(по мотиву стихотворения Янко Стефова "Тази незарасла рана")
Столько лет твоих не видел глаз…
А увидел… Как ты бесподобна!..
Но смогла ль подумать ты сейчас,
Что ещё с ума свести способна.
Я с повинною пришел к тебе,
Вспомнил то, что как-то позабылось.
С пустотой ходил я по земле,
И корой душа моя покрылась.
Разложил я письма на столе,
В них любовь твоя ещё дышала.
Ты на них взглянула при луне,
Но читать, конечно же, не стала.
Отчего так прошлое томит?..
Позабыть не в силах я, что было.
Коль истлеют письма, сохранит
Сердце навсегда. Оно любило.
Горечь разделения в любви…
Жаль, что не забыты капли яда.
Столько лет! Ты взглядом одари!
Стань на сердце радостью, отрадой!
---
Янко Стефов, България
ТАЗИ НЕЗАРАСЛА РАНА (http://www.stihi.ru/2012/10/09/1117)
След толкова години твоите очи
разплакаха сърцето ми отново.
И може би под бръчките да не личи,
но стичат се сълзи като олово.
Вина ти нямаш, мила, аз дойдох при теб.
Събудих те от страшната забрава.
А между нас лежеше сякаш пуста степ,
без стръкче обич във пръстта корава.
На масата разтворих твоите писма,
в които още любовта ти диша.
Ти дълго, дълго гледа ги, но не посмя
да прочетеш това, което пише.
Нима от миналото вече те е страх?
Било какво е било тогава!
След време и писмата ми ще станат прах,
но любовта ми все ще оцелява.
Но любовта ... Раздялата така горчи!
И споменът пълзи като отрова.
След толкова години твоите очи
разплакаха сърцето ми отново.