IN MEMORIAM
на
Пеньо Пенев
САМОТЕН ЛЪЧ
В носталгията на нощта,
един
самотен
лъч
потърсил
тишината,
с прибоя
на вълните,
умирайки
се мята.
Инесса Соколова 3
В память о болгарском поэте Пеньо Пеневе
Поэтический перевод Инессы Соколовой 3
ОДИНОКИЙ ЛУЧ
Ностальгия в ночи,
тишина…
Тихо плещет о берег
волна…
Луч луны
на воде
отражается…
С ним душа
в одиночестве
мается.
Одинокий луч
Величка Петрова , България
http://www.stihi.ru/avtor/viliro
НЕПОВТОРИМ
Ликът ти
величав
и брулен,
изстрадан и
неповторим,
Марица сипе го забулен.
И често с него
в спор зори.
Инесса Соколова 3
В память о болгарском поэте Пеньо Пеневе
НЕПОВТОРИМ
Поэтический перевод Инессы Соколовой 3
Разбитость
на лице с печалью.
Прочесть причину
невозможно.
Страдаешь, видно,
ты ночами.
С рассветом
видеть это
можно.
КЪМ ЛЮБИМАТА
Мъченица си,
Слънчице мое.
На душата ми
огън и зной е.
Отворена рана си знам,
но биле какво да ти дам…
Само бури
и обич,
и страст –
на живота бодливия храст
в дън сърцето са свили гнездо,
в дън сърцето
да чакат Годо.
Мъченица си,
Слънчице мое.
На душата ми огън и зной е.
В пътя до мен
бе сиротна.
Несподелена,
самотна
беше твоята хладна постеля.
Беше твоята тъжна неделя.
Затова не тъжи,
не тъжи.
Светлината край тебе
кръжи,
Небосводът е повече син
през очите на нашия син.
Моя горест,
мой бряг несломен.
Там те чакам до светлия ден.
Мъченице и Слънчице мое.
;
СБОГУВАНЕ
Приятели мои,
Отечество,
сбогом.
Пия до дъно,
от дъно за вас.
Домът ми сиротен белее в тревога.
Гневът ми
корен с бунтарското аз
в сърцето ми вие
с рева на стръвница
по шепа изпръхнали спомени в мен…
последно прегръщам
и чувам Марица,
оглеждам площада
с копнежа зелен.
И тихата утрин,
когато живота
е смъкнал воала
на тежкия мрак,
когато надежда
е спряла Голгота
в усмивката детска
на къщния праг.
Приятели мои, до дъно…
И сбогом.
Далече Оттатък
духът ми корав,
закътал смирено в душата си Бога,
настъпва по нашенски с дяволски нрав.
И КОГАТО
Мигове,
миг…
и ме няма.
Но и когато отида
там на отвъдното ясно,
Ще ви очаквам незримо
и ще ми бъде
прекрасно.
Инесса Соколова 3
Памяти болгарского поэта Пеньо Пенева посвящвется
Когда-нибудь
Свободный перевод Инессы Соколовой 3
Придёт когда-нибудь тот миг,
и жизнь моя завянет.
В загробный мир войдёт мой лик
и невидимым станет.
Для тех, кто бродит по земле,
конечно, станет ясно.
Во мгле не страшно будет мне,
И это так прекрасно!
НАЧАЛО
Още крачка.
И ето безкрая.
Всеки път извървян
е начало.
Друг е ритъмът.
Друг ще е Раят.
Но душата ми
пак
ще е в бяло.
Пак
ще идват
и спират
пътеки.
Пак
ще зрее сълза в хоризонта.
И така.
И така
и навеки…
Кръговрат.
Небосвод.
Друм и порта.
"Начало"
Литературный перевод с болгарского
Светланы Мурашевой.
http://www.stihi.ru/2012/03/22/8667
Еще один шаг –
это шаг
в бесконечность.
Каждый первый мой шаг –
было только начало.
Ритм другой
там в Раю,
не одета я
в млечность,
ведь последний
мой шаг
горизонтом
скрывало…
По спирали
идет
этот круговорот:
путь земной
по шоссе,
а потом
небосвод.
ГРАДЪТ НА ПОЕТА
Пътеката спира.
Стихът онемял,
от орис нелепа ридае.
Забързана струйка горчив веронал
закотвя живота за края.
Но вечност от вечност,
зора след зора,
звездочелата рима играе.
Градът на поетът
люлей с пролетта
взривената песен в безкрая.
ВРЪХ
Възпели град, бетон и скели,
заводи корпуси и дим,
поети спират побелели,
пред този връх, непримирим.
Изправил ръст в една епоха
на мъст, омраза и любов,
където празен е метоха,
стихът железен и суров.
Сега огрява небосклона
заключил болка, нерв и вик,
в изтъркан калдъръм до трона
на труженика мъченик.
СЕТНАТА СПИРКА
Началото бе Добромирка,
Димитровград сетната спирка.
И грохот и епопея,
люшкат се в пътя към нея.
С млади и стари поети,
времето струни изплете
и пей за живота ти кратък
и Тук и Там и оттатък.
БЪЛГАРИН
Сега си Там… и Тук.
И знам,
че коренът ти - древно име,
е паметник на връх голям
на род безстрашен, с дух завиден.
С непокорство от преди,
преди да бъдеш в тази дреха
е зреел в твоите деди –
смелчаци в брони и доспехи,
кръстосвали небе и ров
люлели люлката из стана,
нанизвали на лък суров,
дивеча предано за хана.
И храбро снопът на Кубрат
пришпорвал е на кръст земята
и жилавата ханска рат е гонила с копита вятър.
В сърцата си,
не усмирим…
И те лелеем и те помним.
С името на Българин
звездата си в каменоломна.
;
ПРЕЗ ВРЕМЕТО
Не съм те виждала,
но зная
очите
и лицето ти,
таванската ти горка стая
пропита с буреносни дни.
Духът ти
напорист и волен,
измъчен и неизмерим,
разхожда се напук
свободен,
нахален и несътворим.
Не съм те виждала,
но нося
стиха ти тъжен в тъжна гръд.
И „възелът на сто въпроса”
завързан с пъпната ми връв,
не ме оставя,
не мирясва
и лутам се на кръстопът.
„Човекът е човек тогава”…
знам
„когато е на път”.
Но пътят
спънат е
и свива
едно съмнение у мен
и жили дните ми с коприва
и ръфа ме през кучи ден.
;
САМОТНИК
Самотника
в очите ти
съзрях,
сумрачната
отблясъчност на Сена,
копнеж
и болка
и препънат смях
и бунта на душата ти ранена?
Претърсила света
отвъд „сега”,
загърбила
реалността на „тука”
прегърнала бездънната тъга
и камъка,
която ще разпука.
Самотника
в очите ти съзрях.
Сумрачната отблясъчност на Сена
бе изтъкана
от копнеж и смях
на нимфи
и удавници спасени.
Сега,
отвъд съм
твоето „сега”
и за реката няма да те питам.
Но тука и бездънната тъга
е давещия камък в плитчините.
БАЛКАНСКИ КОРЕН
Ръцете ти са груби и добри.
Душата ти е ропот и молитва.
Разкъсан свят от бури и искри,
и кладенци от тайнства и реликви.
Потънах там, покълнах там.
Море,
пристанище и вълнолом и изгрев
съзрях
и облак слънце да краде
от водопада на смеха ти бистър.
И нестигнат
и ненараним,
постигнал свят
в покой и мир разтворен.
Събран и в себе си, дълбок незрим,
смирен с духа си от Балкански корен.
Ръцете ти са кротки и добри,
печат от скели в шепа и молитва.
Отвъд, зад тебе, огънят гори.
И към сърцето пушекът политва.
СЪРЦЕТО ЗНАЕ
Какво е спастрено, не зная…
Епохата на мит и вик, опълчила гърди до рая,
гневът изпраща я с плесник.
И незаконна днес е - психо,
отхвърлена от кум и сват,
макар че дълго с нея пиха
и браха плод под сенчест хлад.
Какво е спастрено?
Сърцето знае.
;
ДИМИТРОВГРАД
Димитровград все тъй е малък.
И хората
все тъй добри.
Оглозгали
обич до залък,
денят им
на дъното ври,
с надежда
да се издигне
до някой
избран кръстопът,
където
пътеки
и друми
от пъкъла ще го спасят.
Кръвта му полека изтича,
най-младата,
розова кръв.
По чужди артерии
тича
за дявола
тука е стръв.
Димитровград
все тъй е малък,
а хората
нерв
и бодли,
треперят
за къшея жалък
да стигне
до първи петли!
КРЪСТ НА СЪРЦЕ
С празни очи и ръце,
хоризонтът е стъмнен.
Залезът кръст на сърце,
мракът е пъклен.
Няма никъде лъч,
само смрад и гълчава,
от отрова и злъч
на живота вгорчава.
И от празност соли,
безизходност извира,
маската се смали,
думи голи събира.
Слепотата расте,
всеки миг е сирота.
Докога?
Докъде,
докъде?
Докъде е Голгота?
Дълъг вик от пра-мрак, непрогледен проглежда
и денят заръмжал
с болката ни повежда.
Но идва лъч светлина,
идва лъч от безкрая.
Хоризонтът смълчан
стъпка стъпва към Рая.
УЗРЯВАНЕ
Докрай узряхме.
Всичко е преровено.
Кой пее весело като капчук?
Надеждата припламва недоронена,
нима намери нещо ново тук?
Но още има шепа от потомците,
наивните и смели синове
да разрушат
и съградят основите
на вярата за нови светове.
ЗЕМЯТА НАСЛЕДНИК
Третата хилядна крачи
и ето
зад кратера стихнал на тая страна,
жълтее се буйно и златно полето
в узрялата гръд на сърдечност една.
Родината вика чадата си свои.
Събужда се радост, затваря се мъст.
Земята наследник на древния воин
по български грее изправила ръст.
ВЕЧНО
Вечно твоята спирка ще съм,
вечно твоята спирка.
И онази магия на сън,
необятна магия.
Вечер с дъх на простор и поле
и на усое,
вихър оголил
смеха на дете,
нещо
истински твое.
И аромата
на лятна тъга
с Марица игрива.
И онази дъждовна дъга
дето слънце навива.
Вечно твоята спирка ще съм.
Вечно твоята спирка.
И когато стихът ти навън
непокорен политне,
Ти събуждаш сърдечния звън,
който пеят звездите
и нектара на сладкия сън
по росата на дните.
ОТНОВО
И пак е вечер,
мека теменужена.
И пак се смее майската й гръд.
И пак поема вятър песен люляна
за ватенка, поет и кръстопът.
;
ГРАДА НА МЕЧТИТЕ
Градът ни с копнежите диша,
мечтите ни в него въздишат
и хората тука родени,
орисват ги други вселени.
Дедите били упорити,
създали мечта на мечтите.
От цяла страна бригадири,
града на мечтите строили.
И много неща невъзможни,
направили дните тревожни,
но всички били упорити,
градили града на мечтите.
Градът ни легендата диша
и младите още я пишат,
тракийското слънце я пали,
Марица ревниво я гали.
2007г.
ПАРК „ПЕНЬО ПЕНЕВ”
В парка – зелена прохлада.
Място за миг на отрада.
Вятърът гали ни тихо, песен от няколко стиха,
клоните сплитат, опрели пръсти до лилии бели.
И се разнася тогава, с пролетен дъх на морава
светът му с мечти разпилени
до непознати вселени.
И покорява объркан, дързък, до болка отъпкан,
нови слънца, избуели от бръчките посивели.
"СВЕЧЕРЯВАНЕ НА ДОБРОТАТА"2011г.
ПАРК ИМЕНИ ПЕНЬО ПЕНЕВА
Перевод
http://www.stihi.ru/2011/11/14/3035
Виктор Дубовицкий
В парке зелёном прохлада -
Милому сердцу отрада.
Заверть летит по аллеям, мудрые строки лелея.
Ветви сплетаются в стиле тонко изогнутых лилий.
Травы шумят по газонам, воздух струится озоном.
Грёзы волшебные тают,
К новым мирам улетают.
В парк беспокойный, открытый, смелый, до боли избитый,
В парк по-весеннему пёстрый яркие падают звёзды.
14.11.2011 г.