НИКИ КОМЕДВЕНСКА.БОЛГАРИЯ.
Биография
Родена съм в гр.Сливен, в лятото на 1971-ва година. Макар че корените ми са от двата края на България, че и отвъд нея, докато съм раснала под сърцето на мама, сигурно съм прихванала нещо от бунтовния дух на Балкана. И не мога да си стоя кротко, а езикът ми е остър като бръснач. Пак тук, в Сливен, завърших гимназия, наречена на името на големия възрожденски поет Добри Чинтулов, а моята алма матер е Великотърновският университет “Св. св. Кирил и Методий”.
Иначе съм обикновен човек, не по-различен от продавача на вестници и от усмихнатото момиче, което връзва букети с разноцветни панделки.
Понякога, ако успея да си открадна малко време, ходя за риба. Мога да гледам с часове задъхания бяг на реката и да слушам тихия шепот на листата, докато се опитвам да разгадая магическите им знаци.
Не успях да засадя дърво, макар да опитвах много пъти...
Обичам града си, земята си, но най-много обичам езика си. Думите, с цялата им красота и многозначност, ме опияняват. Вярвам, че на този свят няма оръжие, което да притежава тяхната мощ. Думите са това вълшебно нещо, което ни прави хора.
Какво искам от живота? Да ми даде достатъчно време, за да завърша започнатото.
За какво мечтая? Да напиша съвършеното послание за всички хора – идеално съчетание на форма, смисъл и мелодия.
Какво искам за детето си? Една България, която с гордост да нарича родина.
Ето това съм аз. Ни повече, ни по-малко... Просто Ники Комедвенска.
* * *
ДО ТАЛАНТА
От няколко месеца Димитричкова ходеше като сомнамбул из
кабинета и се чудеше в кой ъгъл да се завре. Не че нещо й липсваше – имаше си прилична работа и малко панелно апартаментче, наследено от една досадна леля, чиято единствена умна постъпка беше да остане стара мома. Така Димитричкова се сдоби със собствено жилище. Като прибавим и сладката служба в данъчното, която един приятел на баща й със зъби, нокти и връзки успя да й издейства, животът й беше просто чудесен. Но нещо липсваше. Нещо дребничко човъркаше нарасналото его на Димитричкова и я караше да се мотае като халосана из малкото си кабинетче, да гледа с презрение плешивия аспарагус на прозореца, докато замислено прокарва с пръст нови пътечки из вечно хремавия си нос. Страшно й се искаше да блесне с някаква изява и да се прослави. Ето – хората пишеха книги, вестници пишеха, по телевизията се снимаха, а на нея нищо такова не й се случваше. А пък й се искаше, да му се не види! Така й се искаше, че в кожата си не се побираше. Най-накрая, след много размисли и терзания, Димитричкова реши да напише книга. „Да напишеш книга е проста работа, мислеше си Димитричкова. Сега всички пишат книги и се прославят. Ще напиша шедьовър - реши тя. - Глупости, какъв шедьовър! Направо ще е бестселър!” После и бестселъра й се видя малко и чиновничката скочи направо на мегаселър. Обаче тук изникна проблем – Димитричкова не беше проститутка, не бяха я малтретирали като дете, не беше родена в затвора, даже не беше обратна. Тогава тя се отказа от прозата, прехвърли се на поезията и започна да пише. Но все нещо й пречеше – ту колежка ще се обади за кафе, ту майка й ще се изтърси на гости, ту ще започне някой хубав сериал. И Димитричкова реши да краде от съня си. Всяка вечер тя изпиваше по три двойни кафета, после сядаше пред един служебен тефтер и си чакаше вдъхновението. След една седмица се сдоби с очи като понички и нито едно сносно стихотворение за печат. Ясно беше, че нощното писане не струва. И Димитричкова започна да краде от обедната си почивка – петнайсет минути за кафе и кифла, останалите четирдесет и пет – за писане. Обаче пак не й се получаваше. Ако намереше римата, смисълът й се губеше. Ако пък набараше смисъла, римата й отиваше по дяволите. Тогава Димитричкова реши да краде от фонд „и аз съм човек”, за да се образова. За една седмица тя нареди на нощното си шкафче двадесет и четири книги, които започна да чете съвестно и акуратно като констативни протоколи. Четеше и пишеше, пишеше и четеше, обаче пак не можа да напише нищо поне като за бестселър. И в един миг на недоволство Димитричкова реши, че въобще не е честно да краде само от себе си. „Хората окрадаха държавния резерв за два месеца, аз ли да съм най-честната в тая държава!” И тя седна пред компютъра и обиколи всички сайтове за авторски произведения. Съвсем скоро събра стихотворения не за една, а за три стихосбирки. И за да бъде чиста пред себе си, открадна два часа от времето си за маникюр, педикюр и кола маска, за да подреди всички стихотворения по азбучен ред. В обедната почивка разпечата накраденото на служебния принтер, а на следващия ден ги занесе на Издателя. Там обаче изникна друг проблем – Издателят каза, че са чудесни, но й поиска хиляда лева за печат, които Димитричкова никак, ама никак не искаше да дава. Тогава тя открадна от съвестта си и преспа с Издателя. Преспа няколко пъти, за около хиляда лева. „Кучка!” – нацупи се съвестта й, но Димитричкова й каза да си гледа работата. Скоро по витрините на една книжарничка се омъдри зеленакава книжка, отпечатана на амбалажна хартия, на която с разкривен шрифт се кокорчеше гръмкото заглавие: „СПОМЕНИ В МИНАЛО ВРЕМЕ – СТИХОСБИРКА”. Най-накрая Димитричкова беше удовлетворена. Тя раздаде грозната книжка с автограф и посвещение на всичките си колеги, които останаха много изненадани от хубавите стихове и разнопосочния стил на невзрачната чиновничка.
- Виж, Димитричкова – дръпна я началникът на данъчното, който имаше добър литературен вкус, - стиховете наистина са много хубави, но ще ми обясниш ли как, по дяволите, си преживяла толкова тежко смъртта на двамата си братя си, при положение, че си единствено дете?!
- ‘Ми какво да ви кажа, шефе! – усмихна се Димитричкова и запърха невинно с мигли като зелева пеперуда. – То си е до таланта все пак...
* * *
Ако видеше, Господи
Като пролетен цвят след студения делничен ден,
тя излизаше привечер, цялата в пъстри воали,
и кварталът изглеждаше някак красив, пременен,
сякаш малко вълшебство сред кофите бе оживяло.
Беше луда жена... Откачила навярно от страх,
че светът покрай нея е сив, подреден и логичен,
само тя отстрани, като фея сред улична прах,
се примъква до хората тъй непонятно различна.
Обикаляше вечер безцелно из своя квартал
със едната надежда, че нещо добро ще се случи,
но логичният свят, сякаш луда жена не видял,
я навикваше грозно, по-зле и от краставо куче.
Беше толкоз сама, че да видеше, Господи, там
как се лута без път и на себе си само говори,
щеше с купичка пръст да изваеш повторно Адам,
за да има очите й някой поне да затвори...
============ ============= ===================
Клетва
Да не бях ти стъпвала на пътя,
ала беше пролет като хала,
грабна ме горнякът кръстопътен.
Луда бях, за обич полудяла...
Погнах ти козите по баира,
скърших се, когато ме докосна.
Кой да ме научи, че пастири
можели така да омагьосват?
Лятото по стъпките ни мина.
Беше тежка обич. Като жетва.
И сега, от толкова години,
тегне самодивската ми клетва.
Дългите ми плитки се извиват
и ме хапят страшно, нелюбовно.
Сто живота още ще съм жива,
да заравям спомени отровни.
Близкото отдавна е далечно.
Мъката ми коренища хвана.
Някога заричах се във вечност,
днес облизвам вечните си рани.
Ризата ми - тънка-отъняла,
дето пази женската ми сила,
всеки ден със сълзи съм я прала,
всяка нощ с надежда съм я шила.
И те чакам - дива, дългокоса.
Клетва съм ти дала и боли ме.
Ала във сърцето си те нося
и ще чакам, докато ме има.
============= === ==============
ЛУДА СЪМ ГОСПДИ!
Луда съм, Господи! Страшно съм луда!
Още си квася морето.
Старите дяволи даже се чудят
как ми издържа сърцето.
Вятър - косите ми, огън - очите.
С белите врани говоря,
с вълци-неверници нощем се скитам.
Луда съм! Нямам умора.
Кой да ме мисли и кой да ме хване?
Лудите кой ги признава?!
Блъска душата ми - риза съдрана,
шепа живот й остава.
Удря сърцето във мен като тъпан,
кръв по кияка се лее.
Влача живота си, в сълзи окъпан...
Как без любов се живее?
Луда съм, Господи! Дума да няма -
чак под езика ми стяга.
Ала в света ти, уж правен за двама,
всеки от лудия бяга...
* * *
ОЛЬГА БОРИСОВА
Сумасшедшая я, Господи!
http://www.stihi.ru/2012/04/03/7762
ПОДСТРОЧНЫЙ ПЕРЕВОД
Сумасшедшая я, Господи!
Ужасно я сумасшедшая!
Ещё квашу море.
Старые черти даже удивляются
Как переносит моё сердце.
Ветер - волосы мои, огонь - глаза.
С белыми воронами говорю.
С волками-неверными ночами скитаюсь.
Сумасшедшая я! Нет усталости.
Кто даст мне мысли, и кто меня поймет?
Сумасшедшую кто признает?!
Блестит душа моя - риза рваная,
Горсть жизни и осталась.
Бьется сердце мое, как барабан.
Кровь колотушкой льется.
Влачу жизнь свою всю в слезах…
Как без любви жить?
Сумасшедшая я, Господи! Слов нет-
Под языком моим стянуто.
Но в мире твоём всё для двоих,
Каждый от сумасшедших бежит…
* * *
СВОБОДНЫЙ ПОЭТИЧЕСКИЙ ПЕРЕВОД
http://www.stihi.ru/2012/04/03/7762
Я сумасшедшая, Господи, знаю!
В море бросаю горстями квашню.
Сердце на клочья своё разрываю,
Даже чертей уже всех удивляю
Тем, как страдания все выношу.
Волосы - ветер, в глазах моих пламя.
С вороном белым всё время шепчусь,
С волком неверным я шляюсь ночами.
В мире без устали всюду ношусь.
Кто меня примет, и кто мне поможет?
Глупая дева нужна ли кому?!
В рУбище рваном людей я тревожу,
Может, осталась секунда всему.
Сердце стучит у меня барабаном,
Кровь-колотушка по венам течет.
Светит душа и сердечные раны…
Кто же полюбит и кто меня ждёт?
Да, сумасшедшая, Господи, знаю!
Слов не имею, язык как в тисках.
Господи, слышишь как плачу, страдаю,
Боль молоточком стучится в висках.
В мире, где создана каждому пара,
Как мне без пары, скажите, прожить?
Горькая доля, суровая кара,
Кто сумасшедшую может любить…
======= ========= ================
Жалба
Не съм го искал, ала ми се случи...
Съклет ме беше стегнал с тая зима.
Самотен бях, самотен като куче.
А беше пролет, луднала за трима...
Козите вече скачаха на двора,
отколе пощръклели като мене.
Така ми беше писнало от хора!
Гора да е! Да стъпя на зелено!
Къде я срещнах? - питай ме, не помня.
Не знаех ден дали е, или нощ е.
Отпивах я. Пиян. Като от стомна.
Все молех я за още и за още...
А беше тежка обич... И на живо
в сърцето ми отвори девет рани.
Че как да вържеш в къща самодива...
Така и не посмя да ми пристане.
Оставих я. Дано да е разбрала,
че дивото от мен й е по-мило.
Прибрах се в село, счупих си кавала.
Неделя - две... И минах под венчило.
Козите ги харизах. Да ги няма!
За чановете още ми е криво...
Целувам друга. А сърцето - камък.
И то жалее свойта самодива...Дадох хляб
Днес денят ми изгря отдалече,
плисна слънце по моя дувар.
Днес денят ме обича, човече -
дадох хляб на един помияр.
Най-самотното улично куче,
но ме гледа с очите на свой.
А градът изкикоти се звучно:
============ ========= ===================
Дадох хляб
Днес денят ми изгря отдалече,
плисна слънце по моя дувар.
Днес денят ме обича, човече -
дадох хляб на един помияр.
Най-самотното улично куче,
но ме гледа с очите на свой.
А градът изкикоти се звучно:
"Удари го! Смажи го от бой!"
Можех, да. Да го фрасна с тояга;
да го ритам до мръкнало чак...
То е куче и тъй му приляга -
изтребление пълно, до крак!
Имах хляб във ръката си само.
И додето замахвах... Не знам...
Изведнъж натежа като камък,
вкоравен от обида и срам.
И го взех, разделих го на части -
две за кучето, две и за мен.
О, как светна тогава от щастие
този мрачен и никакъв ден.
Залюля ни в едно - половинки,
невъзможна комбина, но хоп -
дадох залък за жълти стотинки,
а спечелих приятел до гроб.
========== ======== ============
Песничка за Тя и Той
В парка весел и зелен
на последния завой
във един случаен ден
срещнаха се Тя и Той.
Тя - с тупирана глава,
Той - изваян като бог.
Тя - до кръста му едва
с десетсантиметров ток.
Ала бе прекрасен ден
за любов и за мечти.
Той от нея бе пленен,
Тя бе влюбена... Почти.
Беше от съдбата знак -
срещнаха се по обяд,
с предложение за брак
ги завари нощен хлад.
След години благодат
във семейното легло
пак са в парка по обяд
Той и Тя, но вече с То.
Тя - с мечти за силикон,
Той - сърдит и накипял,
То подскача като кон -
мил семеен сериал.
Още време отлетя,
второ То нададе глас.
Тя - с характер на змия,
Той - с осанката на праз.
И във есенния хлад
под смълчаните липи
пак във парка по обяд
луд скандал сега кипи.
Той удари й шамар -
ех, не биваше така...
Тя го сряза: "Тъпанар!" -
и го ритна по крака.
Беше от живота знак.
С адвокати и скандал
свърши се и тоя брак -
невъзможен идеал.
Есен в парка... Красота!
Пак се срещат. И какво?
Той прегърнал друга Тя,
Тя - сама със двете То.
========= ========= ============
Без вълшебства
Отвори я вратата, проклетата!
На парчета строши катинара!
Виж я - чака от цяло столетие,
едновременно млада и стара.
Тази приказка скита из папките,
постоянно си сменя адреса
и дори не й дреме на шапката
за една полужива принцеса.
Всички принцове вече са минало -
гълтат прах в ръкописите стари.
А пък тя, сто години застинала,
колко, мислиш, така ще изкара?
Още ден - да й свърши магията,
и смъртта всяка нишка ще среже.
О, тогава с размах ще развиете
сериал в новинарската мрежа.
Удряй пак! Нямаш време за губене.
Без да чакаш вълшебна намеса!
Не разбра ли - когато е влюбена,
даже жабата става принцеса.
======= =========== ============
Сън
Тази нощ ме завари навън
и къде съм заспала - не зная,
но сънувах най-странния сън -
бях на гости при Господ във рая.
Шаренееше горният свят,
като кърпа моминска извезан,
а в средата на чудния град
се разливаше дълга трапеза.
Наредени мъже и жени
тежко вдигаха пълните кани.
Всички праведни в земните дни,
дето Господ на пир е поканил.
А направо умирах от глад
и се молех и мене да пуснат
на трапезата в божия град
хапка само от Господ да вкуся.
Боже! Никой не каза:"Седни,
тоя свят на добро е научен."
И се свих премаляла встрани
до едно недохранено куче.
Старо псе като райски клошар
и с език от помията локал,
но с очите на верен другар
само то даде своя си кокал.
А когато луната изгря
и студът по гърба ми зачопли,
милостиво до мене се свря
и през цялата вечер ме топли.
Беше най-идиотският сън,
дето само на мен ще се случи,
но денят ме посрещна навън.
А във скута ми - вярното куче...
========= ======== ===============
Приказка за Пъна
В гората, сякаш че насън,
живееше самотен Пън,
съвсем прогнил от дъждовете,
гъбясал, прашен и безцветен,
от сто години беше там -
ненужен, оглушал и сам.
Шумяха живите дървета:
"Я по-добре го изгорете!
Подобно чучело стърчи -
изсъхнал, грозен, все мълчи."
А той наистина мълчеше,
защото много го болеше
и молеше се някой ден,
от мълния възпламенен,
на пепел и на прах да стане,
наместо личинки да храни.
Ала в една студена нощ
до него заек сивокож
се спря и тихичко проплака,
че се страхува сам от мрака.
И старият самотен Пън
му каза: "Влез! Не стой навън!
Додето сняг в гората трупа,
живей във моята хралупа."
Тъй ден след нощ от зла беда
над своя малък заек бдя....
Дали от заешкото тяло
доброто някак оживяло
във корените му сребристи?...
Напролет Пъна се разлисти.
* * *
ОЛЬГА БОРИСОВА
СКАЗКА О ПНЕ (БАСНЯ)
http://www.stihi.ru/2012/03/25/7253
ПОДСТРОЧНЫЙ ПЕРЕВОД
СКАЗКА О ПНЕ
(БАСНЯ)
В лесу, словно во сне,
Жил одинокий Пень,
Совсем прогнил от дождей,
Заплесневел, пыльный и бесцветный,
Сто лет был там-
Ненужный, глухой и одинокий.
Шумели живые деревья:
«Его, по-хорошему, сжечь!
Подобен чучелу старому-
Засохший, грозный, всё молчит».
А он, в самом деле, молчаливый,
Потому что очень больной
И молится который день,
От молнии воспламениться,
В пепел, прах превратиться,
Вместо личинок кормления.
Но в одну студёную ночь
За него зайка серенький
Спрятался и тихонько заплакал,
Потому что боялся темноты.
И старый одинокий Пень
Ему сказал: «Влезай! Не стой снаружи!
Пока снежная в лесу крупа,
Живей в мою норку (полость)».
Так день и ночь от злой беды
Смотреть за своим маленьким…
Разве от заюшкиного тела
Легче как-то выжить
Корням его серебристым?...
Весной Пень распустился (покрылся листвой).
* * *
СВОБОДНЫЙ ПОЭТИЧЕСКИЙ ПЕРЕВОД
СКАЗКА О ПНЕ
Басня.
http://www.stihi.ru/2012/03/25/7253
В лесу дремучем, как во сне,
Страдая в сонной тишине,
Пенёк забытый всеми жил,
Заплесневелым, пыльным был,
Прожил лет сто возможно там-
Глухой, не рад своим годам.
Шумели деревца кругом:
«Его бы сжечь! Порос он мхом!
И словно чучело стоит,
Засохший, грозен, и молчит».
А он глядит на них с тоской,
Грустит, усталый и больной,
И молится который день
Бесцветный мрачный этот Пень,
Чтобы от молнии сгореть
И с пеплом к небу улететь.
Но в ночь студеную одну
У страха своего в плену
Зайчишка прискакал к нему:
В лесу так плохо одному.
Боялся крошка темноты,
Дрожал и плакал, ждал беды.
И старый Пень промолвил вдруг:
«Меня не бойся, милый друг!
Ты прячься в норку, там покой,
Влезай, и на ветру не стой!
Позёмка снежная кружит,
И тьма кромешная стоит.
Мой уголок от злых невзгод
Тебя надежно сбережет»...
Не зайки ль малого тепло
Ожить корням вновь помогло,
И сил дало ему весной?...
И Пень раскрасился листвой.
======== ========== ==========
Коне
Пътят свърши. Сега накъде?
Побеляха от болка очите.
Бяха хилави селски коне
с разранени до кокал копита.
Подивели от тежкия прът,
с който би ги стопанинът вчера,
бяха хванали правия път
свобода и покой да намерят.
И препускаха с мощния бяг,
който клони от времето кърши.
Диво! Както се тича без впряг...
Досега. Тука пътят се свърши.
Бяха кротки товарни коне
от каиша си луднали, Боже!
Не можа ли отгоре поне
под копитата път да им сложиш?
И сломени от болка и пек,
свободата проклели стократно,
пак затърсиха някой човек,
да ги хване и върне обратно.
* * *
ОЛЬГА БОРИСОВА
ЛОШАДИ
http://www.stihi.ru/2012/04/06/10546
ПОДСТРОЧНЫЙ ПЕРЕВОД
Путь закончен. Сейчас куда?
Побелели от боли глаза.
были худые сельские лошади
С раненным копытом.
Дикие от тяжелого прута,
с которым был хозяин вчера,
(Они) взяли (как- будто выбрали) правильный путь
Свободу и покой, чтобы найти.
И поскакали мощным бегом,
Который ломает с время ветви ( переносный смысл)
Диво (Дико)! Как бегать без упряжки...
До сих пор. Здесь дорога закончилась.
Были кроткие товарные лошади
От ремня с ума сошли, Боже!
Не мог ли бы (Бог) сверху, по крайней мере,
Под копытами (им) путь положить?
И сломлены от боли и жары ( и от солнце),
Свободу, проклиная стократно,
Снова начали искать какой-то человек
что бы он схватил и вернул их обратно.
* * *
СВОБОДНЫЙ ПОЭТИЧЕСКИЙ ПЕРЕВОД
http://www.stihi.ru/2012/04/06/10546
Путь закончен. А сейчас куда?
Стали белыми глаза от боли.
Дикие от жесткого прута
Лошади сбежали из неволи.
Сельские лошадки так худы,
С раненым копытом, спины в шрамах,
По которым резвые кнуты
Чью-то злобу вымещали рьяно.
Вырвавшись, нашли, казалось, путь,
Обрели покой себе, свободу.
Дико! Без упряжки, ветер в грудь…
Путь закончен. Дальше нет им ходу.
Боже, от ремня сошли с ума
Сельские, товарные лошадки!
Господи, не мог бы проложить
Под копыта путь им снова гладкий?
Сломлены от боли и жары
И, кляня свободу ту стократно,
Стали вдруг высматривать в дали,
Кто схватил бы и вернул обратно.
============ =========== ===========
Моята малка любов
Тя е малка любов. Като стръкче иглика,
срамежливо напъпило цвят.
А сърцето ми тъжно само я повика
и я скри от човешкия свят.
Да разпери листа, да ми светне в душата,
да осъмне денят ми суров.
Аз отдавна разбрах, че със сълзи полята,
не разцъфва голяма любов.
За голямата трябва сърце необятно -
тя е мътен порой. Хергеле!
И се раждаш по път, и умираш стократно
върху черни и бели криле.
И какво да я правя такава голяма?
Боже, двама да бяхме поне!
А сърцето ми орех... Къде да ги дяна
тия луднали диви коне?
Затова тая малка ревниво я пазя -
светло коренче в мрачния свят.
В оня миг, в който свила юмрук те намразя,
да ми пръсне сърцето от цвят
========== ========= ======================
============ ========= ============
За зелено
Тоя свят е дяволско огнище -
вечно ни обръща като ръжен.
Уж се пазиш - никого за нищо...
А току на някого си длъжен.
И се дебнем лошо, хем се знаем -
халът ни открай един и същ е,
а пък все броим, като че в заем
тъпкано за всичко ще се връща.
Ще се разпилеем на провала,
в чужди грехове ще се затворим...
В тая пролет - цъфнала и бяла,
що сме тъй овълчени бе, хора?!
Нека да се хванем за зелено,
да стопим човешката си зима:
аз на тебе, някой друг на мене...
За да сме народ... И да ни има!
====== ========== =================
Тиха вода
Той е тиха вода,
но дълбоко сърцето му гази.
Няма златна среда -
само грешна любов и омраза.
Две зелени очи,
да разцепва хастара на мрака...
И дори не личи,
че довчера за друга е плакал.
А ръцете му, ах -
сякаш с огън изваяни длани.
Да потънеш във тях
и завинаги там да останеш.
И не вярваш, че сам
свойте изгреви тъжни зачева -
омагьосан Адам,
от години забравил за Ева.
А е малка беда
и върви, без дори да разбира,
че в такава вода
от любов се гори и умира...
============= ======= ==============
Неделя Сиропустна
Омръзна ми, съвсем ми дотежа
да хапя ядно сухите си устни
и казах си - за всичко ще простя
на собствена Неделя Сиропустна.
Запалих свещ, на колене се свих,
усетих как молитвата ми тегне
и сякаш Бог с везна ми се яви,
простените ми болки да претегли.
И аз простих за всичките лъжи,
приятелските грешки и горчилки
и гледах Господ как ги нареди
в паланзите на старата теглилка.
Мъжете, със които не изпих
разлятото по чашите шампанско -
на всички тях отдавна им простих
обидите и намеци пиянски.
Ала везната пак се наклони
и сякаш ме подканяше за още,
а аз преравях миналите дни,
да търся нераздадените прошки.
... и си признах, че само тебе скрих
и спомена, във който ме отричаш.
Попитах се защо не ти простих?
И каза Бог: "Защото го обичаш!"
============ ========= ===============
На сестра ми
Спомняш ли си някога за мен
и смеха на старите ми дрешки?
Как въртяхме бързо ден след ден
като в полудяла въртележка.
Времето ловяхме без проблем,
криехме го в скъсани джобове,
винаги наострили перчем
и за битка винаги готови.
Беше само шепа този свят -
палав и разрошен като птиче,
и деляхме сухия комат,
сигурни, че страшно ни обича.
Кой да ни научи, че за миг
ще ни сграбчи скътаното време,
тежко и горчиво като вик,
всеки топъл спомен да ни вземе.
И отдавна нямаме очи,
дните ни се лутат разделени.
Детското погребано мълчи -
мъртво и за тебе, и за мене...
Плачеш ли?
... плачи,
плачи,
плачи...
============ ======= ================
Доживотно
С живота все се гледаме на кръв
и често си разменяме шамари,
че аз, нали по зодия съм лъв,
все гледам през просото да я карам.
А той - дисциплиниран генерал,
от малка ме строява по войнишки.
Да му се чудиш как не е разбрал,
че имам от години жълта книжка.
И не върви на лудия ми нрав
да му търпя каиша и хомота.
Да, знам, че по презумция е прав,
но няма да отстъпя и на йота!
Какво като е тук от векове,
а моят път е път на пеперуда?
Той някой ден нормално ще умре,
а аз ще бъда доживотно луда!
======== ========= ================
Да живее България
Погледнете ни, вехти войводи,
точно там, от върха на Балкана,
колко страх из душите ни броди,
а земята ни - жива одрана.
Но мълчим и си просим камшика
(не че някой ни пита за нещо).
Ако утре Шенген ни навика,
пак със хляба си чер ще го срещнем.
Ще се бутаме - хилави баби,
дето само на маса са млади,
и ще гледаме - жалки и слаби,
как на живо очите ни вади,
как дере за нещяло и щяло
и тършува нахално по двора...
Бий, камбано! И все на умряло,
та и Господ да стреснеш отгоре!
Нека тясно му стане небето
и от мъртви венци му припари!
Да гори и да тлее, додето
в нас, във живите, лумнат пожари...
Чак тогава ще спрем да оплакваме,
ще си спомним закона си, стария.
И ще викнем до кръв, до прегракване:
"Брате мой! Да живее България!"
========== ======= ================
Свети Зарезан
Налейте ми чаша от лудото вино -
денят е по мъжки суров!
Лозите набъбват и тази година,
готови за нова любов.
Под нежните пъпки сърцата остават
невинни до първия плод,
но грешното вино, което ни дават,
е всъщност самият живот.
Недей се превзема, свети Валентине!
На тази трапеза си нов.
Сипи си да пиеш от нашето вино,
да видиш какво е любов!
Ще паднеш от коня, когато те тресне,
и тройно ще бъдеш пиян.
Без картички нежни и влюбени песни -
това е свети Зарезан!
Такива сме ние от много години
и Бог ни обича. Амин!
Животът започва от влюбено вино,
а не от един Валентин.
============= ========== ===========
Навярно...
Часовникът захапва полунощ,
а тя клечи на ъгъла. Пияна...
Поредната роднина на Гаврош
с примамливо разголено коляно.
На колко е? На двадесет и пет?
Или на десет? На кого му пука!
Жените от крайпътния вертеп
се раждат и умират на боклука.
Захранена с юмручен бой и глад,
дали за нещо някому е крива,
че всяка нощ светът като Пилат
ръцете си в сълзите й измива?
Иди, че разбери - с такъв живот
защо намира смисъл да е жива?
Но ето я - пияна като скот,
усмихва се загадъчно щастлива.
Навярно Бог с разкаяно лице
по вехнещите устни я целува -
единствена сред блудните овце!
Навярно има Бог! И тя го чува...
=========== ========== ===========
Присъда
Присъдата е дадена - творец!
Рождената му Муза го прегръща...
И тръгва той с очите на слепец
да търси разпиляната си същност,
на мъртви богове да е жребец,
додето отмалее като кранта...
Без право на помилване - творец.
Недейте му завижда за таланта!
Едва ли е за него като дар,
щом тая Муза, триж да е проклета,
в живота му е страшен господар
и дърпа здраво клупа на въжето,
додето го премята като сал
от бряг на бряг - и всеки по-далечен...
Велик творец, но по-злочест от крал,
осъден да царува разсъблечен.
=========== ============ ===============
Всяка жена е Мария
Господи, омъжена с дете!...
Щеше да припадне, щом му казах.
Ала бе успял да ме вплете
в гънките на мъжката си пазва.
Търсеше перфектната жена
(тя дали изобщо е родена).
Не че съм го искала, но на -
налетя единствено на мене.
Няма да се лъжа, че преди
влачех си живота като бреме.
Просто той за миг пренареди
хода на побърканото време.
И не зная вече накъде,
и не искам повече да крия,
че съм чужда, даже и с дете...
Че не съм перфектната Мария.
Знам, че до побъркване боли,
може би сега ще ме намрази,
ще ме запокити в дън гори...
Но не съжалявам, че му казах.
И ще го последвам - гол и бос,
болката до капка ще изпия.
Нищо че не става за Христос,
а пък аз дори не съм Мария...
Картината е на Димитър Войнов син
Благодаря на Тома Кашъмов за идеята.
========== =========== ===============
Дъщеря на ...
Зимен ден. Натежал като бреме
над комините... осем и нещо...
Кой да знае, че в никое време
дон Кихот на завоя ще срещна?
В тоя час, като гарван навъсен,
не можах ей така да подмина.
Беше гладен, въшлясал и мръсен -
просто жалка човешка картина.
Поздравих го. И как се ухили!
Рече: "Колко е странен живота!
На баща си се метнала, мила,
моят Санчо..." Ех, бедни Кихоте!
Приютих го. Гладувал от вчера...
Шантав старец, какво да го правя!
Нагостих го с каквото намерих,
а пък той ме нахрани със слава.
Свойта слава, не някоя чужда.
Тук, на малкото старо диванче,
позаситил първичните нужди,
смя се с глас на наивника Санчо:
селяндур - раболепен и жалък...
Но такава ни била съдбата -
да търпим за единия залък
всички ние, на Санчо децата.
Виж какво ще ти кажа, Кихоте,
без дори да съм била в Ла Манча,
буца сол - ей това е животът!
... А баща ми се казва Иванчо!
=========== ======= ================
Перото ми...
Перото ми е остро като меч!
Но е перо и, мътните го взели,
не иска да воюва по-далеч
от рамката на страниците бели.
А още съм готова за война,
зареждам бронебойните си думи,
които, даже с име на жена,
раняват по-жестоко от куршуми.
Затуй ще блъскам здраво. Като вол!
Нали все някой трябва да го каже -
че кралят по презумция е гол,
но без права да бъде и продажен.
Че този свят е патил и видял,
със сметките държи да е на чисто
и не един разголен генерал
ще смачка от изписаните листи.
За да приседне после уморен...
Тогава моят меч ще е излишен.
И с ;бично перо: "Да бъде ден!
И светлина да бъде!" - ще изпиша.
* * *
Мое перо
Вольный перевод
Аркадия Белкина
Мое перо – как будто острый меч
Врагов готов всегда бесстрашно сечь.
Все яростней мой меч и злей,
Когда разит он голых королей.
И лишь потом, за битвою вослед
Смогу я написать: «Да будет свет!».
========= ============ ==================
Кокичета
В средата на зимата, в лютия мраз,
без никакъв намек за пролет,
снега издълбали в предутринен час,
кокичета гледат нагоре.
Те още са пъпки. Изящен овал...
Но там, под снега, им е тясно.
Денят се разлиства, внезапно видял
живот върху мъртвата пряспа.
Поглеждат ги хора с надежда и страх
или със усмивки студени,
но знае ли някой какво е за тях
това ненормално цъфтене?
И знае ли някой защо във снега
без никакъв намек за пролет
разголват девическа нежна снага?
И бавно замръзват отгоре...
=========== ======== =================
Змей
Той е змей, но не какъв да е -
семпло се облича в спортни дрехи
и невести чужди не краде,
неговата даже скоро взеха.
Няма си крила и огнен дъх,
няма си богатство в пещерата
и не спи в легло от горски мъх,
нито пък в яйце му е душата.
Най-обикновен човешки змей -
нито е магия, ни молитва.
Но да го прогониш? Не, недей!
И да му избягаш не опитвай.
Той ще чака, докато заспиш,
а насън законите са други.
Нямаш сила даже да шептиш,
че си майка и добра съпруга.
А на сутринта - върви, живей...
След такава нощ си като струна.
И мечтаеш оня кротък змей
да те срещне и да те целуне...
========== ======= ==============
Чиста проба
На четир'сет съм! Е и какво!
Още в джоба си слагам земята.
Вярно - нямам ни дом, ни дърво
и под нокът си крия душата.
Седем косъма бели? Добре!
Ще ги стегна в юзда и във стреме.
Има толкова диви коне
и един чака някъде мене.
Той е луд и от обич пиян,
черна грива по вятъра мята,
а пък аз като Ян Бибиян
ще го яхна на път за луната.
И какво, че след нас ще крещят:
"Тия май Таласъма ги грабва".
Ние пак ще поемем на път.
На инат. На куцук, ако трябва!
Безхаберни за скучния свят,
за изпито, платено и взето.
Е, какво! На четир'сет съм, брат -
чиста проба пожар във сърцето!
========== ========== ===============
Запомни ме, Любов
Запомни ме такава, една -
как със устни по тебе рисувам.
Малко дявол и малко жена,
дето с вещици нощем танцува.
Запомни ме с ръце - кадифе
и с очи, разпилени на вятър.
Запомни как ти правя кафе
със сметана и две бучки захар.
Как те чакам и как ми горчи
от вкуса на солените думи.
Как зад маски и грим не личи
пропастта от лъжи помежду ни.
С този спомен - велик чародей,
като огън в съня ти ще вляза.
Щом не можеш със обич, недей!
Запомни ме тогава с омраза.
Запомни ме и зла, и добра -
как с последния дъх те целувам!
И тогава, дори да умра,
всяка глътка живот ще си струва...
============ ========== =============
Вечно твоя
Знам, че ни разделят светове -
аз не съм родена за светица.
Кой ще иска с теб да прикове
мен - недоразкаяна вълчица,
дето носи гордо своя грях
и не коленичи пред амвона.
Никой жив не знаеше, че бях
твоята единствена икона.
Каза ли им колко нощи вих
и проклинах дявола и бога?
Три пъти света обиколих,
за да те забравя. Но не мога...
И се скитам - призрак уморен.
Дирите ми - кървава пътека.
Кой не хвърли камък върху мен
от омраза и от злоба?! Нека!
Ще приема всяка участ. Знам -
само тази обич ме спасява.
Ти ще се завърнеш свят и сам,
мен за векове ще ме забравят.
Но когато тръгнеш по света,
спомняй си понякога за мене -
как ти бях и хляба, и солта...
Подпис:
Вечно твоя Магдалена
========= ========== ================
Добрият мъж
Добрият мъж е винаги на прага ти
да укроти завихрените делници,
да те обсипе с тихите си радости...
А лошият навън рисува мелници!
Добрият мъж не обещава приказки,
в килера си заключва нощем феите.
Мечтите му са питомни и истински...
А лошият командва батареята
и атакува крепостните ровове
на всяка Дулсинея недолюбена,
а в любовта му, от сълзи отровена,
душата ти камбана е изгубена.
И те боли! Докрай недообичана,
разядена от грешки и съмнения -
поредното от хиляди момичета
в добрия мъж намерило спасение.
Той ще предложи сигурност и рамо
като раздел на пътя на моретата.
И в малкия му рай, строен за двама,
по кръглите си стаи ще закретате.
Препънато ще се редят неделите,
оплетени в домашно безразличие,
и само вечер ще крещят в постелята -
Добрият мъж не става за обичане!
========= ========= ==================
Седем грама
Седем грама любов
имам само в сърцето.
Седем грама любов
като седем джуджета
без кристален компас,
без вълшебна полянка...
Невъзможно е аз
да им бъда Снежанка.
Седем грама любов...
Кой ли принц ще остане,
безрезервно готов,
от трохи да се храни?
Сред човешкия лов,
от виелици гонен,
с тази жалка любов
ще избяга на коня.
Седем грама... Почти
две пакетчета захар.
Но от тях ми горчи...
По-добре да не бяха.
Седем грама, но пак
ги събирам в сърцето,
както оня глупак,
сбирал вятър в решето.
============ ============ =
Коледна приказка
Забравих се на тоя глух перон
и все така ме подминава влака.
Сърцето ми - часовник от картон,
напразно по инерция тиктака.
И както нищех гранче със лъжи
от преспите на пухкавата зима,
едно дръгливо куче приближи
и ме попита: "Огънче да имаш?"
Подадох му. Запалих си и аз.
Димът накъдри синкави къдели
като вълшебна приказка за нас,
забравени от цели сто недели...
Несретници без път и потекло,
разказвахме си истините голи:
то - вечното си кучешко тегло,
аз - сага за човешките неволи.
Говорихме така - лице в лице,
зашивахме грижливо всяка рана.
И изведнъж часовникът-сърце
тържествено заби като камбана.
И точно там, в дванайсетия час,
прозрях какво е Коледното чудо -
когато си изгубил всяко Аз,
спасява те една красива лудост.
=========== ========== =========
Писмото на Вълка
Възразявам все да съм злодей,
да съдират кожата ми сива!
Плачеш ли? О, моля те, недей!
Свикнал съм до смърт да ме пребиват.
Свикнал съм да бъда все беглец -
нямам даже сламена постеля.
И ме гони не един ловец,
в лошото сърце да ме застреля.
Но не съм жесток и подивял,
не убивам с кървава захапка.
Вярваш ли ми, че не съм изял
ни едно дете с червена шапка?
Аз съм само вълчият Гаврош,
дето в пущинаците се свива.
Просто някой трябва да е лош.
Просто някой трябва да убива...
И не искам пак да бъда крив -
нека съм поне веднъж добрия!
Приказка, в която съм щастлив...
Ако още няма, измисли я!...
========= ======== ==================
Затова е Любов
Събуди се, момиче! Излизай навън!
Всеки камък край теб зеленее.
Няма смисъл от тоя безпаметен сън!
И с пробито сърце се живее!
Нека сипят очите по раната сол,
а от болка кръвта да прелива!
Но ще помниш сърцето ти кой е пробол
и ще знаеш, че още си жива.
Не обръщай живота в отровен татул -
той те чака напред да поемеш.
Свойте нови обувки за теб е обул...
Всеки има за щастие време.
Всеки трябва за обич да бъде готов!
По веднъж, боже мой, се живее!
Няма нищо по-силно от нова Любов -
тоя свят се крепи върху нея.
И недей да потъваш! Поискай си брод!
Можеш още веднъж да обичаш.
Тя затуй е Любов - да ни дава живот,
пред когото смъртта коленичи.
============= ======= ================
Първи грях
Набъбваха зърната. Като грях...
Подмамиха го. Как да им откаже?
Ръцете му се плъзнаха по тях...
Да ги подмине? Не помисли даже!
Откъсна ги - по-черни от нощта,
и сокът им по пръстите се стече.
Лозницата отгоре изпищя,
измамена от някакво човече.
Начената бе крехката й плът.
Светът се сви, под облаците свъсен.
А беше й съвсем за първи път
от гроздовете, сочните, да късат.
Окапаха листата й от страх...
Или от есента, когато мина.
А в бъчвите, привикнало на грях,
кипеше младо, непокорно вино.
========= ========== ===============
Жените на България
Мъжки момичета? Кой го реши?!
Кой на шега ни нарича такива?
Някой поредния образ съши
с грубо сърце и разчорлена грива.
Някой ме иска такава жена -
паднала ничком, безлична и слаба.
Ала в невярни и зли времена
нощем с пищова си спяла е баба.
Тази земя е за силни жени,
дето до дупка врага си ще гонят.
Щом си забравил какви сме, помни -
ние сме раждали, яздейки коня,
и сме умирали в мътни води -
кой от позора честта ни да брани,
и са цъфтели на тия гърди
вместо трендафили - алени рани!
Ние сме просили хлебец и боб -
гладни гърла - десетина дечица,
и сме оплаквали чуждия гроб
в черна задушница - бели вълчици!
Мъжки момичета! Хайде бе, брат!
Бил ли си някога с мъжко момиче?
Да те запали! Че в целия свят
няма жена - като нас да обича...
========== ========== ====================
Даже гръм да ме тресне
Аз си знам от години - съвсем не е лесно
да се хващаш за сламка, на всичко готов,
но ще стигна до теб, даже гръм да ме тресне,
моя тъй непокорна, ината Любов!
Пресуших се от път, нямам повече време...
И ми казват: "Пусни я, вземи се в ръце!"
А пък аз им крещя: "Нека дявол ме вземе,
ще я карам така - с половина сърце!"
Мене колко ми трябва - от паяк надежда,
малко стръв от вълчица, излязла на лов.
И по всичко личи, и по всичко изглежда,
че ще стигна до теб, моя трудна Любов.
Знам, че дебнат насреща хиляда проблема,
и подлагат ми крак, озверели от глад,
но додето ми късат парчета от време
се усмихвам напук, да се пръснат от яд.
Нека дявол ме вземе и гръм да ме тресне,
пак ще гоня докрай забранения плод.
Няма лесни мечти. Но е просто чудесно
да те има, Любов, в тоя смахнат живот.
============= =============== ================
Слепи съдби
Всяка вечер се срещат като слепи съдби...
Той - натъпкал с парцали две пробити торби,
тя е с кожена чанта и крещящ тоалет,
елегантно-брилянтна. Вечер в осем и пет...
Той е вечно навлечен, преждевременно стар -
жалко дребно човече. Идиота клошар.
Ала сякаш му стига тоя факт, че е жив.
И усмихнато мига, неизменно щастлив.
Тя му хвърля монета, натежала от пот,
после тръгва напето към поредния скот.
А след нея остава оня гнил аромат,
в който нощем се дави озверелият свят.
И се хили Живота - арогантен простак,
калкулирал доброто до последен петак.
Все ги сблъсква нарочно като демон жесток...
Тя - цинично-порочна, той - целунат от Бог.
============= =============== ================
ЛУДИТЕ...
Лудите, лудите! Тях да ги има,
дето морето заквасват,
дето си сеят звезди посред зима
и във света им е тясно.
Дето на вятъра мислите чуват
и го обяздват без стреме.
Дето със вълците нощем танцуват
в свое несбъднато време.
Лудите, дето на нас не приличат,
сякаш от дъжд са родени
и не залягат, когато изричат
истини с гняв посолени.
Лудите, лудите! Те да са живи!
Да преобръщат земята
и да ни парят като коприва,
шом си заровим главата.
Искам я тази-свещената лудост,
в мойте очи да потъне,
да ме докосне, да ме събуди,
да ме изпие до дъно.
И ако пак ме намериш случайно
и посреднощ се събудиш,
да ми прошепнеш най-сладката тайна:
"Господи, колко си луда!"
========== ============= ==============
Диагнози
І
Той е луд. Преждевременно луд.
Лудостта му е просто хронична.
С маратонки на босо обут.
И изобщо на принц не прилича.
Ала царствено маха с ръка
и учтиво ме кани на бала.
А пък аз - медицинска сестра,
го изпращам в приемната зала.
Той галантно застава до мен,
сякаш този дворец съществува.
Знам, че после през целия ден
свойта приказна нощ ще сънува.
На луната под жълтия грош
как раздава вълшебни целувки,
как ме чака почти в полунощ
да избягам с едната обувка.
А във осем без пет сутринта,
след поредната влюбена криза,
ще застане на мойта врата,
пременен в усмирителна риза.
В този свят на стерилен уют
като принц, но съвсем нелогичен.
Той е луд! Абсолютно е луд.
Като мен... Затова го обичам.
ІІ
Часовникът захапва полунощ,
а тя клечи на ъгъла. Пияна...
Поредната роднина на Гаврош
с примамливо разголено коляно.
На колко е? На двадесет и пет?
Или на десет? На кого му пука!
Жените от крайпътния вертеп
се раждат и умират на боклука.
Захранена с юмручен бой и глад,
дали за нещо някому е крива,
че всяка нощ светът като Пилат
ръцете си в сълзите й измива?
Иди, че разбери - с такъв живот
защо намира смисъл да е жива?
Но ето я - пияна като скот,
усмихва се загадъчно щастлива.
Навярно Бог с разкаяно лице
по вехнещите устни я целува -
единствена сред блудните овце!
Навярно има Бог! И тя го чува...
=========== ============ ===============
Тост
Да вдигнем тост, че вече сме свободни,
макар че свободата ни не струва
и всичко мило, българско и родно
на външните пазари се търгува.
Да вдигнем тост, че вече сме различни
и никой на закона не слугува
и всеки може най-демократично
министъра на майка да напсува.
Да вдигнем тост, че вече сме в Европа,
макар че тя изобщо не ни иска
и ни пердаши с дългата си сопа
и в ъгъла със клаузи ни притиска.
Да вдигнем тост! Но май се уморихме
да ходим все пияни по площада.
Илюзиите всички си изпихме
и свободата взе да ни присяда.
* * *
Тост
Вольный перевод Аркадия Белкина
Поднимем тост за то что мы свободны
И никакой закон сломить не сможет нас,
Что мы Европы вольные народы
И рабства больше не настанет час.
Поднимем тост за то что мы свободны
Идти на площади болгарских городов.
Поднимем тост – забудем горя годы
И сделаем страну прекраснее садов.
============ ========= =================
Когато си роден да бъдеш
Това е положението, брате!
Харесваш, не харесваш - няма друго:
На Хектор му отрязаха главата,
че брат му спа със чуждата съпруга.
Не беше и съвсем по правилата
за Ланселот да води чужди битки,
преди да е приключила играта,
да се удави в локвите на плитко.
Дали на Хамлет трябва да му дреме
за кризата на рицарските нрави,
но чака разнебитеното време
един самотник луд да го поправи.
Отдавна ми е ясна тази мода -
светът убива своите герои.
И сигурно издига ешафода
за нас, непобедените при Троя.
Но все едно - усмихва се съдбата
в беззъбата уста на някой Санчо
и хукваме да гоним свободата
по камъните остри на Ла Манча.
И няма как да бъде другояче,
когато си роден да бъдеш струна.
Една китара нищичко не значи,
додето някой луд не я целуне.
========== ========== ==============
Дадох хляб
Днес денят ми изгря отдалече,
плисна слънце по моя дувар.
Днес денят ме обича, човече -
дадох хляб на един помияр.
Най-самотното улично куче,
но ме гледа с очите на свой.
А градът изкикоти се звучно:
"Удари го! Смажи го от бой!"
Можех, да. Да го фрасна с тояга;
да го ритам до мръкнало чак...
То е куче и тъй му приляга -
изтребление пълно, до крак!
Имах хляб във ръката си само.
И додето замахвах... Не знам...
Изведнъж натежа като камък,
вкоравен от обида и срам.
И го взех, разделих го на части -
две за кучето, две и за мен.
О, как светна тогава от щастие
този мрачен и никакъв ден.
Залюля ни в едно - половинки,
невъзможна комбина, но хоп -
дадох залък за жълти стотинки,
а спечелих приятел до гроб.
========= ========= =============
Жажда за пролет
Не вярвам да е за добро,
но все не му се вижда края -
играя на едно хоро,
съвсем по мъжки го играя.
И то по мъжки ме държи,
под мене камъкът трепери.
Тежи ми. Много ми тежи...
И не от днес, и не от вчера.
Повлича ме като хомот
и все на лошо се обръща.
Хоро ли е, или живот
вкопан в темелите на къща?
Ах, как мечтая всяка нощ
да хвана и да го разтуря,
събрала цялата си мощ.
Съвсем по женски. Като буря!
И чак тогава за добро
в сърцето, зло и каменисто,
където е било хоро,
една любов ще се разлисти.
============== ============ ================
Ники Комедвенска.Болгария.
Оптимизъм по балкански
Усмихвай се, когато те боли,
усмихвай се, когато ти се плаче...
/от някой лексикон/
Усмихвай се, когато те боли
и всичко ти се случва наобратно!
Усмихвай се през зъби, че нали
да се усмихваш още е безплатно.
Усмихва се другарят политик,
додето уж законно те ограбва.
И ти му усмихни един ритник
и няколко юмрука, ако трябва.
А шефът ти, ухилен до уши,
когато те остави без заплата,
с усмивчица чаровна му пиши,
че има седем кирки по колата.
Във данъчното някой бюрократ,
ако ти търси всяка запетайка,
недей да му се цупиш "гоьн-сурат",
а го усмихвай винаги на майка.
Усмихвай се полуумрял от глад -
светът реве под найстата си криза,
и друго ако не, да го е яд
на нашия балкански оптимизъм.
* * *
Оптимизм по балкански
Вольный перевод Аркадия Белкина
Улыбайтесь – даже если вам больно,
Улыбайтесь сквозь зубы – ведите себя достойно.
Улыбайтесь политики, что народ свой ограбили,
Улыбайтесь банкиры, что обманывать радостно...
От грядущего голода улыбайся Отчизна –
На Балканах другого не найти оптимизма.
============ =========== ==========
============ ========== ==========================
ПРИГЛАШАЕМ ПОЭТОВ ПРИНЯТЬ УЧАСТИЕ
В КОНКУРСЕ. ЗНАНИЕ БОЛГАРСКОГО ЯЗЫКА
НЕ ЯВЛЯЕТСЯ ОБЯЗАТЕЛЬНЫМ УСЛОВИЕМ.
VIII МЕЖДУНАРОДНЫЙ КОНКУРС ПОЭТИЧЕСКИХ ПЕРЕВОДОВ
"БОЛГАРСКИЙ ЯЗЫК: МЕСТО И ЗНАЧЕНИЕ
В КУЛЬТУРНОМ ПРОСТРАНСТВЕ ЕВРОПЫ"
http://www.stihi.ru/2013/03/29/6707
ПРИСОЕДИНИТЬСЯ К КОНКУРСУ МОЖНО НА ЛЮБОМ ЭТАПЕ!
УСЛОВИЯ КОНКУРСА:
1.Любовь к Болгарии.
(она есть у каждого русского...
Мы освобождали эту православную страну от пятивекового
османского ига, мы проливали свою кровь на святой
болгарской земле. Мы пишем на кириллице, названной так в
честь братьев Кирилла и Мефодия, создателей азбуки...24 мая
мы празднуем День Памяти Кирилла и Мефодия, в Москве стоит
изумительный памятник святым братьям...Две православные
страны, Россия и Болгария, страны-сёстры...)
2.Понимание болгарского языка.
(не обязательное условие)
Если Вы не владеете болгарским языком,
то на моей страничке найдите МОИ переводы
нескольких болгарских авторов. На страничках номинантов конкурса Вы можете найти переводы с болгарского, которые дадут Вам представление о творчестве современных болгарских поэтов. Почитайте, ощутите красоту братского славянского языка.
Прислушайтесь к своему внутреннему голосу,
постарайтесь просто настроить себя благожелательно...
В храмах Вы слышите молитвы на церковнославянском языке,
и понимаете...Так и с болгарским языком произойдёт,
Вы научитесь его понимать душой и сердцем.
3.Желание подарить русскому читателю
стихи болгарских поэтов,
подчеркнув при этом свою
яркую индивидуальность.
4.Желание открыть для себя Болгарию
с новой стороны, познакомиться с творчеством
современных болгарских поэтов, полистать
многовековую историю балканской державы.
Вы можете
воспользоваться
помощником переводчика:
http://translate.google.com/#
http://mrtranslate.ru/translate/bulgarian-russian.html
http://slovo.rila.ru/index.php?do_this=transr
Большой выбор словарей предлагается на сайте Бюро переводов Рила.
Адрес сайта: http://perevod.rila.ru
А список словарей на странице: http://perevod.rila.ru/dict.php
ВНИМАНИЮ НОВИЧКОВ:
ЕСЛИ ВНАЧАЛЕ БУДЕТ ОЧЕНЬ ТРУДНО ДЕЛАТЬ СВОИ ПОЭТИЧЕСКИЕ ПЕРЕВОДЫ БЕЗ ДОСЛОВНОГО ПЕРЕВОДА, СДЕЛАННОГО ПРОФЕССИОНАЛАМИ, ВАМ РАЗРЕШАЕТСЯ ТРИ ПЕРВЫХ ПЕРЕВОДА ДЕЛАТЬ С ПОМОЩЬЮ ПОДСТРОЧНЫХ ПЕРЕВОДОВ, ДАННЫХ В УСЛОВИЯХ
I, II и III МЕЖДУНАРОДНЫХ КОНКУРСОВ:
http://www.stihi.ru/2010/05/20/179
http://www.stihi.ru/2010/10/12/1711
http://www.stihi.ru/2010/12/01/8781
* * *