего воспоминания о них. Общее воспоминание оставляет тебе только ощущение, что что-то случилось, но нет конкретной нити, чтобы сформироваться в смысл и изображение. Но оно у тебя есть, ты знаешь, что там было еще что-то другое. (Но это не описанный выше случай с хаосом восприятий. Потому что наряду с общим воспоминанием оставшейся под «водой» нижней части айсберга сновидений, всегда появляется ряд воспоминаний и визуализаций о красочных приключениях.)
Цель состоит в достижении того, чтобы эта нить-проход оставалась всегда эффективной. Чтобы проход-портал становился все шире, а доступ все полнее. Этот путь проходит через физическое и психическое равновесие (баланс). И через душевный комфорт. Каждая спортивная практика (почти) /конечно когда она в разумной форме и не вредит, а благоприятствует здоровью/ и природо-сообразный (естественный, соответствующий требованиям и необходимостям природы человека) образ жизни, благоприятные для развития в такой практике. Йога (Хатха и Раджа) были бы хорошая основа для продвижения по этому пути. Путь Йоги интегрального сознания, которая имеет много уровней. Здесь мы говорили о начале ее первого уровня.
Ледена пустота
В София през последните дни е много студено, температурите паднаха много ниско, улиците отрупани със сняг, замръзнали пътища. Бил съм и при много по-ниска температура преди много години в Москва, когато термометърът бе достигнал минус 40 градуса една зима. Май беше през 1978 или 1979 година. Но вече отдавна съм забравил онова усещане, а и тогава не излизахме много навън, радиаторите на парното бяха нагорещени, обличахме се с кожуси и с ушанки. Всъщност, споменът ми е и за една болница, в която попаднах точно в този период. Там беше хладно…
Все пак, през последните дни в София е много студено. Особено значение има леденият бръснещ вятър, който удвоява усещането за студа.
Но защо пиша всичко това в контекста на визуализациите от сънищата си? Поредният период от няколко дни с по-студено време, поредната административна суета около почистването на пътищата и улиците, поредният повод за властите да се оплакват от природата и да обясняват други свои проблеми. Единствената връзка тук е с визуализирането. Визуализирането на едно безкрайно ледено поле, сред което се оказваш сам.
Бях на една трамвайна спирка вечерта след работа. Чаках трамвая и това чакане се проточи. През последните дни автомобилът ми е замръзнал и аз вися по спирките. Докато чаках, леденият вятър брулеше лицето ми, беше студено, въздухът леден, лицето ми се охлаждаше все повече, усещах болката на студа по кожата на бузите, устните, носа, челото. Студът създаваше болка. Леденият вятър напомняше за самотата. Самотата и слабостта на човека сред стихията на този невъобразим, огромен, необятен свят, дребният човек сред ужасния студ на пустотата.
Бръснещата ледена болка ме накара да се замисля колко е хубаво, че наоколо има сгради, трамвайна линия, все пак места, където би могъл да влезеш, да се скриеш, да се съхраниш, да оцелееш. Ами ако наоколо нямаше нищо? Ако беше наистина съвсем сам? И не е нужно да си представяш сега ледената пустота на необятния космически вакуум. Там студеното е от такъв порядък, че не можеш да си го представиш, нито да почувстваш. Но ако си сам сред белотата на една покрита само с лед и сняг безкрайна равнина?
Усещах тази ледена ослепяваща с белотата си плоскост около мен. Ледена равнина, продължаваше до хоризонта във всички посоки, една безкрайна заснежена равнина. Студено, леденият вятър бръснеше лицето ми, охлаждаше го до болка. Болеше. Болка от студ. Бях сам в ледения студ сред тази равнина покрита със сняг, без хълмове, без нищо друго освен снежна бяла ледена повърхност до безкрай във всяка една посока. Не беше от значение как бях попаднал тук. Студът така вледеняваше погледа и съзнанието ми, че единственото, което възприемах, беше настоящият момент. Момента на обреченост. Осъзнаването, че това е предстоящото преди един неизбежен край.
Бях добре облечен. Хубави обувки с дебели подметки. Те ще запазят сухотата и топлината на краката ми. Имах здрави панталони и добра връхна дреха, ръкавиците опазваха ръцете ми. Само на лицето изпитвах студ. Лицето ми подложено на леден бръснещ вятър. Кожата се вледеняваше и болеше от студа. Болка от студа. Но осъзнавах, че на цялата планета аз съм сам. И каква полза от тези топли дрехи. Нямах храна. Но дори и да имах. Храната въобще не беше повод сега за размисъл. Не, не беше ледена планета. Не беше и извънпланетна самота. Но знаех, че това е ледена пустиня, простираща се на стотици километри във всяка една посока. Аз съм сам в средата. Никой няма да пристигне да ме отведе. Колко време щях да ходя в този студ? Колко километра щях да издържа? До кога ще стигнат силите ми и кога ще падна сринат на земята върху лепнещия лед? Колко време ще съумея да вървя напред охлаждан от замръзналия вятър, брулещия лед в лицето, силите ще се изчерпват, влагата на моя дъх и на дробовете ми ще свършва, ще се обезсилвам постепенно, докато минавам километри по снега тялото ми ще отслабва и желанието да продължавам ще изтлява като изгаряща свещ. Колко време ще успея да крача напред по тоя сняг? Колко километра ще успея да премина? Знаех, че съм обречен. Разбирах, че няма да изляза от тук. Съмнявах се, че това е равнина обширна само стотици километри. Усещах, че това е друго място, на което съм попаднал. Там нямаше отвъд нищо друго. Пустинята от лед и сняг не свършваше. Вървенето ми по снега измръзнал и скован нямаше да има край. Щях да вървя така докато падна обезсилен.
Бях се примирил, че това е краят. Стоях в средата на заснежената безкрайна равнина. Вледенен, скован до болка от студа. Погледнах към небето. Звезди не виждах, само сивота. Ще мога ли сега докато все още дишам, докато съм жив да си представя грандиозността на този свят, безкрайната многообразност на това около мен? Да си помисля за пространството между звездите. Пространството отдалечаващо галактики. За тази необятна пустош, празнота. За вътрешната логика на всичко там, за същността на цялото това пространство, измерения, пламтящите ядра на изгарящи звезди, за структурата на материята и за всичко онова, което е отвъд пространството и вътре в него, в същността на тази реалност?
Леденият вятър бръснеше лицето ми и все повече ме охлаждаше, а аз стоях прав на място и се питах, дали ще мога да почувствам грандиозността и същността на тази невъобразима и необятна реалност, сред която аз бях една точка. Съзнанието ми се освобождаваше. Съзнанието ми се разширяваше и някак си излизаше извън сферата на очертанията на малкия ми череп. Усещах го сега как се разтваря и обгръща една все по-обширна зона на пространството около мен. Съзнанието ми се разширяваше и се издигаше нагоре, разливаше се настрани, обхващаше все по обширни територии, повърхността отдолу, сивотата отстрани, земята и космическата пустош около нея…
Все още стоях на трамвайната спирка позамръзнал. Около мен сновяха хора. Пред мене линия и сгради. Някой каза, че трамваят аварирал две спирки по-нататък. Сега си спомних, че по този начин съзнанието ми се беше разширило когато ме бяха вкарали в тунела на един апарат за сканиране. Тогава вече легнал не трябваше да мърдам. Не беше подходящо да поискам да изляза. Но защо ли в този миг усещах дискомфорт. Аз не страдам от клаустрофобия, но самият факт, че трябва да стоя там неподвижен, обгърнат от стената на апаратурата, без никаква възможност да помръдна или да изляза… Това ме притесняваше. Тогава аз затворих своите очи и се отпуснах. Започнах да издишвам равномерно. Усетих как съзнанието ми се разширява и разлива. В един момент усещах своето съзнание обгърнало изцяло залата на рентгеновия кабинет. Тогава почувствах спокойствие. Съзнанието ми беше излязло и обхванало цялото пространство на помещението около мен.
Прочетох текста. И си спомних за баща си. Как броени дни преди да си отиде, преди безмълвно да ни напусне завинаги, го бяхме завели на скенер и го бяхме вкарали в такъв тунел. Изпитваше много силни болки в кръста. И сигурно много други болки. Но той така ни вярваше. Вярваше ни, че знаем какво правим. Вярваше ни, че ще му помогнем да се излекува, да оздравее и да се оправи. Бяхме го вкарали в този тунел за скенер. Едва успяхме да го поставим да седне и да легне. Стенеше от болките. Легна разположен както лекарят му каза, без да може да се движи, вътре в този тунел. Търпеливо ни изчакваше. Той ни вярваше. Тогава е изпитал същата самота и дискомфорт вътре в тунела. Но не каза нищо. Не се оплака. Изтърпя го. Но ние не успяхме да го спасим Той толкова ни вярваше, че знаем какво правим.
Един ден, застанал по средата на ледената пустиня, гледайки нагоре към пространството на небесната пустош, съзнанието ми ще се разшири и ще се разлее, ще обхване всичко около пустотата на тази земя и ще отиде при него. Там ще го намеря отново.
Когато бях на ледената спирка и мразовитият вятър вледеняваше очите ми, те бяха сухи и визуализираха необятната ледена повърхност. Сега плача и очите ми визуализират ледената пустотата в душата ми, от която ще изляза, през която ще премина, когато съзнанието ми е готово да преплува отвъд.
Висшата форма на свобода
За правилата
– Учителю, вървях по правилата, но се оказах извън играта.
– Погрешна е била представата ти за правилата!
– Разбирам, всички ние сме криви огледала…
Преди малко се бях зачел в текста на един документален филм за състоянието „кома”. Според филма по всяко време между десет и петнадесет хиляди американци се борят за живота си в състояние на кома. И още толкова се намират в пост-коматозно състояние, при което са вече с отворени очи, но осъзнаването не се е възвърнало. Състоянието на кома – изглеждащо като дълбок сън, но зад което се крие една ужасяваща медицинска реалност. Хората се страхуват от комата, а лекарите не знаят как да я лекуват. Засега не може да се направи много за изпадналите в състояние на кома…
Докато четях тези редове и си представях болни, изпаднали в кома, картини, каквито сме виждали в редица филми, тъгата отново ме завладя безцеремонно, когато асоциативно вътрешният ми поглед прескочи и се върна към последните минути с моя баща и към това, което последва после. Мъката ми постоянно се връща и винаги си мисля дали можех да направя нещо тогава, какво трябваше да направя, дали можех да го събудя, за да се върне при нас. Той не беше изпаднал в кома, той просто си беше отишъл – внезапно, без предупреждение, макар и болен, но неочаквано. Въпреки че бе в напреднала възраст, аз все си живеех с възприятието, че винаги ще сме така, винаги ще сме заедно, не можех да си представя другото. Но тази мъка, стягаща гърлото… Докато се връщах към тези мигове от преди две години, отново се пренастроих към мисълта за комата. Научаваме се да се отклоняваме от състоянието на мъката, защото тя стяга гърлото, гърдите и душата и става непоносима. Научил ли съм се? Опитвам ли се? Свикваме да спускаме завеса и за момент да се абстрахираме от болката. Защото усещаме как в противен случай се саморазрушаваме.
Завръщайки се към представата за комата, си мислех как съзнанието изключва. И понеже имам една такава теза - че съзнанието е единно и комплексно, че няма подсъзнание или несъзнателно, казах си: ето една ситуация, когато пациентът е в безсъзнателно състояние и няма как да обориш това. Той наистина е в безсъзнание, лежи и няма външни признаци на съзнателна дейност, мозъкът му контролира само жизнените процеси. Външно да, но вътрешно… Знаем ли? И дали той като се събуди, ще си спомня? Когато сънувате, след това не можете да си спомните по-голямата част от сънуваните сънища – ситуации, картини, подробности – потъват навътре, не оставят следи, вече не знаете за тях. Може да се каже, че при безсъзнание продължава да действа подсъзнанието, но може и да се каже, че това е състояние на блокирано съзнание, при което са видими (или достатъчно активни) само определени функции. Но сега формулировките не са най-важни.
Докато навлизах в тези мисли за същността на съзнанието, обърнал погледа си навътре и представящ си вътрешните пластове, за миг се отвлякох от обкръжаващата ме среда и потънах надолу – в лабиринта сред вътрешните нива…
На един ъгъл в един от магистралните коридори на този лабиринт беше застанал един от моите вътрешни учители. Когато се замислих впоследствие, за да си припомня как изглеждаше, в първия момент не можах да си спомня. Може би той имаше една обща светеща аура, може би бе точно тогава безплътен, а може би имаше вида на възрастен мъж с побелели коси, с брадичка и с добри, леко уморени и загрижени очи. Не го визуализирах веднага. А малко по-късно си помислих, че сигурно е изглеждал като моя баща. Не винаги сме в състояние да визуализираме веднага видяното сред нивата, пластовете и по коридорите на лабиринтите на тази вътрешна сфера на съзнанието си, когато си припомняме впоследствие. А по време на самото пътуване по коридорите на лабиринтите често първоначално само усещаме, после се оформя ясен образ. Бях се приближил до този мой Учител. Разбирах, че това не е баща ми. Това беше един от многобройните ми вътрешни учители, приел образа, който желаех да виждам. Разбирах това, всъщност така си мислех, беше едно от многото подобни усещания, когато приемаш нещо за вярно, за даденост, на основата на някаква налична, заложена там вътре информация. Не беше ли? Не беше ли баща ми? Щях да се върна към този въпрос отново някога в бъдеще, но сега знаех, че още не е настъпил моментът да размишлявам за това. Сега той беше Учителят. Един от водачите ми, явяващи се по различните нива и коридори в лабиринтите на тази вътрешна сфера. В тази сфера, на това ниво, в този лабиринт. Беше застанал там и ме очакваше.
И аз знаех защо ме чака на този ъгъл. Щяхме да поговорим, както много пъти преди това, както предстоеше да стане и много пъти след това…
Докато се приближавах към Учителя (не вървях по разноцветната мраморна настилка, причудливите нишки в полираните мраморни плочи ми напомняха за коридорите към папската библиотека във Ватикана, не летях, не плувах, просто моето „аз” се придвижваше напред към Учителя), отгоре ми като светкавица се вряза една поредица от думи, информационен поток, стоварващ се върху ми като водна струя под налягане. „Грешка. Това не е вярно. Това не е достатъчно. Всъщност вярно е по принцип, но не е висшата форма. Има още, поне още две следващи нива нагоре…” Сега вече знаех, че моят Учител ме чака тук, за да поговорим на тази тема. Наскоро бях измислил една фраза: „Висшата форма на свобода е свободата от собствените амбиции!”
– Висшата форма на свобода е свободата от собствените амбиции! – казах аз.
– По-висша от тази висша форма е свободата от необходимостта да обичаш и да бъдеш обичан! – отвърна Учителят.
Миговете в тази сфера можеха да имат и протяжността, широтата, обхвата на много часове. Часове усещания, колебания и размисъл. Всеки миг, един миг само, в който може да се случват толкова много, толкова ясни, плътни, живи, реални неща…
– Да – съгласих се аз, – така е.
А Учителят продължи:
– Можеш да си свободен напълно от всякакви амбиции, но дали ще си свободен от желанието, а всъщност – от необходимостта да бъдеш обичан и да обичаш?
Бях се замислил и разбирах, че е точно така. Необходимостта да обичаш и да бъдеш обичан. Тя стои най-отгоре. Висшата форма на свобода би била свободата от необходимостта да обичаш и да бъдеш обичан…
Учителят ми се усмихна тъжно с очи.
– Има още нещо… – каза той. – Необходимостта, желанието да живееш…
Не успях да го разбера веднага.
– Висшата форма – поясни Учителят – свободата от желанието да живееш. Висшата форма на свобода… Но ти ми кажи какво е това – попита Учителят, – желание или необходимост? От какво не сме свободни – от необходимостта да живеем или от желанието да живеем?
– От желанието – отвърнах му аз, – желанието съвместява необходимостта, защото желанието е продиктувано и от разбирането за смисъла, и съответно за необходимостта.
– А сега ми отговори – продължи Учителят, – това ли е висшата форма на свобода – свободата от желанието да живееш? А свободата от необходимостта да обичаш и да бъдеш обичан? Желанието да живееш? Или необходимостта да бъдеш обичан и да обичаш? Кое стои най-отгоре? – запита ме моят вътрешен Учител…
Стоях и го гледах, кроткия му смирен поглед, бръчките по лицето, добротата на очите, в неговия вид беше събрано всичко за мен, целият ми живот се концентрираше в неговата същност…
Не можех да му отговоря още. Не бях сигурен. Кое стои най-отгоре? Обичта или животът? Ако животът е лишен от необходимостта да обичаш и да бъдеш обичан, ще имаш ли желание да продължаваш да го следваш? Достатъчни ли ще са импулсът и стремежът за познание, ако не съществува необходимостта от обич, отдавана и получавана? Ако желанието ти за живот се сведе до стремежа за познание само… Ако можеш да продължиш напред без необходимостта да обичаш… Ако не обичаш дори жаждата си за познание, ако си дотам безстрастен, че по пътя си на опознаване не обичаш дори самото познание… Но ще издържиш ли без необходимостта да бъдеш обичан? Ще издържи ли човешката ти същност на такава ужасяваща самота? Кое стои отгоре – животът или обичта?
– Кое е висшето ниво, Учителю? И искаме ли да постигнем тази свобода? И нужно ли ни е такова „съвършенство”? Присъщ ли ще е за човеците „изтънченият” път на подобно дълбоко извисяване? На такава дълбочинна висша степен на усмиряване на вътрешни импулси, на тези висши степени освобождаване? Или безчувственост, а може би бездушност, или дори и обезсмисляне на самото осъзнаване? Свобода от необходимостта да обичаш и да бъдеш обичан, свобода от желанието за живот…
Учителят прошепна: „Едва ли е възможно ти да я постигнеш, докато не си достигнал до небесните градини, докато не стигнеш до пределите на тази сфера и на следващата, и на идващата там след нея, и вече в края на магистралата на лабиринтите не минеш през Портала… И чак в градините ще можеш да откриеш тези две нива на свобода. И няма друг на този свят, успял в това преди това. Но там ще разбереш, че знанието и понятията ти ще сменят своя смисъл. И онова, което ти изглежда тук като обезсмисляне, там ще се превръща в същността и смисъла. Защото и животът, и обичта, и свободата, и смисълът, и всички ние, и всичко онова, заради което имат смисъл и животът, и обичта, и свободата, там ще видиш в тези градини като едно, но те не са градини, както ти в момента си представяш, а безкрайността на обичта, живота, свободата и силата, събрани в едно, а ти ще бъдеш част от него, без да губиш усета за собственото си „аз”. Ще поговорим за това и друг път, а ще говориш и с много други от учителите в лабиринтите пред теб. Но сега ми кажи, като знаеш, че едва ли е възможно дотогава да постигнеш тези две нива, ще желаеш ли да продължиш и да полагаш сили за преждевременното им постигане? Ако все пак съществува дори и малка вероятност за такова „извисяване”, докато сме все още в другата реалност. Тези твои странствания в лабиринтите може би ще ти помагат за това, но искаш ли го? Искаш ли да се изкачиш до тези две нива на свобода? Докато продължаваш да се връщаш все още в другата реалност?”
Не успях веднага да осмисля тази поредица от изречения. После много пъти се опитвах да си представя по-ясно казаното от Учителя. И усещах, че разбирането ми за неговите думи е далеч от ясно и изчистено. Но, както предрече той, предстоеше ми да проведа още много срещи и разговори в лабиринтите на сферите.
Тогава мисълта ми отново се върна към идеята за свободата, за желанието за живот и за необходимостта от обич. И продумах на Учителя:
– Мисля си, че не желая да постигна свободата на последните две висши равнища. Не искам да съм толкова свободен и извисен. Поне засега… Може би засега… Ще продължа да мисля за това… Навярно има някакви уточняващи условия и форми, но аз трябва първо да ги видя, да ги открия тук сред тези лабиринти, а после ще ги обмисля…
– Да – отвърна ми Учителят, – имаш достатъчно време за това.
– За момента ми допада тази формула за свободата от собствените амбиции като висша форма на свобода.
– Добре, има някаква хармония в казаното между нас дотук. И така, значи ти искаш да си свободен от амбицията да живееш? – попита Учителят.
– Това не е амбиция, Учителю, това е желание!
– Искаш да си свободен от амбицията да обичаш и да бъдеш обичан?
– Това не е амбиция, Учителю, това е необходимост!
– Значи ти искаш да си свободен – каза накрая Учителят – от амбицията да проникваш навътре в тази вътрешна сфера, да навлезеш дълбоко в този лабиринт, да се срещнеш с Учителя на моите учители, да проумееш всичко тук и да достигнеш пределите, които са там напред, невидими от тук за теб сега? Искаш да си свободен и от тази амбиция?
– Не, Учителю, това не е амбиция, това е стремеж! Кристално чист стремеж…
Учителят ми се усмихна. Почувствах, че е доволен от това, което казах, и че засега ще ме остави. Аурата му се разшири, започна да се слива с искрящата около нас субстанция. Оставаше усещането ми за неговия поглед, за неговите усмивки, насочени към мен, обгръщащи ме. Знаех, че ми е пожелал успешно пътешествие до следващата ни среща. Животът е едно невероятно пътешествие, беше ми казвал много пъти. Не само знаех, че е така, но го усещах с цялото си същество. Беше време да се завърна в другата реалност. Изплувах навън. Стоях на бюрото си, пред мен беше текстът на филма за хората в състояние на кома. След малко ще го изгледам. Усещах как, завръщайки се в другата реалност, огромната сферата на съзнанието ми все повече се свиваше и ограничаваше обхвата си до физическите очертания на черепа ми. Крилата постепенно се прибираха с тежък лек полъх.
Дълбок сондаж
(Откъс)
Ардей познаваше Първия старейшин от първите години на живота си. Когато все още не осъзнаваха какво им предстои. Първоначално не бяха само петима. Бяха цяла тълпа хлапета, тичащи по склонове на ледници, скачащи по кратери на астероиди, потапящи се в дълбините на водни спътници, плуващи сред масираните електромагнитни полета; подлагани на експериментални модули и семинари с известните екстрасенси и психомутанти, обучавани от киборгите и оставяни за дълго в интензивната зона на Долината на изкуствените интелекти; обучавани да бъдат дори изпратени през каналите и проходите в хиперпространството, ако се наложи. Но всичко това беше докато все още бяха малки, още през първите години на живота им.
- Добре. – Арган се надигна от мястото си. - От този момент разпореждаме всеобщ контролиран и диференциран мораториум върху прилагане и практикуване на алтернативни състояния до разрешаване на проблема. Схемата на ограниченията ще бъде незабавно разпространена чрез координаторите до родителите и наставниците с указание за търпеливо изчакване до последваща информация без обсъждане. Ардей, след Сектор 11 елате, моля, при мен.
Когато съзнанието им се структурира и прие специфичните самостоятелни характеристики, те продължиха с алтернативните състояния. Все още плахи опити и начална практика тогава. При различни обстоятелства, някои от тях, за съжаление, блокираха и бяха освобождавани от ангажиментите. Постепенно бяха останали само Ардей, Ардон, Рандей, Рандон и Ердин. Идеята за дълбочинния сондаж се появи по това време, но малко хора разбираха за какво става въпрос.
Ардей често се връщаше към тези години и преживелици. Всичко беше във вътрешната му база-данни и винаги, когато решаваше да си даде малко свободно време за собствено удоволствие, навлизаше във Вътрешната си библиотека и се впускаше по някой от коридорите, които водеха до спомените от една или друга ситуация.
Всъщност, всичко, което се беше случило в живота му, от неговото раждане до този момент, се съхраняваше запечатано там вътре в съзнанието му и той често с голямо удоволствие „сърфираше” сред цялата тази ценна информация, до която беше успял да си създаде постоянен достъп, преминавайки в съответната алтернативна реалност на образите, пространствата и ситуациите на своите спомени.
Всичко онова, което можеше да се обобщи с понятието информация, преминала през сетивата или неговия разум от началото на битието му, се бе натрупвало там, макар че той не винаги като дете бе осъзнавал напълно това. Безсмислено бе предоставянето на такова знание, което не можеш да почувстваш, докато не успееш да откриеш сам пътя към Портала, за да стигнеш до тази информация, натрупана в съзнанието ти. Така нареченото „сърфиране” бе дума, останала от древността. „Сърфирането” беше за удоволствие. Когато бе необходимо бързо да се изрови информация или да се стигне до важно решение, не се сърфираше. Тогава се налагаше да се прониква интензивно и директно и да се прескача, но „прескачането” не беше толкова елегантно, живописно и приятно, както бе „сърфирането”. Всъщност и „сърфирането” и „прескачането” бяха процеси по-различни и сложни от едно сърфиране или прескачане. Затова Ардей използваше други понятия, трудни за възприемане от онези, които все още не бяха тръгнали по пътя на тези практики…
Заседанието приключи. Петимата (ААРРЕ) станаха след старейшините и се отправиха към Сектор 11, за да разгледат наличната информация.
***
Ардей се превъртя спиралообразно в пространството под огромния купол на залата и, след като усети лекия полъх на турболентността от завъртането си, плавно се плъзна във въздуха към десетметровата мраморна статуя на древен герой от предисторическата античност на народите, още от епохата преди Първия Възход и последвалия Първи Край. Имаше достатъчно време, всъщност, имаше всичкото време на света, ако въобще думата „време” нещо означаваше…
Ардей отлично знаеше какво означава този термин и той имаше своя физически и реален смисъл, но не сега, не на това място. Тук интензивността на възприятията и на действията беше висока, доколкото скоростта на събитията преминаваше на квантово равнище, независимо, че Ардей възприемаше всичко така, както би го възприемал ако се случваше във външната му триизмерна реалност. В тази негова малка лична вътрешна сфера можеха да се случват много повече неща за единица време. Скоростта на събитията се определяше не просто от движението на електроните по аксионите на невроните в мозъка му, а от скоростта на взаимодействие на частиците на квантово равнище. Взаимодействия, които оформяха каскадите от асоциации на мисловния му и духовен процес.
А тази скорост беше толкова голяма и оформящите се процеси толкова концентрирани, че времето, доколкото това понятие имаше някакво значение, се разтягаше неимоверно. Ардей знаеше, че отвън в момента едва успяват да преминат броени секунди, докато тук той се рееше сред многоетажните рафтове на библиотеката и плавно се насочваше към лабиринта от портали и коридори, водещи към различните зали и сектори на познанието, към масивите на информацията и съхраняваните в съзнанието му артефакти, образи, картини, текстове, смислови единици…
Тук беше събрано всичко, което някога бе преминало през погледа, слуха и сетивата, през ума му, включително и цялата информация, придобита чрез въздействие в алтернативни състояния на съзнанието, метод за обучение, който от векове се практикуваше в новия им свят. Но не само… Тук бе всичко, информация, проникновения, умозаключения и открития, генерирани и достигнати чрез потенциала и възможностите на Вътрешното му „Аз” по време на алтернативните състояния на съзнанието му. И не само… Тук беше всичко, до което бе успял да се докосне, съхранявано в Селенията на голямата Вътрешна сфера - което бе почувствал, докоснал, донякъде опитал се да извлече и интегрира в своята лична малка Вътрешна сфера – „вътрешната му библиотека”. И най-важното, тук бяха коридорите и порталите, които водеха към тези Селения с всичко, съдържащо се в тях…
През последното хилядолетие човешката общност бе успяла да възстанови погребаното по време на тоталния ядрен катаклизъм познание и да подреди историческите знания и периоди, както за епохите преди Първия край, така и за ерата на първото и второто хилядолетия след него. Всичко бе съхранено и защитено в Централната библиотека. Да се разхожда в нея из различните й сектори, архиви и отделения, клетки и звена, локализации и позиции, в които бяха подредени книжните и електронни тела бе удоволствие и начин за приятен отдих за Ардей, интелектуално преживяване. Тя бе дори и място за медитативно проникване. Зареждаше го физическият контакт с историята, с древните, с предците му, изстрадали това, което бе достигнато сега в света им. „И за опазването и развитието на което нося особена отговорност…” Макар че познанията от Централната библиотека отдавна бе пренесъл и интегрирал във Вътрешната си библиотека. Макар че тук в личната му Вътрешна сфера пространствата, обемите, информацията, потенциалът и възможностите бяха от съвършено друг порядък…
В противоположния на статуята край на залата се открояваше високата фигура на Арковидния портал. Сега масивните му крила плавно се разтваряха и от мрака в тунела зад портала блесна струя светлина, сред която се очерта фигурата на мъж. Той му кимна отдалеч, а Ардей се плъзна в пространството през двестаметровата зала към него. И от този край на залата се забелязваше присъщата му осанка, излъчваща достойнство и внушаваща респект и чувството на благоговение. Макар и със стройна фигура, човекът бе с побеляла коса. Той стоеше неподвижно и изчакваше сред струящата покрай него мека светлина. Ардей знаеше, че може директно да се премести през пространството и незабавно в същия миг да се появи до него, но никога не правеше това в присъствието на Учител. Ардей чувстваше, че подобно „пространствено” прескачане, каквото иначе нерядко си позволяваше насаме, би било проява на неуважение, сякаш дори грубост, към неговия Вътрешен учител, пожелал да му се яви и да го повика. Това чувство бе същевременно и знание, усещане-познание, появяващо се спонтанно в сферата на неговото съзнание. Независимо кой от тях се бе явил. Към нито един от Вътрешните си учители Ардей не би дори помислил да допусне свое действие, което би усещал като най-малка нелюбезност.
„Трябва да говорим”, прозвуча в съзнанието на Ардей.
Ардей се плъзгаше в пространството към човешката фигура сред лъчението през Портала и вече беше прелетял една трета част от Централната зала на Вътрешната си библиотека, когато чрез външния си поглед отбеляза, че заседанието на Съвета в Залата на Решенията приключи, Арган току-що бе станал от мястото си и казал последната си реплика, като вече понечваше да се оттегли, напусна мястото си и се отправи към изхода, а останалите съветници го последваха. Време беше Петимата да се отправят към Сектор 11. Ардей и за миг не се поколеба, срещите му с Вътрешен учител бяха приоритетни при всички обстоятелства, те никога не се прекъсваха по негово решение. Щеше да продължи като прескочи и премине в „четвърта степен на паралелно възприятие”. Срещата му тук не можеше да бъде прекъсната, а в Залата на решенията бе време той и другите четирима да се отправят към Сектор 11…
Първият Съветник бе приключил заседанието на Съвета на старейшините преди няколко секунди, Петимата бяха упълномощени с абсолютни пълномощия без ограничения, Арган напускаше залата, съветниците ставаха и се отправяха към своите сектори до получаването на нови индикации и информация по множество тревожни въпроси, появили се по време на заседанието и вече завладяващи умовете им, въпреки способността им за самоконтрол.
Петимата се надигнаха и спокойно се насочиха към Сектор 11. Ардей крачеше по мраморния коридор отпред редом с Ардон. Другите трима ги следваха.
„Трябва скоро да дойдеш и да говориш с нас”, отново в съзнанието на Ардей се оформи смисълът на думите на Учителя, а гласът му отекна сякаш във всеки атом на тялото му, отрази се във всеки атом на въздуха под гигантския купол на залата.
Ардей бе вече преполовил пространството до Портала, когато очакващият го там мъж му направи бърз почти незабележим знак с ръка. Ардей почувства прилив на вълна от благодат и обич, която го обгърна топло, галещо, искрящо и проникващо. Разбра веднага, че моментът се отлага. Учителят бе преценил, че срещата ще се осъществи по-късно. Човешката фигура в светлината на Портала отстъпи назад, избледня и изчезна. Сега Ардей спокойно можеше да напусне. Щеше да се върне по-късно.
Продължаваше напред по коридора заедно с четиримата си другари. Щяха да прегледат наличното в Сектор 11. След това щяха да посетят Първия старейшина Арган, както той ги беше помолил.