ДЪЛБОК СОНДАЖ
ВЪНШНАТА СФЕРА
(Външната сфера на Реалността)
***
Мистериите на Вселената
- на Реалността, която виждаме и не виждаме, разбираме и не разбираме
***
За времето и пространството, както и за възприетите теории
http://www.stihi.ru/2012/10/30/4100
http://www.stihi.ru/2012/10/29/7580
http://www.stihi.ru/2012/05/06/848
Започнах този текст като бележка към други мои бележки към материалите ми на тези теми, публикувани тук, но както започнах, така и продължих, и накрая се оказаха повече от 10 000 символа, поради което не можех да го запаметя като бележка или коментар. Но аз, така или иначе, вече бях решил да го поместя и като отделен текст, макар че е свързан с идеите в останалите по тези въпроси. Сега го слагам без проверки и корекции, нека отлежи някой друг ден.
За времето и пространството, както и за възприетите теории
Тези дни за пореден път започнах да преглеждам една от книгите, събрани в библиотеката ми, по теми от теоретичната физика и космологията. Не е най-важното коя е книгата, макар че аз харесвам и уважавам нейния автор. Казвам че не е най-важното защото има редица автори, които през последните години издават научно-популярни книги, в които преразказват основни положения в развитието на физиката и космологията през последните стотина години, разказват накратко за живота на учени като Нютон, Айнщайн и др., обясняват основните положения в техни теории, разбира се обясняват и схващанията в теорията на относителността на Айнщайн, както и практически експериментални наблюдения, с които се счита, че правилността на теорията се доказва. Забелязах през 1995 г., че се оформя една издателска вълна на научно-популярните книги, писани от учени - физици, учени в други области, обикновено преподаватели в университети. В оня период по книжарниците се виждаше увеличаване на авторите с дебели книги и в областта на друга тематика - древни цивилизации, мистерии, тайни и загадки в историята, но това е друга тема. Сега става въпрос за наука, в частност въпросите на физиката и космологията. Тогава бях в Италия, а в Италия се превеждаха и издаваха стойностните книги в тази област. Като влезеш в някоя книжарница, веднага виждаш кой какво е написал и издал. В този период Стивън Хокинг беше вече нашумял със своята "Кратка история на времето". През следващите години, той разбира се не пропусна да приложи своята известност и популярност за да издаде още поредица научно-популярни книги, както и заедно с дъщеря си развлекателни книги за детска аудитория.Забелязах в тия години, че физиците са започнали много да харесват и да обичат да пишат научно-популярни книги. Освен че това ги изкарва от чисто академичната обстановка на университетската зала, придава популярност и чувство за по-голяма реализация (при положение, че авторът всъщност не е някакъв практически изследовател, откривател, или теоретизира по неща, които на този етап не могат да бъдат доказани и остават в категорията на фантастиката във физиката), издаването на книги е източник на доходи, ставаш известен автор, започваш да получаваш хонорари, отваряш си път към издаване на следващи книги. За бедните университетски преподаватели, които дори в развитите държави получават мизерни средства в сравнение с доходите на разни кинозвезди, банкови чиновници, манекенки и пр. (напълно несправедлив обществен ред), доходите от книги може да се окажат много необходими и полезни, а в някои специфични случаи от тях би могло дори и да зависи оцеляването на даден човек, поставен в специфична ситуация. За мен лично, публикуването на подобни книги е много полезно, защото представя проблемите за по-широко възприемане по по-разбираем начин. А проблемите в тази област са много интригуващи и интересни. Но... въпросът е, че в общи линии, авторите преразказват и приповтарят едни и същи неща. Те обикновено преразказват теориите (което не е лошо и е необходимо), но рядко подлагат под съмнение основни положения, рядко продължават нещата с някакви лични гледни точки, които биха могли да преобърнат понятията или да ги доразвият драстично. И Стивън Хокинг накрая стигна до там да предвижда колко опасни може да бъдат извънземните ако пристигнат на земята, колко опасности има в близките времена за оцеляването на човечеството и пр. стандартни тези, които всъщност широко се излагат и в разни филми. Той развиваше преди раазни идеи за изпаряването на черните дупки и пр. Но като цяло, не съм видял някой да подлага под съмнение утвърдени неща като положения в теорията на относителността на Айнщайн. Повечето е приповтаряне на стари неща, преразказване, прилагане на познати примери. Или търсене на някакви теми, опиращи до съществуването на Бог или оцеляването на човечеството, с които да се привлече отново общественото внимание и ако е възможно това да се осребри по някакъв начин. В книгата си за проблемите на времето, с мисълта за която започнах тази бележка, Пол Дейвис всъщност споменава за един учен, който е подлагал на съмнение теорията на Айнщайн (казвал се е Дингле), но Пол Дейвис всъщност го осмива. Също така, примерите в подкрепа на теорията на Айнщайн, които цитира, са изложени (поне някои, които имам предвид в момента) опростено (може би дори елементарно), което мен ме дразни, защото наистина искам да се стигне до истината. С две думи: не знам дали авторите на научно-популярните четива се стремят да достигнат истината, вкл. и с развитие на личната си позиция по темите, или просто се задоволяват да публикуват, да преразкажат, подпирайки се на утвърдения авторитет на станалите известни имена като Айнщайн или някои други в областта на квантовата физика, да се прочуят като автори, да си прибират хонорарите, да консумират удовлетворение от своята реализация. Не съм убеден, че тези учени-автори наистина се стремят да открият истината, не мисля, че те биха рискували своя академичен авторитет с излагане на нестандартни идеи, съмнения, предположения, хипотези. А в областта на физиката и космологията, когато става въпрос за произхода на Вселената, за структурата на реалността и пр., стандартните идеи не са достатъчни или поне създават много ограничена представа, макар и такава, която може да се впише в клишето "наука" и "научно". С други думи, много от книгите май се пишат заради желанието и нуждата от лична изява и престиж и заради финансов интерес, но авторите, обикновено професори в университети, не могат да излязат извън сферата на утвърдените клишета, представи и теории, преразказват ги, ако се опитат да излязат извън тази граница, то е съвсем плахо и с някакви положения, които всъщност не променят общата представа. С такива книги не могат да рискуват авторитета си на учени. Понятието "учен" ги ангажира с определен подход. Но в тази проблематика за много неща може само да се предполага или да бъдат приемани като даденост. Но за такива неща няма доказателства, че са даденост. Макар че, аз съм убеден, че Пол Дейвис, например, е подходил с голяма любов към писането на книгата си за времето. И ето, че ще стигна тук до причината за започването на тази бележка. И така, разглеждах книгата му. Вече казах, че различни неща се третират аналогично в различни книги на различни автори-физици. Например парадоксът с Бети и Ан (при пътуване на Бети до една звезда и обратно с космически кораб, който се движи със скорост, близка до скоростта на светлината напр. 240 000 км. в секунда). Като оставя настрана съвсем излишното включване на доплеровия ефект в описанието на Дейвис, мисля, че с малки разлики парадоксът в различни книги се описва аналогично - с две думи, времето за Бети се разтяга, часовникът върви по-бавно, Бети остава млада, а Ан на земята остарява. Като доказателство за истинността на ефекта се прилага експеримент със самолет, който е обиколил два пъти земята, на който са се возели атомни часовници, и са били установени разликите в части от микросекундите или нещо такова, т.е. ефектът при движението съществува. А това означава, че ефектът съществува не само при големи скорости, а и при скорости по-малки, макар и ефектът да е по-малък. Също така Дейвис прилага примера с муоните. Космическите лъчи като пронизват атмосферата боомбардират атомите й и от тях се явяват и откъсват муони, които политат към земята със скорост близка до тази на светлината. Обикновено муоните живеят много кратко и се разпадат, но поради високата им скорост животът им се удължава и това доказвало теорията, че времето се разтяга. На повърхността на земята ги засичат с гайгеров брояч или с по-сложни уреди и така като се изчисли колко време са живели и са се движили от горните слоеве на атмосферата до земята се стига до извода, че почти светлинната им скорост е довела до разтягане на времето им и до удължаване на техния живот. Интересен е случайт с експеримента в самолета. Примерът, който споменах по-горе, с Бети и Ан се преразказва с разни подробности, свързани с условията, от които зависи какво би видяла Бети от своя космически кораб на един часовник, намиращ не са земята и обратно - какво Ан би видяла от земята на един часовник, намиращ се на космическия кораб. И тук Дейвис включва дори забавянето на образа поради това, че светлината трябва да измине разстоянието между двата обекта, което, според мен въобще не е свързано с реалното отчитане на двата часовника и това което едната или другата хипотетично би могла да види на тях ако имаше възможност да погледне по някакъв начин. Хем се усложнява излишно, като по този начин, според мен, въобще не се помага да се разрешат съмнителни въпроси, хем същевременно се стига до някъде и се спира, без проблематиката да се задълбочи. Защо? Отново се връщам към примера с атомните часовници разположени на самолета, който два пъти обикаля земята и часовниците отчитат разтягане на времето в съответствие с постановките на Айнщайн в теорията на относителността. Какво означава това и въобще представяме ли си какви са последствията от такава теза? Това значи, че не само при скорости близки до скоростта на светлината, а при всяка скорост, независимо колко по-малки са ефектите, но има относително разтягане на времето за дадения обект. При всяка скорост, което означава при всяко движение. Понеже в нашия макросвят сме свикнали да виждаме нещата в определена мярка и забравяме същината на нещата, че под нас има много по-дребни измерения, които реално си съществуват, трябва да си припомним, че под нашето ниво има много други нива, и че една скорост, която ни изглежда малка е всъщност голяма спрямо състояние на покой. Независимо колко по-малък е ефектът той ще съществува за всеки обект, който се намира в движение. За малките неща и измерения - ставаше въпрос за това, че една секунда, която на нас ни изглежда един миг, всъщност е една много голяма мярна единица за време в сравнение с други процеси на атомно и субатомно ниво, да не говорим, че човек все още не знае докъде се простира надолу структурата на материята, докъде продължават да се разделят градивните елементи и докъде може да се разделя интервалът на времето като минимална стойност. Ставаше въпрос за това, че според резултатите от експеримента със самолетите, времето се разтяга за всеки обект, който е в движение. Един самолет, макар и да се движи бързо според нашите представи, се движи много бавно в сравнение със скоростта на светлината. Излиза, че при всяко нещо, което се движи, макар и с малки стойности, времето се разтяга. Но както казах идеята за малките стойности е нещо относително, защото въобще не можем да осмислим докъде може да се разделят и умаляват интервалите на времето. Какво излиза - че не само за Бети и Ан времето се явява относително, а за всички нас то е относително. Ами ние постоянно сме в движение, нашите тела се вдижат, частите на телата ни се движат допълнително, а кръвта в телата ни се движи, в клетките ни се извършва метаболизъм и субстунциите се движат, атомите в телата ни се движат и вибрират (което си е движение), субатомните частици се движат. Отделно, земята се върти около оста си, океаните и атмосферата са в движение, земята обикаля около слънцето, а то се движи около центъра на галактиката, самите галактики се движат в разширяващата се вселена, а тя не е известно дали не се движи в някакъв друг вселенски куп. Т.е. всеки елемент от реалността, всяка частица от нас е в непрекъснато движение и неговата посока и скорост спрямо някакъв абстрактен вселенски център в крайна сметка се явява резултантна от всичките движения на всички елементи от по-висок порядък в рамките на всички системи, в които е първичната частица. За всяка частица има определен порядък разтягане на времето спрямо другите. За всяка частица часовникът тиктака със своя скорост. Излиза, че ако теорията на Айнщайн е вярна, всяка една частица в нашата реалност си живее в собствено време със свой собствен ход на часовника. Възможно е някъде за повече или по-малко частици стойностите да съвпадат, може да има някаква вселенска йерархия на стойностите разнягане на времето, но основното е, че за всеки елемент си има ефект, произтичащ от неговото движение. За всеки елемент часовникът тиктака малко по-бавно отколкото за някой елемент във вселената, който би бил в абсолютен покой. Има ли някакъв обект във Вселената, който е в абсолютен покой. Ако има такъв неговият часовник ще върви сравнително най-бързо, времето на всичко друго ще е повече или по-малко разтегнато в сравнение с времето на този обект в покой, всички други часовници ще вървят повече или по-малко по-бавно. И ако можем да стигнем до някакъв предел при делението на времевите интервали и постигането на най-малкия времеви интервал (а това, както съм писал в материалите си, отъждествявам с най-малкия възможен елемент в движението(или вибрацията) на базов елемент (частица или струна или нещо подобно) явяваащ се като съставна част нашата реалност) то този най-малък интервал би бил именно в този обект на покой защото там, в сравнение с всички други обекти, времето ще е вървяло най-бързо, ще е изминал най-голям период (за разлика от светлината, за която излиза, че времето е спряло, т.е. не минава никакво време). Най-малкият възможен интервал от време би бил в такъв обект на абсолютен покой, ако такъв съществува. В противен случай трябва да се търси или предполага такъв обект (елемент) в реалността ни, чиято резултантна от всички движения е с най-малка стойност и от него да се извлече възможната стойност на най-малкия времеви интервал, съответстващ, както споменах, на най-малкото възможно движение (т.е. елемент в процеса на вибрация на обекта). Всичко това е доста сложно човек да си го представи. Но от ефектите в теорията на относителността и от експеримента със самолета, използван и като нейно потвърждение, така излиза. Излиза, че всяка частица съставляваща нашия космос, земята ни, всяка частица от нас, от нашия мозък, всеки един от нас като цяло, като индивид - всичко това и всички ние си съществуваме в различно време, в различни видове време, с различен ход, с различна скорост на хипотетичния часовник. А това какво означава? Означава, че от една страна представата за време някак си се обезсмисля, а от друга се обезсмислят и представите за неговата относителност. На пръв поглед може да излезе, че всеки елемент в нашата вселена си живее в отделно време, в отделен паралелен свят. Може да си помислим дори, дали няма едно постоянно преминаване във време, прескачане във време на различни частици, обекти, хора и пр. Светлината била със спряло време, от нейна гледна точка, т.е. ако тя е наблюдателят. Но ако ние сме наблюдател, светлината не е със спряло време, защото иначе не би могло да съществува и да се движи. Аз не харесвам този подход с наблюдателите и гледните точки. Мисля, че трябва да се погледнат нещата отгоре, от гледната гочка на това, че няма наблюдатели, че няма разум, който да постанови идеята за наблюдението от различни позиции, което не означава, че светът няма да съществува и процесите в него няма да имат определено значение. Затова, дали светлината е със спряло време, при положение че съществува и се движи? За мен изглежда съмнително. Излиза че от гледна точка на самата светлина просто нищо не се движи, нищо не се случва. Губи се смисълът на нещата. И така... Всеки от нас живее със собствено време, макар и разликите между времената ни да не са големи. Вероятно се систематизираме в някакви йерархии. Частиците в телата ни са с един порядък забавяне във времето. Ръцете и краката ни - с друг ... и така за всяко нещо, вкл. електорните в мозъка ни, кръвта в артериите ни... Ето затова казвах, че примерът с Бети и Ан е доста елементарен и само поставя някакъв проблем, но не го задълбочава. Затова написах, че се съмнявам, че физиците - автори на книги всъщност търсят истината, вместо да повтарят като папагали общоприетите тези. Същото се отнася и за относителността на движението - тя се отнасяла само за равномерното праволинейно движение. От там - самият генезис на идеите на Айнщайн за стигане до теорията на относителността. Ускорението не е относително, но праволитейното равномерно движение е относително. А защо просто не се направи пряка връзка с механизмите, по които човек възприема и регистрира и осъзнава всяко едно движение, ролята на усещанията, на осизанието, на вестибуларния апарат. Наистина при равномерно праволинейно движение няма усещане за движение и то изглежда относително - но това е свързано с факта, че човешкото тяло вече е придобило инерция и се движи по същия начин като кораба и съответно вече не се стимулират съответните органи на осецанието, които иначе регистрират движението. Както при едно ускорение, притиска се гърбът ти, измества се кръвта ти, стимулира се вестибуларния апарат. Но това са просто механизмите на възприятие. В единя случай се стимулират, в другия са действали до определен момент, а после човешкото тяло е изравнило движението си и механизмите не се стимулират. Няма причина едното движение поради тази причина да се нарича относително, а другото да не е. Т.е. самата идея за относителността е съмнителна като произход и обосновка. И накрая, понеже идеята ми за структурата на пространството, която всъщност би могла да е причина за промяна на хода на индивидуалното време (т.е. скоростта на вибрация на съставните елементи), донякъде се приближава до идеята зе етера (макар да има някакви различия), основанията, с които са отрекли идеята за етера ми изглеждат също не достатъчно стабилни. Мен не ме интересува етера, а това, че пространството има невидима за нас структура. Когато Дейвис говори за това как Бети наблюдава през телескопа часовника на Ан на земята и как вижда че при нея са минали само 6 години (докато Ан от своя страна би видяла на своя часовник, че са изминали примерно 10), се създава впечатлението, че разтягането на Бети заради нейната скорост едва ли не се отнася за целия остонол свят, в който тя съществува. Че ако тя в този миг би се телепортирала на земята би видяла часовник на който са минали 6 години. Сякаш с нейното разтягане на времето тя попада в друг свят с друго, по-бавно време. А всъщност това няма как да е така. Единствената възможност според мен би могло да бъде движението да влияе върху времето конкретно и специфично на всеки един обект, в зависимост от скоростта с която пресича линиите на пространството. Но същевременно Айнщайн отрича абсолютното пространство на Нютон, самото пространство при Айнщайн също се променя, скъсява, удължава. И тук трябва да започнем да търсим кой ще е еталонът за най-малката мерна единица протяжност в цялостната пространствена структура, при кои условия на движението и гравитацията. И като цяло, за да може времето на обекта да се влияе от неговото движение, т.е. от преминаването през някакви пространствени линии, структура и пр., тогава все пак възниква въпросът, тази пространствена структура в каква система и как е разположена, кой е нейният център, дори ако кажем че няма абсолютно пространство по разбирането на Нютон.
*** *** ***
Няколко часа след написването на текста забелязах някои неща за корекции, на едно място погрешно бях оставил най-бавно вместо най-бързо и по-бързо вместо по-бавно. Докато преглеждах печатни грешки забелязах една неяснота и реших да вметна малко пояснение. Но допълнението се оказа толкова разтегнато и толкова усложняващо нещата, че се наложи да го извадя и поставя тук накрая. Не исках да обърквам общата теза в бележката по-горе. Има някои неща свързани с минималните времеви интервали, вероятността за крайна делимост или за безкрайна делимост на интервалите и движението, както и за евентуалната възможност за универсално синхронизиране на събитията в определен минимален интервал, (т.е. "единен миг" за цялата реалност, който се сменя със следващ "единен миг"; т.е. контратеза на относителността, макар и на съвсем друг порядък и не отричащ наблюдаваните ефекти от теорията на относителността, търсене на начин ефектите и проявленията на теорията да се съвместят с друг поглед за реалността) които логически трябва още да се обмислят, макар че напълно ясно е, че за тях човечеството никога няма да получи сигурно потвърждение, познание, яснота, никога няма да може експериментално да се докажат. Допълнението щеше да влезе между следните две изречения: "Най-малкият възможен интервал от време би бил в такъв обект на абсолютен покой, ако такъв съществува." "В противен случай трябва да се търси или предполага такъв обект (елемент) в реалността ни..."
Ето и самото допълнение за поясняване на идеята за най-малкия интервал. То може да обърка понятията Ви:
Защо? Опростено, при покоя на земята са минали 12 години, а при движението на космическия кораб са минали 6 години. /Въобще боравенето с категории години е доста общо, създава представата за времето като някакъв абстрактен поток или някаква абстрактна маса с не особено ясни идентифицирани граници. А тези години се състоят от конкретни интервали с определена обективна протяжност, те от своя страна се състоят от други по-малки интервали, обозначени в човешката практика от човешкото обкръжение - години (мярка, съвсем случайно свързана с конкретната протяжност в обикаланято на земята около слънцето), месеци, дни, часове, минути, секунди... и оттам нататък микросекунди, наносекунди и протяжности, интервали, които нашият мозък вече не е в състояние да осмисли, но реално съществуващи на долните нива, интервали свързани с различните състояния във вибрирането на една частица, с различните елементи и моменти в тези състояния и пр./Ако приемем едновременното съществуване на интервала 12 г. и на интервала 6 г. (тук се абстрахирам от удобната теза за гледната точка на наблюдателя, дори можем да приемем, че не съществува нито човечество, нито наблюдатели, а само мъртвата материя, която не наблюдава), тогава като започнем да мислим за делението на тези интервали, за да стигнем до възможно най-малката мярна единица, виждаме, че при едновременност на тези две събития-интервали (самото понятие едновременност също е свързано с идеята за време), за да изминат 12 години времето е вървяло по-бързо за обекта на земята, отколкото за обекта-движещ се космически кораб. По бърз ход на времето, повече движение, повече (или по-интензивни) вибрации на елементите, по-бързо остаряване. Протяжност 6 години - по-бавен ход на времето, по-малко движение на частиците, по-бавна (или с по-малка интензивност) вибрация, по-бавно остаряване (независимо, че обектът като цяло се движи със скорост близка до скоростта на светлината през пространствената структура.)
Ако приемем че има стандартен (универсален) минимален интервал, едната възможност е, че при обекта с 12-те години тези интервали ще са повече на брой, отколкото при обекта с 6-те години.
(А ако няма такъв минимален интервал какво се получава? Ако приемем, че и двата обекта - с 12-те и с 6-те години, съдържат еднакво количество времева тъкан, но при единия обект тя е смачкана в рамките на 6 години а при другия е останала разтегната в рамките на 12 г.?... Тогава има не разтягане на времето при високата скорост, а компресиране на неговата тъкан, макар че ефектът е, че то върви по-бавно и астронавтът остарява по-бавно... В кой от двата случая (при кой от двата обекта - 12 г. или 6 г.) бихме могли да се опитваме да идентифицираме минимален времеви интервал, който да бъде за нас стандартна мярна единица, спрямо която да търсим възможностите за синхронизирането на всички събития във Вселената във всеки отделен и следващ "миг", което е главната цел?... Нито в единия, нито в другия случай - защото при тази хипотеза сме приели, че времевата делимост е безкрайна, че делимостта на движението продължава безкрайно, че няма краен минимален интервал. А и идеята за времевата тъкан е много съмнителна. Идеята за компресирането й също изглежда една фантасмагория.)
Другата възможност е, че при обекта с 6-те години най-малките времеви интервали, характерни за обекта с 12-те години се групират и сливат, което води до собствени най-малки времеви интервали, които са съответно по-големи, нещо като сливане на две частици и образуването на една нова по-голяма частица.
(Но тогава няма да са неделими, формално са неделими за съответното състояние и скорост, сливането става при съответната по-висока скорост, съществува минимален стандартен времеви интервал при състоянието на максимален относителен покой, всички други нива са слети, за съответната скорост са неделими, всички се съизмеряват с минималния неделим времеви интервал, при намаляване на скоростта се разделят на съставни по-малки интервали от съответния по-долен порядък. Ако трябва светът да се синхронизира с минималния времеви интервал, съществуваш при състоянието на абсолютен покой и най-бърз ход на времето, при положение, че всички други състояния на движение са с минимални времеви интервали от по-висок порядък, съставени от различаващ се брой минимални стандартни неделими времеви интервали,тогава как би станало такова синхронизиране? Единния миг е минималният неделим интервал, последван от следващия, но през това време обектите на останалите нива "спят", те са замръзнали в рамките на своите по-големи съставни минимални времеви интервали, и в различни моменти едни или други се събуждат и ги преминават, докато минималният неделим времеви интервал продължава да отброява единните мигове на Реалността, но това става в зоната на абсолютния или на максималния възможен покой. Тогава как на всички други нива може да се изразява това синхронизиране, след като обектите ще са заспали и ще се събуждат в различни моменти, цялата реалност ще е в движение на различни скорости. И ние ли на земята сме в движение на различни скорости, макар разликите да са малки и не ги усещаме. Но ако такива разлики все пак има, как става така, че ние усещаме, че всички заедно сме в една и съща реалност? Може би резултатът от комбинацията на събитията е това, което възприемаме. 31.10.2012)
Както казах, използвах случаите с 12-те и с 6-те години за простота и по-лесно осмисляне.
Ако се върнем към хипотетичната точка на абсолютен покой във Вселената и всички останали обекти в някакво движение с различна скорост, докато се стигне до движението със скоростта на светлината, ясно е, че най-малкият стандартен времеви интервал ще може да се идентифицира именно в такава точка на абсолютен покой, а при всички обекти в състояния на движение с градираща резултантна скорост ще са налице две различни възможности - или по-малко на брой минимални неделими стандартни времеви интервали със същата протяжност като протяжността на аналогичния минималния времеви интервал в точката на абсолютен покой, или по-малко на брой минимални съставни времеви интервали с по-голяма протяжност, в резултат на сливането на съответен брой минимални неделими времеви интервали в съответния съставен минимален времеви интервал, присъщ на по-високия порядък скорост на движението.
При първия случай си оставаме с една тъкан на реалността, съставена изцяло от стандартни еднакви по протяжност минимални неделими времеви интервали, но различни на брой в живота на различните обекти, движещи се с различна скорост, като броят им за определен период зависи от скоростта (синхронизирана протяжност на минимален времеви интервал), а при втория случай се получават различни по протяжност минимални времеви интервали със синхронизиран брой за определен период за всички обекти с различна (резултантна) скорост на движение, но с различна (несинхронизирана) протяжност, която зависи от скоростта на тяхното движение през съответния период (синхронизиран брой минимални времеви интервали, протяжността им се синхронизира само за обектите с еднаква резултантна скорост през съответния период).
Т.е. на земята са минали 12 години, което означава 2N броя мигновения M, докато на космическия кораб същевременно са минали само 6 години, което означава само N броя мигновения M`. При едната хипотеза M` е равно на 2М, защото е било съставено от сливането на две М и също така е неделимо (при съответната скорост на движение), минимално за съответния обект при съответното движение.
Разбира се при всяка минимална промяна в движението, стойността се променя, тук М и 2М е опростяване за случая с двете състояния - на земята с изминали 12 г. и на космическият кораб с 6 изминали години. Всичко е в постоянен процес на флуидна промяна.
При другата хипотеза, няма разлика в стойността на М и М`, но скоростта е намалила броя на мигновенията, т.е. на минималните стандартни универсални неделими времеви интервали от 2N на N. При различните скорости на движение се получават различни съотношения. Всяка честица живее със собствен коефициент спрямо ритъма на частицата в абсолютен покой.
Дали се намалява броят на минималните интервали или минималният стандартен интервал се слива с друг и се укрупнява при всяка промяна на скоростта на движението? Тук отново стигаме до невъобразими неща, защото всичко би трябвало да се диференцира до невъзможност, всяка промяна ще е на нивото на промяната в движението на нивото на минималния интервал. (Ако такъв съществува!)
Всяко увеличаване на скоростта на резултантното движение на даден обект(вкл. и със сумиране на движенията по траекториите на вибрациите на атомите и молекулите при промяна на температурата) с един минимален елемент, т.е. със стойността на един минимален интервал, ще се синхронизира с промяна на времевия коефициент на съответния базисен елемент, състаавляващ обекта, и със съответно намаляване на интензитета на вибрация на същия базисен елемент, съответно и с разтягане на времето му и забавяне на часовника му.
Движението става по-бързо с една йота (на нивото на минималния времеви интервал) и какво следва? - (вибрацията на базисния елемент се забавя, времето се разтяга и часовникът се забавя); следва, че със съответен индекс времето на тази частица се забавя, че движението през пространствената структура действа забавящо на вибрирането на базисния елемент...
*** *** (Отделно включих един текст поясняващ идеята за вибрацията и първичното и вторичното движение на обекта; следва допълнителна редакция на следващия пасаж 31.10.2012)
Изхождам от това, че вибрацията е в основата на движението на обекта като цяло съответно и през линиите на пространството. На пръв поглед се получава една безсмислица. Ако се стигне до съответно увеличаване на вибрацията като първооснова за импулса и следващото движение на обекта през линиите на пространството, то обектът минава в друга категория с друго собствено време, което е забавено в сравнение с предишния момент, а забавеното време означава и забавено вибриране на елемента. Тук обаче възниква въпрос в този омагьосан кръг - какво точно става в основите на структурата на пространството и как точно е структурирано взаимодействието между движението на обекта през тази структура и интензитета на вибрация на съставящите го елементи. Логически, според теорията на Айнщайн, движението с висока скорост забавя времето на обекта, той остарява по-бавно, а това по същество означава, че всички процеси в този обект се случват по-бавно, което си е забавяне на всяко движение, на всяка вибрация. Предмет за по нататъшен размисъл...
***
Редакция - допълнение:
В предходният абзац идеята е замъглена и нещата смесени, но той свърши своята работа като основа за по-нататъшна визуализация, размисъл и идеи. За да се преодолее объркването, трябва да направим разлика между вибрацията на базовия елемент в рамките на минималния елемент на пространствената структура, от една страна, и движението на обекта и съответно на базовия елемент, който влиза в неговия състав, през самата пространствена структура като се пресичат нейните линии и съответно линиите, разграничаващи минималните й елементи. По този въпрос съм се опитал да развия идеята в следващите два текста . Също така, в един обект с висока енергия, нагрят, разтопен и т.н., например една звезда, вибрацията на съставляващите го частици може да е от висок порядък, но това не означава, че тази вибрация дава импулс на този обект и ускорява неговото движение през структурата на пространството. Можем да нагреем и разтопим един обект, молекулите и атомите му ще вибрират, но този обект няма да полети в пространството и да пресича неговата структура, обектът ще си остане на същото място.
Също така, трябва да си припомним, че под вибрация на базовия елемент нямаме предвид вибрацията на атомите и молекулите при повишаване на температурата, което си е един голям мащаб по-отношение на базовия елемент, а само вибрацията на базовия елемент в рамките на минималния елемент на пространствената структура, чийто интензитет определя всички по-нататъшни процеси и съответния ход на времето на обекта. Както вибрацията на атомите, така и вибрацията на молекулите може да се ускори или забави при нагряване или охлаждане, т.е. при внасяне или отнемане на енергия от заобикалящата среда спрямо обекта. Но интензитетът на вибрацията на базовия елемент в рамките на минималния елемент на пространствената структура няма да се повлияе от притока на енергия в макросредата, той ще се промени от промяната на скоростта на движение през пространствената структура, от промяната на скоростта, с която обектът и съответно базовият елемент, който влиза в състава на обекта, пресичат линиите, разграничаващи минималните елементи на пространствената структура. Ако вибрацията (по-точно съответната минимална и неделима частица в траекторията на вибриране)на базовия елемент в рамките на минималния елемент на пространствената структура можем да наречем първично движение на същия базов елемент, то движението на базовия елемент като съставна част на обекта през пространствената структура, пресичайки пространствените линии, можем да наречем вторично движение. Скоростта на вторичното движение през пространствените линии оказва въздействие върху първичното движение, т.е. върху интензитета на вибрацията при първичното движение. Скоростта, с която се пресичат пространствените линии, оказва съответното въздействие върху начина, по който базовият елемент вибрира. Ако при нагряването на обекта и вибрацията на атоми и молекули въздейства енергия от околната среда, или енергия от ядрения разпад или синтез, т.е. енергия, произтичаща от ядрените сили (независимо от това как тази енергия е пакетирана и закодирана да се освобождава, дали се съдържа в рамките на ядрото или в ядрото се намира ключът и порталът за нейното пропускане от друга измерност), то при вибрацията на базовия елемент енергията, която определя и създава тази вибрация идва "отдолу", просмуква се от тъканта на пространствената структура, от реалността "под" или "извън" пространствената структура. Просто няма откъде другаде да дойде. Базовият елемент не може да си вибрира от само себе си без причина. /Освен ако това, което ние възприемаме като вибрация е естественото състояние на реалността (а ние просто изкривено възприемаме всичко) и самата вибрация е израз на пакета енергия, която се сумира и предава на горните нива. Но това са си само абстрактни, по-скоро романтични, разсъждения./ Въпросът е да се разграничат двете понятия за вибрация. Наистина всяко движение започва с импулс, който по същество е съвкупност от целенасочено вибриране на елементите. Импулсът, задвижващ един космически кораб и придаващ му движение и скорост, започва с въздействие върху определена негова част и се предава върху цялата маса, започвайки върху тази част, този импулс започва с въздействие върху съставляващите тази материална част молекули и атоми, а това въздействие не може да е друго освен едно насочено вибриране, което се предава с определена посока върху цялата маса. Но при вибрирането на един нагряващ се обект имаме нарастваща вибрация без определен импулс на посока и обектът не се задвижва. Импулсите на тази вибрация се неутрализират взаимно и обектът си остава на място, макар че при това "неутрализиране" се нагрява. Мисля си за силата на реакцията в дюзата на самолета или на ракетата, при която изтичащият газ предава импулса върху летящия апарат. Сила на реакцията, което си е насочено предаване на енергията от насоченото вибриране на излитащия от дюзата газ. Още един въпрос: доколкото скоростта на вторичното движение приемаме като резултантна от всички съставни движения, в случая на вибриращите атоми и молекули има вторично движение, доколкото те вибрират в една макросреда по отношение на базовия елемент и пресичат пространствената структура и линиите на минималния елемент на пространствената структура. Този вид вибрация е в определен неголям обхват, атомът или молекулата вибрира със сменящи се посоки, самият обект не получава допълнително движение през пространствената структура, но за самата молекула или за самия атом, както и съответно за всички съставляващи ги елементи, докато се стигне до базовия елемент, вибрацията на молекулата или атома и нейното или негово движение през пространствената структура е допълнителен компонент при формирането на резултантната на скоростта на движението (онази резултантна, която включва движението на обекта, планетата, галактиката и пр.). 31.10.2012
*** ***
И така... нещата изглеждат доста сложни и е необходимо идеята да бъде визуализирана... Ако се приеме, че съществува стандартен, универсален минимален интервал, което изглежда по-логично /т.е. ако времевата протяжност е крайно делима, а това ще рече - ако самото движение и процес на вибриране са крайно делими, с други думи, ако притежават своего рода квантов характер, ако делението не продължава до безкрайност, при което нещата биха станали просто невъзможни за осмисляне/ тогава броят на тези минимални интервали е различен (или минималните неделими интервали се сливат, образувайки нови съставни минимални интервали с по-голяма протяжност). При състоянието на абсолютен покой броят им е един, а при движението със съответна скорост съответно намалява (или при движението се сливат и образуват минимален интервал със съответно по-голяма протяжност). Това ще рече, че се забавя осъществяването на минималният възможен неделим елемент по траекторията на вибрацията на базовия елемент в рамките на минималния елемент на пространствената структура, на което минималният неделим времеви интервал е съответен израз. Това означава, че пресичането на пространствените линии, преминаването през пространствената структура забавя вибрацията на частицата (минималния базов елемент), тя започва да трепти все по-бавно, в зависимост от увеличаването на скоростта на пресичане, което представлява и разтягане на нейното собствено време, или забавяне на нейния хипотетичен часовник.
(След първото написване на текста, продължих обясненията и развитието по темата със следващи текстове, като при връщането към този текст се наложи включване на редица допълнения, пояснения или уточнения на различни места, затова се получава повторение на някои идеи в различни части на текста и повтаряне на някои обяснителни формулировки. Някои положения сега се оказват по-обстойно обяснени в предните части на текста и по-бегло споменати в следващите му части. На този етап не бих искал да го преструктурирам или да изтривам отделни части. 31.10.2012)
Още едно допълнение: в няколко текста, поместени в този профил, размишлявам по тия теми и поставям различни въроси. Както споменах и в този текст, в други текстове по-подробно писах за отъждествяването на времето с движението, съответно с вибрацията на частиците. Също така, поставях въпроса, откъде произлизат и къде всъщност са вградени кодовете, които определят различните свойства на основополагащите частици, водещи до различни физични закони, или, в случай, че в основата на всичко са така наречените струни, кодовете, определящи различния характер на вибрация на тия струни. Откъде идва и къде и как е закодирано основополагащото начало.
Размислите по тази тематика са разхвърляни в няколко текста. Тук сега няма да се систематизира, нито ще се постигне пълнота.
В контекста на текста на първото допълнение - още една експресна добавка:
След като всяко движение е свързано с определена скорост, а всяка скорост (например скоростта на самолета, но по логиката на нещата и всяка по-малка скорост) води до промени във времето на обекта, разтягане - т.е. забавяне, значи за движението с ускорение естествено се наблюдават същите ефекти. Отново възниква въпросът защо се разграничава равномерното праволинейно движение от движението с ускорение, когато се третира темата за относителността на движението, отправна точка при генезиса на теорията на относителността, доколкото се разбира от историята на развитието на идеите на Айнщайн.
(Освен ако последователното пресичане на пространствените линии с ускорение, т.е. с променяща се скорост (т.е. пресичането на всяка следваща линия по различен начин) води до съответно различно въздействие върху пространствената структура, за разлика от последователното им пресичане с една и съща постоянна равномерна скорост (т.е. преминаването на линиите по един и същи начин). В първия случай относителността се губи, а във втория случай движението се явява относително - с еднакъв ефект както за отдалечаващия се обект, така и за обекта, спрямо който първият се отдалечава; губи се разликата от това кой обект спрямо кой се отдалечава, всеки един се отдалечава спрямо другия. Моите съмнения и неприемане на такава теза са свързани с няколко неща - първо, увереността, че съществува пространствена структура, която се пресича от обектите в движение(независимо от това, че като резултантна всички обекти са в някакво движение и пресичат пространствената структура /освен ако не я "влачат" заедно със себе си, но това е съвсем друга идея и тогава ще трябва да разглеждаме едно масово разкъсване и сливане на пространствени структури/, но в случая на относителното движение, което разглеждаме, единият обект започва да пресича локално пространствената структура, докато другият обект си остава относително на мястото в отправната система, образувана между двата обекта) и второ, че за съответното движение единият обект прилага енергия, която води до пресичане на пространствената структура, докато при другия обект такова нещо не се случва. Дори ако изключим хипотезата за пространствената структура, в празното безструктурно пространство, при единия обект се прилага енергия и той започва движение в определена посока, докато другият обект остава относително на мястото си, ако сравним местоположението им в пространството спрямо околни обекти. Тези обстоятелства не се променят ако изключим първоначалното ускорение и стигнем до постоянното праволинейно движение. Каква е разликата с ускорението, освен сенситивните възприятия на човешкия организъм, регистриращи едното и не забелязващи другото, които едва ли имат значение за същността на физическите процеси. 31.10.2012)
Но горното не е толкова съществено. Просто между другото. Иначе... повече ме вълнува въпросът за съотношението на интензитета на вибрацията и скоростта на движението.
*** *** (По този въпрос съм обяснил по-горе в текста, както и съм го разгледал в следващия текст "Интензитет на вибрацията и ходът на времето". Да не се бъркат различните видове вибрация и съответно да не се търси връзка между различните температурни състояния и хода на времето. Текстът по-долу беше база за развитие на идеята. 31.10.2012)
В текста до края са възможни корекции....
___________________________________________________
Очевидно, при движението и съответното пресичане на пространствената структура се променя интензитетът на вибрацията на базовия елемент, съставляващ частицата и съответно обекта.
От тук нататък се беше получило смесване на двата вида вибрация, на първичното с вторичното движение. 01.11.2012.
старо /Но движението на един обект с големи скорости някак си не изглежда обвързано с някаква, от наша гледна точка, много ниска интензивност на вибрация на всичките му съставляващи базови елементи./
ново (Промяната в интензитета на вибрация на базовия елемент се отразява върху хода на времето, а не върху интензитета на вибрация на по-горните нива, съответно -атомите и молекулите. Защо? Става въпрос за базисната вибрация в рамките на минималния пространствен елемент. Но ако от интензитета на вибрация на базисния елемент се определя хода на времето както на самия базисен елемент, така и на целия обект,как това ще става ако промяната на интензитета на вибрация на базисния ****ент не се предава нагоре към следващите нива на съставни частици? Ако се променя обаче интензитета на вибрация на горните нива, това ще води до промяна на температурата. Как се разграничава вибрацията, определяща хода на времето, хармонизираните промени, от вибрацията, свързана с промяна на температурата? С какво едното се отличава от другото? Ако става въпрос за промяна на хода на времето, то промяната в интензитета на трансформациите би трябвало да става на всички нива, за целия обект, за целия организъм, а това означава, че от първичното ниво на базовия елемент би трябвало да се предава нагоре към горните мащаби на частици и елементи. Да но това не означава, че целият обект ще вибрира като тренажорен автомат. Не значи, че отделните части на обекта трябва да вибрират отделно сами за себе си. Вибрират съставляващите елементи, но до къде? Променя ли се вибрацията на атоми и молекули? Ако те започнат да вибрират променено, ще се промени температурата. Може би отговорът е в интензитета, честотата, характера на вибрацията. Тя е един вид за базовия елемент и е друга за съставните обекти. Говорим за скоростта, с която се осъществява определен минимален елемент в траекторията на вибрирането на базовия елемент в един минимален сегмент от пространствената структура, и тази скорост определя съответния минимален времеви интервал. 1.11.2012.)
старо /Т.е. тези две състояния сякаш не са пряко свързани, доколкото логически можем да преценим. (Но реално те са свързани.)
Например, един космически кораб може да се движи с голяма скорост, но екипажът в кабината на космическия кораб няма да наблюдава как материите около тях преминават в два пъти по-нисък интензитет на вибрация (при самолета промяната би била по-неуловима, затова давам за пример космически кораб, който се движи примерно с 240 000 км. в секунда). Няма да се стигне автоматично до падане на температурата на материите в кабината наполовина. Материята там е спокойна, балансирана и уютна за пилота или за космонавта. В противен случай нямаше как да се намират там. (Между впрочем, космонавтите в кораба се движат със същата висока скорост, тяхното време се разтяга и забавя, те остаряват по-бавно, процесите в телата им сякаш се забавят, вибрацията на частиците им намалява своя интензитет, но... те не се охлаждат, не пада температурата им, те продължават да са си живи и здрави с нормална температура до 37 градуса. Логически виждаме, че за да се забави персоналният часовникът, всичко в тази материя би следвало да се случва по-бавно, в сравнение с аналогичните процеси на земята, която е в относителното състояние на покой, т.е. тя е в покой в сравнение с космическия кораб. За да се случва всичко по-бавно значи всички трансформации се извършват по-бавно, всички процеси, реакции в организма, а това в крайна сметка опира до процесите, т.е. вибрациите на субатомно ниво. Но същевременно логиката показва, че за тези космонавти няма да има ефектите на охлаждането и замръзването, с които ние в нашата практика свързваме понижаването на интензитета на вибрация на частиците. Значи възниква въпросът каква вибрация, какви трансформации и в каква отправна система се забавят. Забавяне по отношение на същите процеси на земята, но което не се отчита от позицията и гледната точка на космонавта, това забавяне за него не води до промяна в енергийната наситеност, в температурата на материята в него и около него. Отново "от гледната точка",но това понятие е удобно за да се разбере съотношението. Също така, няма как да се променя вибрацията на субатомно ниво само, а интензивността при атомите и молекулите да си остава същата, да няма промени в температурите и да говорим за промяна на интензивността на трансформациите в тази система, няма как нещата да са така разграничени. Ето какви въпроси възникват, нормално е, че авторите физици-университетски преподаватели не биха се ангажирали и рискували да се компрометират като сериозни учени с навлизането в такива тъмни дебри и минни полета на мистерии и неясноти. 26.10.12) Същевременно, между вибриращите с по-висок интензитет частици в двигателя на самолета или в двигателите на космическия кораб и съответната кабина на пилотите има свързващи звена, изолиращи материали и пр. Интензитетът на вибрация на частиците на двигателя не се предава пряко на интензитета на частиците на кабината. (Един обект в състояние на по-голям покой отколкото друг в космоса не е задължително да има като цяло по-висока степен на вибрация на елементите, колкото и да са неуловими разликите при малките скорости на движение. Може обектът да е в движение с относително по-голяма скорост в сравнение с друг, но да е с по-висока температура, да вибрира по-силно.) Но същевременно кабината на самолета или на кораба се движат със същата скорост както целият обект. Времето еднакво се разтяга и забавя за целия обект, вкл. за частите на кабината, в които елементите си запазват нормалното състояние, удобно за хората. Не замръзват, не изпадат в инертно състояние, апаратурите продължават да функционират. Скоростта се увеличава, времето се разтяга, забавя се неговият ход, но космонавтите не регистрират някакво забавяне на вибрацията на молекулите и на атомите, не забелязват части от кораба им да замръзват или нещо подобно. (Интересно, колкото и да са незначителни ефектите, дали времето на замръзналите ледени полета на северния и на южния полюс протича по-бавно, отколкото на екватора, независимо от всички други резултантни движения, а само заради различната температура и съответно различен интензитет на вибрация? Интересно дали времето при частици с висока енергия, при свръхнагрети материали протича относително по-бързо в сравнение с околната не толкова нагрята материя?) Т.е. скоростта на пресичане на пространствената структура не е пряко свързана с интензитета на вибрацията по начина, по който ние възприемаме това, на нашето ниво на възприятие или на оценка. Може би при малките относителни скорости в нашата среда разликите просто са неуловими за нас? Може би има обаче друго ниво, на много по-ниско равнище на структурата на материята, на нивото на основополагащите частици или на струните, където движението се отразява и интензитетът се променя? Защото за да има забавяне на времето за обекта, задържане на неговото остаряване, би трябвало да има относително забавяне на процесите, на промените, т.е. на основните им елементи - вибрацята на базовите елементи. Не наблюдаваме хомогенно и всеобщо охлаждане и замръзване на материалите в целия обект на нашия космически кораб, както ние си представяме намаляването на интензитета на вибрацията. Но има друг израз на забавящата се вибрация на елементите. Просто елементите си вибрират по същия начин, със същите амплитуди, но всяко движение в този процес се извършва по-бавно, а самите ни тела и мозъци се оказват в същия забавен ритъм и ние не можем да възприемем никаква разлика.
*** ***__________________________________________
(От цялата тази абракадабра се прояснява, че интензитетът на вибрация намалява, но това проличава при сравнение с аналогичния процес на земята. J.е. промяната на интензитета, на скоростта на трансформация, е относителна към аналогичния процес при обекта в покой (в случая - на земята). Ефектът на относителността. За самите космонавти тази промяна не се изразява по начин да я регистрират физически. Макар че... Как е възможно часовникът на кораба да върви по-бавно, значи стрелките му се движат по-бавно, пружините... Да но за космонавтите това не е по-бавно, за тях това е нормалното. По-бавно е по отношение с процеса на земята. Излиза, че за обяснение на ефекта е удобно да се приеме идеята със сливащите се минимални времеви интервали, при което се променя протяжността на минималния неделим времеви интервал при промяната в скоростта. Вибрацията на базово ниво се осъществява в рамките на този минимален времеви интервал, за обекта няма разлика от негова гледна точка, но в сравнение с другия обект - на земята, минималните времеви интервали имат два пъти по-голяма протяжност. Идеята за еднакви по стойност минимални времеви интервали, независимо от движението и скоростта на движението, имаше цел да обоснове възможността за универсално синхронизиране на събитията в един минимален времеви интервал, т.е. в един единствен настоящ миг, който е последван от следващия миг във веригата на трансформациите. Т.е. - идеята, че няма поток на времето или някаква тъкан на времето, а винаги съществува само едно статично състояние, което преминава в следващото, в безкрайния процес на взаимодействията на силите. Обаче, при положение, че минималните времеви интервали се сливат и са с различна протяжност, макар и неделими, в различните случаи на движение и скорости, какво представлява тогава универсолното синхронизиране? Състояние, при което във всеки един единствен настоящ миг на съществуването на Вселената (а може би и на цялата Реалност), всяка една частица, всеки един обект, всяка една структура се намират в свой собствен минимален времеви интервал, неделим, но с различна протяжност. Другата опция е минималните времеви интервали да не се сливат, а да намалява броят им, което би означавало, че при пресичане на пространствените линии една част от тях се анулира, просто една част от тях се редуцира, поглъща, изчезва. Това свързано ли е с енергията, това анулиране на минимални времеви интервали и как се отнася към идеята за минималния времеви интервал като израз на минималната стъпка в траекторията на вибрацията на базовия елемент? Анулирането на интервала би означавало някакъв вид прескачане в тези първични стъпки в процеса на вибрацията. Свързано ли е с енергията? За да става това се консумира енергията за движение на обекта, а при големите скорости - много енергия. Колкото повече се приближава скоростта на светлината, според теорията на Айнщайн, необходимата енергия ще се увеличава, докато стигне безкрайна величина за светлинната скорост. Каква връзка би могло да има с анулирането на времеви интервали или прескачане в процеса на вибрацията? А при опциата на сливане на минималните времеви интервали в други неделими но с по-голяма протяжност? 26.10.12).
*** _______________________________
И така, доколкото идентифицирам протяжността на времето с протяжността на движението (т.е. вибрацията) на нивото на най-малките възможни величини, т.е. минималният времеви интервал е всъщност минималната възможна промяна в процеса (траекторията) на вибриране на базовия елемент, има отъждествяване на времето с движението. Минималният интервал се отъждествява с минималната промяна във вибрацията. В текста по-горе ставаше въпрос за броя на минималните времеви интервали при две паралелно случили се събития, когато в единя случай са отчетени 12, а в другия случай 6 години, и аналогично при всякакви подобни ситуации в различни съотношения. Ставаше въпрос и за това, дали въобще има минимален стандартен универсален времеви интервал, дали времевата протяжност – т.е. движението на елементите в пространството не е делимо до безкрайност и никога не може да се стигне до последна крайна величина. Предвид идеята, че пространството има структура, строеж, линии и пр., по-скоро изхождам от идеята за краен минимален времеви интервал. Но както се вижда, при паралелно случили се събития, в единя случай имаме 12, а в другия случай 6 г. И възниква въпросът дали броя на интервалите е по-малък при съответното движение през структурата на пространството, или самите минимални интервали променят същността си като например два се сливат в един и пак остава неделим.
Продължавам тази последна идея. На нивото на базовия елемент, нещо като частица, или нещо като струна, имаме всъщност един енергиен квант. Енергийният квант е базовият елемент. Минималният времеви интервал на този квант представлява минималната възможна промяна в процеса на вибрацията на този квант, обусловено от структурата на пространството, в която той вибрира. Този минимален времеви интервал (минимална промяна във вибрацията (движението) е времевият квант. Неделим времеви квант. Съпоставяйки събитията с 12-те и с 6-те години, в случая на движението със звездолета в интервал, проявил се като 6 години, броят на минималните времеви интервали (мигновения) през тези 6 години намалява два пъти по отношение на броя им през 12-те години на земята, защото при движението с тази скорост всеки два минимални стандартни универсални времеви интервала, т.е. всеки два времеви кванта се сливат в един под въздействието на скоростта на кораба.
И така, сливането на минималните времеви интервали е сливане на два времеви кванта в един, броят им съответно намалява. Времевият квант е израз на първичната (минималната) трансформация на енергийния квант, съставляващ базовия елемент, осъществяващ минималната възможна промяна в своя процес на вибрация. Въпросът е, при сливането на времевите кванти губи ли се енергия, обектът губи ли съответното количество енергия при сливането на два кванта в един. Ако губи, къде отива тази енергия? И какво е съотношението на тази енергия с енергията, необходима от друга страна, за да се осигури самото движение на обекта през пространството?
София, 25.10.2012 г.
Едно още по-абстрактно отклонение
Разтягането на времето (т.е. забавянето на неговия ход, забавянето на часовниците, по-бавното остаряване на Бети) при съответните скорости (в случая, за удобство говорим за висока скорост, близка до скоростта на светлината):
Поток или тъкан? Пътека с дължина(протяжност) или тъкан с обем? Как може да се визуализира това разтягане/забавяне?
Като един път, който трябва да се измине, т.е. времето като един път с определена протяжност, обхват, който обектът трябва да премине, времето като поток, като материя, през която трябва да се премине. Тогава в случая на високата скорост този път скъсява ли се, в сравнение с пътя, изминаван на земята в състояние на относителен покой? Ако времевата тъкан е компресирана - може би протяжността на пътя се е скъсила и пътят е преминат по-бързо. Преминат е по-бързо за 6 г. вместо за 12, както са го преминавали на земята по-бавно.
Ако обаче приемем, че времето се е разтегнало, излиза, че протяжността на неговата тъкан се е увеличила и обектът просто преминава по-бавно през него.По-бавното преминаване обаче се изразява в по-малка стойност, преминава само 6 години, вместо 12. А на земята не е било разтегнато и са го преминали по-бързо, но като стойност, преминали са 12 г.
В теорията на относителността казват, че времето на космическия кораб се разтяга. Как го възприемаме това понятие? Разтягането води до забавяне. Забавянето води до запазване на младостта. А като си помислим, изминат е по-кратък път, по-малък брой минимални времеви интервали.
26.10.2012
Част от текста е публикувана в
"Литературен свят", брой 46 декември 2012 г.
01. 11. 2012